Второ масово преселение на българи в Украйна през 1828-1829 г.

Време за четене: 13 минути

Детайл от етнографска карта на Руската империя, съставена от Александр Федорович Риттих, 1875 г., показваща българското население на Бесарабия и Таврия в светлосиньо.

Ако сте си задавали въпроса защо в днешна Украйна има толкова много българи, които говорят старинен диалект, този текст може да ви е полезен. Те не са наследници на Стара Велика България на Кубрат, намирала се там, не са и от волжките българи, не са и остатък от средновековната дунавска България. Не, те идват на две вълни в относително модерно време като част от поредната руско-турска война.

По-надолу има съкратена информация за преселенията на българи в южната част на Руската империя след руско-турската война от 1828-1829 г. За тези, които нямат нерви да четат текста или целия материал на руски език – вследствие на войната губим 140 000 българи, от 750 000 общо на територията по руски данни. Това са около 18% от населението за само две години. Повечето от тях са от Североизточна България, която е почти напълно обезбългарена, но има и тракийци, и шопи.

Цитатите по-долу са от „Вътрешна политика на руското правителство по отношение на заселването на южната част на Руската империя: по материали за Новорусия и Бесарабия 1751-1871 г.“ Тема на дисертацията и автореферат във ВАК РФ 07.00.02, доктор по история Елена Владимировна Белова.


Етнографска карта на Европейска Русия, издадена от Императорското руско географско дружество от неговия действителен член Александър Фьодорович Ритич през 1875 г. в Санкт Петербург в картографското предприятие на Алексей Афиногеинович Ильин под ръководството на специална комисия на заместник-председателя П.П. Семенов. П. Семенов и членове: А.И. Артемиев, Е.Г. Вейденбаум, М.И. Венюков, А.А. Куник, П.И. Лерце, Л.Н. Майков, В.Н. Майков и Н.В. Християни. Картата е съставена в мащаб 60 версти на инч (1 : 2 520 000). Той се основава на материалите от десетата ревизия, извършена през 1858 г., на списъци на населените места в Руската империя, съставени от Министерството на вътрешните работи в началото на 60-те години на XIX в., и на различни статистически материали. Картата на А. Ф. Ритих показва 46 народа, всеки от които е отбелязан със собствен цвят. В легендата на картата народите са групирани по езици. Езиково свързаните етнически групи са отбелязани в една цветова схема. Непосредствено след публикуването ѝ картата е изпратена на Международния географски конгрес във Франция, където получава най-висока награда. Пълен размер на картата.
Етнографска карта на Европейска Русия, издадена от Императорското руско географско дружество от неговия действителен член Александър Фьодорович Ритич през 1875 г. в Санкт Петербург в картографското предприятие на Алексей Афиногеинович Ильин под ръководството на специална комисия на заместник-председателя П.П. Семенов. П. Семенов и членове: А.И. Артемиев, Е.Г. Вейденбаум, М.И. Венюков, А.А. Куник, П.И. Лерце, Л.Н. Майков, В.Н. Майков и Н.В. Християни. Картата е съставена в мащаб 60 версти на инч (1 : 2 520 000). Тя се основава на материалите от десетата ревизия, извършена през 1858 г., на списъци на населените места в Руската империя, съставени от Министерството на вътрешните работи в началото на 60-те години на XIX в., и на различни статистически материали. Картата на А. Ф. Ритих показва 46 народа, всеки от които е отбелязан със собствен цвят. В легендата на картата народите са групирани по езици. Езиково свързаните етнически групи са отбелязани в една цветова схема. Непосредствено след публикуването ѝ картата е изпратена на Международния географски конгрес във Франция, където получава най-висока награда. Пълен размер на картата.

Второто масово преселване (1828-1830 г.), неговите характеристики и последици

… На 14 (26) април 1828 г. Николай I издава манифест за започване на война с Османската империя.

[…]

….В хода на военната кампания се предвижда широко участие на българското население. Официална Русия се стреми да контролира действията на българите и да предотврати масовото участие на българското население, опасявайки се от широко организирано националноосвободително движение[359]. На българите е отредена подчинена роля в борбата срещу турците. В традиционната прокламация на генерал Витгенщайн към българското население се подчертава необходимостта то да остане в родните си места и да помага с провизии, фураж и т.н.[360].

Сред руските командири цари убеждението, че е опасно да се ангажира местното християнско население в помощ на руската армия. Придържайки се към Лондонския протокол, руските военни отхвърлят по всякакъв начин желанието на българите да действат срещу турците наравно с руските войници[361]. Русия все още не е достатъчно силна на международната сцена, за да предприеме мащабни действия за освобождаването на славяните, и по-специално на българите. Независимо от това положение на нещата, още от самото начало на войната българите се противопоставят на турските власти при унищожаването и изселването им от селищата в Североизточна България, където политическото господство на турците и на мюсюлманския елемент е преобладаващо. Мюсюлманското население, живеещо на компактни групи в Делиормана, Тузлук, Герлово и долината на река Камчия, е около половин милион души.

В началото на XIX в. в Шумен преобладава българският елемент. Същата е ситуацията и в селата на Съртовския район, южно от Провадия[362]. Слабото положение на българското население в североизточните земи е една от причините за неуспехите на Русия в първата фаза на войната, през лятото на 1828 г. или зимата на 1829 г. Най-тежко е положението на българите, които остават на територията, контролирана от турската армия. През лятото на 1828 г. се водят ожесточени боеве, като турското главно командване провежда политика на „опустошаване на земята „[363].

Местните турски власти изземват хранителни продукти от местното население, а когато то напуска земите си, турците изгонват всички жители от домовете им и изгарят и разрушават къщите (включително български), за да попречат на руснаците да осквернят мюсюлманските жилища. Заедно с турското население българите са принудени да напуснат местата си на пребиваване[364]. В. Г. Тепляков, който пътува из България, отбелязва, че мирните жители се разхождат на тълпи „около пепелищата на разрушените си колиби „[365]. Месец след избухването на войната сред българското население има случаи на гладна смърт. Спасявайки се от смъртта, християнското население търси достъп до руските военни лагери и или остава, или заминава за Югоизточна България, Влашко и Молдова. В резултат на това Североизточна България е почти обезлюдена[366].

[…]

С навлизането на руската армия в България все повече българи отправят убедителна молба да преминат на левия бряг на Дунав и да се преселят в Русия. На 23 юли М.С.Воронцов разрешава на жителите на Рахов да се преместят в Екатеринославска област и околностите на Мариупол. Българите, които пристигат през пролетта на 1829 г., са от югоизточната част на България, между градовете Бургас, Карнобат, Ямбол и Малко Търново. Няколко от тях бяха от северните части на България. На 2 септември 1829 г. Османската Порта и Русия подписват Одринското споразумение, по силата на което всички български земи, завладени от руските войски, преминават към Турция[379].

Не получавайки заветната автономия, с която вече се ползва Сърбия, българите са разочаровани. Към мирния договор между Русия и Портата е изготвен обяснителен акт, в който подробно е описан ходът на изплащане на обезщетение от страна на Турция на Русия и последващото изтегляне на руските войски. Съгласно членове 1, 2 и 6 от Одринския мирен договор, след изплащането на 100 хил. дуката от страна на Турция на Русия като компенсация за загубите, понесени от руските поданици и търговци, предаването на Гюргево на руските войски, както и изпълнението на плана за Сърбия, се планира връщането на градовете Одрин, Къркларели (Лозенград, бел. прев.), Люлебургас, Мидия и Инеада в рамките на един месец след размяната на ратификационните документи и мирния договор. В срок от 6 месеца след размяната на тези документи турските власти са задължени да изплатят 400 хил. дуката като компенсация за загубите, понесени от руските търговци и поданици, а руските войски са задължени да освободят цялата територия от Балкана до морето и Бургаския залив и всички градове, села и махали да предадат на представителите на турското правителство. През следващите 6 месеца, когато Турция изплати 500 000 дуката на Русия като компенсация за нанесените щети на руските търговци и поданици, руските войски трябваше да напуснат цяла България и Добруджа с всички градове, селища и села на тяхна територия.

След 18 месеца Русия е принудена да изтегли войските си от територията на България[380]. Единственото изключение е градът-крепост Силистрия (Силистра, бел.прев.). Тя, както и Молдова и Влахия, трябва да бъдат окупирани от руски войски до пълното изплащане на сумата, която Турция се задължава да плати като компенсация за военните разходи, както е предвидено в член 3 от Обяснителния акт. А след окончателното изплащане на дълга турските провинции Молдова, Влашко и крепостта Силистрия щели да бъдат върнати на Портата. При подписването на мирния договор руската дипломация включва не само член за амнистия на онези, които са действали на страната на двете воюващи държави, но и го подсилва с редица резерви, както в Руско-турската война от 1806-1812 г. Съгласно член 13 от договора всеки, който желае, може да се пресели с цялото си имущество в другата страна в рамките на 18 месеца. На преселниците от двете държави е разрешено също така да се разпореждат със собствеността си, придобита преди или след войната. На тях им е разрешено да се преместят със своя капитал и движимо имущество[381]. По този начин се открива легален начин за преместване под юрисдикцията на другата държава, като в периода септември 1829 – март 1830 г. 280 семейства се преместват от България в Южна Русия[382].

По-голямата част от българското население, докато руските войски са на територията на България, се надява на по-добър изход. Г. Мамарчев прави два опита за национално въстание, които завършват с неуспех. В резултат на ожесточена вътрешна борба българите са разделени на три лагера[383]. Първият виждаше необходимостта да се справи със ситуацията. Вторият, воден от водача на доброволческите отряди Т. Мамарчев, вижда пътя напред в продължаването на въоръжената борба за политическо освобождение. Третият, към който спадало населението от югоизточните и североизточните райони на българските земи, настоявал за скорошно преселване. Емиграцията на българите, прекъсната през юни, се възобновила скоро след сключването на договора. През януари 1830 г. започва нова миграционна вълна. Привържениците на преселването изпращат в началото на януари 1830 г. в руската главна квартира делегация от жителите на Сливен, Ямбол, Казанлък, Карнобат и други, за да получат официално разрешение да напуснат Турция и да се преселят в Русия[384]. В началото на февруари 1830 г. резолюцията на Николай I по въпроса за преселването е изпратена на главнокомандващия на 2-ра армия И. И. Дибич. Резолюцията разрешава преселването на „жителите на България и Румелия, които пряко или косвено са участвали във военните действия срещу турците“[385]. Притокът на голям брой хора в неравностойно положение е икономически неизгоден за Русия.

Освен това намаляването на християнското население в Турция допринася за отслабването на позициите на Русия в този регион. В контекста на спонтанно формиращата се българска емиграция Петербургският кабинет или трябва да помогне на желаещите да емигрират, или да загуби авторитета си сред българите[386]. Въз основа на инструкциите, получени от Санкт Петербург, И.И.Дибич дава отговор на българската делегация. Той подчертава, че Русия, предоставяйки на българите правото да се преселят по силата на чл. 13 от Одринския мирен договор, е готова да съдейства на българите при тяхното преселване, но „по никакъв начин не ги кани да го направят“.[387]

Подписването на Одринския мирен договор през есента на 1829 г. не довежда до промяна в политическото положение на българите. Сливенци, водени от И. Селимински[388] , организират масовото изселване, което е насрочено за средата на април[389]. Емигрантите, наброяващи 100 000 души, са предимно от Сливен, Ямбол, Варна, Стара Загора и околностите на тези градове. Те се събират през април 1830 г. Военнослужещи от руската армия са заети с уреждането на разрешителни за напускане и раздаването на провизии[391].

Руският консул Г. В. Вашченко е изпратен в Сливен, за да следи за изпълнението на член 13 и да защитава интересите на останалите жители. Откриването на руското консулство в Сливен през 1830 г. е предизвикано от острата нужда от присъствие на руски представител в българските земи. В трудните условия на изпълнение на новоподписания Одрински мирен договор от 1829 г. Николай I одобрява създаването на консулство в Сливен като главен град на областите, които са били мястото на провеждане на военните действия в наскоро приключилата война.[392]

Но при назначаването на Вашченко в България Петербург поставя друга задача на дипломата. Руският консул трябвало при всяка възможност да уверява българите, че амнистията ще бъде стриктно спазвана, и по възможност да съдейства за спиране на българското миграционно движение, което „много малко отговаря на интересите на Русия и би било пагубно за Османската империя „[393]. През април Г. В. Вашченко уведомява К. В. Неселроде, че е предприел всички мерки, за да спре преселването на българи в Русия[394]. Назначаването на руски консул във вътрешността на България, което не е предвидено в мирния договор, усложнява отношенията между Русия и Турция. Турското правителство обвинява Санкт Петербург, че масовата емиграция на българи е причинена от дейността на руски агенти. Императорският пратеник в Константинопол А. Ф. Орлов, следвайки указанията на руското Министерство на външните работи, дава обяснителен отговор на Портата, в който подчертава, че назначаването на консул е необходимо, за да се спре миграционният поток от България[395].

Орлов е принуден да разкрие истинската цел на мисията на Вашченко[396] Очертаващият се конфликт между Русия и Турция е предотвратен. Проблемът с презаселването очевидно е от политическо и икономическо естество. Руското правителство прави всичко възможно, за да спре масовата емиграция на българи от Турция[397]. Руското правителство се отнася предпазливо към миграционното движение, като предпочита да не усложнява отношенията си с Турция и да не се замесва в нов международен конфликт след края на войната. Русия, на чиято помощ българите се надяваха да избегнат развалянето на отношенията с Турция, не можеше да откаже на българите да отидат на юг от Русия. И въпреки че към новите имигранти е трябвало да се прилага имущественият ценз, предвиден в началото на XIX в., в тази ситуация не е било възможно да се спазват строго определени процедурни правила. Към 5 май 1830 г. броят на българите, на които са издадени билети за пътуване до Бесарабия, надхвърля 40 000 души[398].

Към края на юни М. С. Воронцов получава доклад от Сатуново, че от началото на преселването над 70 000 души са преминали река Камчия[399]. „Всички пътища от Балканите до Дунав са покрити с хора, търсещи спасение и спокойствие“, пише началникът на Генералния щаб А.И. Чернишев. Българите пресичат областите на Одеса, Аккерман, Керч, Измаил, Феодосия, Севастопол и Овидиопол. Основният поток от преселници преминава през областта Сатунов (51 150 души)[400] , където с тях се занимава капитан Золотарев, адютант на гвардията на А. И. Чернишев. До края на октомври 1830 г. в Бесарабия и Новорусийска област от Турция са се преселили 58 727 души[401].

[…]

Според историците за две години от България емигрират общо около 140 000 души[402]. (Според руския офицер И. П. Липранди в началото на Руско-турската война от 1806-1812 г. в България има 1 132 000 души, от които 750 000 са българи).

[…]

През 1831-1834 г. има епидемии от чума, холера и суша. Високата смъртност и икономическите затруднения карат българите да емигрират отново. Преселниците, дошли в Буджак по време на Руско-турската война (1828-1829 г.) и след Одринското мирно споразумение, отказват да останат там. През този период 18 840 задунайски преселници заминават за България, Влашко и Западна Молдова[409]. Въпреки изселването на българското население от Бесарабия, по време на войната и през първите години след нейния край на бесарабска територия възникват 26 нови села. През 1832 г. има 83 български колонии[410], чийто брой не се променя до 60-те години на XIX в. През 1835 г. в тях живеят 57 164 българи[411].

Силистренското преселване е отзвук от Руско-турската война (1828-1829 г.). Силистренското преселване от 1836 г. е слабо проучено.

[…]

Списъкът с броя на хората, напуснали Силистренската крепост и областта, за да се преместят в Русия и княжествата Молдова и Влахия, показва, че са се преместили общо 2388 души[424]. Повечето от тях са българи – 1346, част от тях се преместват в Русия – 640, 11 остават в Молдова, а основният поток от 1213 българи остава във Влашко, без да чака официално разрешение за влизане в Русия.

[…]

През 1836 г. в Бесарабия има 57 440 задунайски заселници[428]. През 40-те години на ХХ в. населението на българските колонии нараства поради вътрешни резерви (създаване на млади семейства, раждаемост). През 1846 г. населението на българските колонии включва освен българи и молдовци, гърци, арнаути, украинци и цигани. Българският елемент е преобладаващ. От общо 87 894 души от двата пола в българските колонии 73 230 са българи[429]. За 15-20 години дунавските преселници построяват 83 добре планирани и организирани селища, превръщат безплодните степи в житница, създават красиви градини и лозя, овощни градини и горски насаждения и полагат основите на модерното земеделие. Българското бесарабско селище се състои от 12 молдовци и 1 украинец, които имат правата на колонисти като дунавските преселници[430].

Самите българи се разделят на различни етнически групи. Тези, които са се заселили преди 1830 г., се наричат „старите“, а тези, които са се заселили след 1830 г. – „новите“. – Тези, които се заселват след 1830 г., се наричат „новите заселници“. Най-ранните местни българи се наричат македонци, тези от Добруджа – гагаузи, българите от София, Пирот, Берзовица и Кестенджа – шопи, а най-късните местни българи от Румелия (преселението от 1830 г.) – черни българи[431].

[…]

Масовото преселване на българи е синхронизирано с хода на Руско-турските войни.

[…]

В края на ХѴІІІ и началото на ХІХ в. българите в Бесарабия обикновено са наричани в държавните документи (преброявания, регистри) молдовци или бесарабски българи.


Бележки

360 Стоянов В. Документи за русско-турската война от 1828 г. // Периодично списание. 1891. № 18. С. 213.

361 Епанчин Н. Очерк похода в Европейской Турции в 1829 г. Ч. 1. — СПб., 1905. С. 89.

362 Христов Христо В. Северовосточная Болгария во время русскотурецкой войны. 1828–1829 гг. // Военно-исторически сборник. 1980. № 4. С. 39–40.

363 Там же. С. 38.

364 Там же. С. 40–43.

365 Тепляков В.Г. Письма из Болгарии (Писаны во время кампании 1829 г.). — М., 1833. С. 206–207.

366 Указ. соч. С. 45–47.

367 Цит. по: Бернштейн С.Б. Страница из истории болгарской иммиграции в Россию во время русско-турецкой войны 1828–1829 гг.// Ученые записки института Славяноведения. М. – Л., 1949. С. 328.

368 Захарова О.Ю. Генерал–фельдмаршал Светлейший князь М.С. Воронцов. — М., 2001. С. 273–274.

369 Бернштейн С.Б. Указ. соч. С. 328.

370 Там же.

371 Там же. С. 330.

372 Там же. С. 335. С.Б. Бернштейн уверен, что сведения И.Н. Инзова о свободной земле явно занижены.

373 Там же.

374 ПСЗ–2. Т.4. — СПб., 1830. № 2977. С. 480.

375 Там же. № 2980. С. 484.

376 Там же.

377 Бернштейн С.Б. Указ. соч. С. 333.

378 Там же.

379 Всемирная история. Т. ХVII. Национально-освободительные войны ХIХ в. — М., 2001. С. 111.

380 Внешняя политика России ХIХ и начала ХХ в. Сборник документов. Сер. 2. Т. 8 (16). — М., 1995. С. 277.

381 Там же. С. 270.

382 Мещерюк И.И. Переселение болгар в Южную Бессарабию. 1828–1834 гг. Кишинев, 1965. С. 81–83.

383 Табаков С. История на град Сливен. Т. II. София, 1924. С. 142–149.

384 Медведева О.В. Российская дипломатия и эмиграция болгарского населения в 1830-е годы (по неопубликованным документам Архива внешней политики России) // Советское славяноведение. 1988. № 4. С. 26; Она же. Проблемът за българската емиграция в Русия през 1830 г. в дейността на руската дипломация (по неопубликовани документи на АВПР) // Известия на държавните архиви. Кн. 57. София, 1989. Док. 3. С. 167–168; Док. 10. С. 175–176

385 Мещерюк И.И. Указ. соч.. С. 81.

386 Медведева О.В. Российская дипломатия и эмиграция болгарского населения в 1830-е годы (по неопубликованным документам Архива внешней политики России) // Советское славяноведение. 1988. № 4. С. 27.

387 Мещерюк И.И. Указ. соч. С. 82; Медведева О.В. Проблемът за българската емиграция в Русия… Док. 3. С. 167–169; Док. 10. С. 175–176.

388 Иван Селиминский — известный общественный деятель, врач, сторонник переселения в Россию.

389 Арнаудов М. Селимински. Живот, дело, идеи (1799–1867). София, 1938. С. 142–146; Пастухов С. Българска история. Т. 2., С. 657; Станев Н. България под иго (1393–1878). София, 1943. С. 318;Табаков С. История на град Сливен. Т.II. София, 1924. С. 140.

390 Табаков С. Указ. соч. С. 16, 145, 147.

391 Мещерюк И.И.Указ. соч. С. 90; Медведева О.В. Российская дипломатия и эмиграция болгарского населения в 1830-е годы… С. 27.

392 Медведева О.В. Деятельность российского консула в Сливене Г.В. Ващенко… С. 72.

393 Цит. по: Медведева О.В. Российская дипломатия и эмиграция болгарского населения в 1830-е годы…С. 27–28.

394 Там же.

395 Там же.

396 Медведева О.В. Проблемът за българската емиграция в Русия… Док. 6. С. 170.

397 Там же. Док. 1. С. 165–166; Док. 2. С. 166–167; Док. 5. С. 170; Док. 6. С. 170–171.

398 ПСЗ–2. Т. 5. — СПб., 1831. № 3697. С. 492.

399 Там же.

400 Дойнов Ст. Преселнически движения от българските движения от българските земи по времена русско-турските войни през първата половина на ХIХ в. // Българското възраждане и Русия. София, 1981. С. 310. 395

401 Грек И., Червенков Н. Указ. соч. С. 21. Там же.

402 Дойнов Ст. Преселнически движения от българските земи по време на руско-турските войни през първита половина. // Българското Възраждане и Русия. София, 1981. С. 269; Трайков В., Жечев Н. Българска емиграция в Румыния ХIV в. — 1878. София, 1986. С. 113.

403 ПСЗ–2. Т. 5. — СПб., 1830. № 3697. С. 492.

404 Там же.

405 Там же. 400 401 114 115

406 Бернштейн С.Б. Указ. соч. С. 341.

407 ПСЗ–2. Т. 5. — СПб., 1830. № 3775. С. 692.

408 Фадеев А. М. Воспоминания // Русский архив. 1891. № 4. С. 468.

409 Мещерюк И. Указ соч. С. 198.

410 Мещерюк И.И. Социально–экономическое развитие болгарских и гагаузских сел в Южной Бессарабии (1808–1856 гг.). Кишинев, 1970. С. 4.

411 Хаджиниколова Е. Българските преселници в Южните области на Русия. 1856–1877. София, 1987. С. 27.

412 АВПРИ. Ф. Славянский стол. Оп. 495. 1836–1860 гг. Д.8597. Л.14.

413 Там же. Л.16.

414 Там же. Л. 17.

415 Там же.

416 Там же. Л.14.

417 Там же. Л. 20.

418 Там же.

419 Там же. Л. 21.

420 Там же. Л.26.

421 Там же. Л.17.

422 В результате поражения восставшего казачества в крестьянской войне 1707–1708 гг. часть повстанцев во главе с И. Некрасовым вынуждена была уйти на Кубань. Под угрозой разгрома армией императрицы Анны Иоанновны некрасовцы решили переместить свое войско в глубь турецких владений. С началом русско-турецкой войны 1787–1791 гг. некрасовцы, проживающие в южной зоне Левобережного Поднестровья, принимали участие в рядах Черноморского казачьего войска. Некрасовцы, бежавшие в Турцию, служили во время русско-турецкой войны 1768–1774 гг. и перешли в Бугское казачье войско. Те же, которые остались проживать на болгарской земле или бежали из России в первой трети ХIХ в., получили прощение от российского правительства и им в числе остальных беженцев было разрешено возвращение на Родину.

423 См.: Шафранов П. А. О водворении в Россию запорожских казаков, возвратившихся из-за Дуная в 1828 г. // Исторические материалы из архива министерства государственных имуществ. Вып. 1. Ч. 1. С.П., 1891.. С. 208–221.

424 АВПРИ. Ф. Славянский стол. Оп. 495. 1836–1860 гг. Д. 8597. Л.24–25; Грек И., Червенков Н. Указ соч. С. 26.

425 АВПРИ. Ф. Славянский стол. Оп. 495. 1836–1860 гг. Д.8597. Л.26.

426 Там же.

427 Дойнов Ст. Българите и руско-турските войни. 1774–1856. София, 1987. С. 222–223.

428 Д-р Иван Селимински, като учител, лекар и общественник. София, 1962. С. 112.

429 Скальковский А. Указ. соч. С. 100.

430 Новаков С.З., Старостенко Н.Н. Указ. соч. С. 113.

431 Список населенных мест по сведениям 1859 г. Ч. III. Бессарабская область. — СПб, 1861. С. ХХIII.

Сподели
Елена Белова
Елена Белова

Елена Владимировна Белова е Преподавател по история, социални науки. Кандидат на историческите науки (2004). Участник в международни и общоруски конференции по история (Русия, Чехия, Финландия, Полша, България, Китай). Пиша книги и статии за историята на Петър Велики, Екатерина Велика, А.В. Суворов и П.А. Румянцев. Ръководи изследователски работи по темата за Втората световна война. Публикувала в Большой Российской Энциклопедии.

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *