Първата статия от поредицата „Българи от старо време“ е тук. Поредицата, кръстена на едноименната повест на Любен Каравелов, е посветена на нашите баби и дядовци, както и прабаби и прадядовци, на хората, изградили България между Освобождението и 1989 г. Какво са правили, какъв живот са живели, какъв морал са имали, какви ценности са изповядвали. Историите на тези хора трябва да бъдат описани, за да се знаят от нашето и от идните поколения.
Стоян Аврамов Стойков, познат като Стоян Аврамов (1860?-1930?) е роден в село Марян, област Елена и на 17 или 18 години заминава като опълченец и участва в боя на връх Шипка през август 1877 г., по време на петата Руско-турска война (1877-1878 г.). В Даскалоливницата в град Елена името му е изсечено сред другите участници в героичните боеве. Общо българското опълчение достига 7400 души. Българското опълчение е военна част от състава на Действащата Руска армия на Балканския полуостров, провела успешната кампания за освобождаване на българския народ и създаване на независима българска държава.
Опълчението е започнато в Кишинев през есента на 1876 г., със 700 доброволци под командването на Николай Столетов, а през април 1877 г. е преместено в Плоещ, Румъния, където към него се присъединяват много доброволци от Сръбско-турската война Опълчението се разраства след преместването на лагера край Плоещ. Формирани са 6 дружини, а през лятото на 1877 г. още 6. Броят на опълченците достига 7 400.
Подборът на доброволците е извършен от „Комисия за приемането на доброволци“, която преценява годността за военна служба. В редиците на опълчението са приети българи-доброволци от 14 до 65 годишна възраст. Личният състав е набран предимно от участници в национално-революционното движение и Сръбско-турската война от 1876 г.
Един от тези храбри мъже е бил и Стоян Аврамов, който се бие и побеждава в Шипченската епопея. За проявеното геройство той е награден с три медала (отдясно-наляво):
Руски орден за участие във войната от 1877-78 г., Кръст за храброст III степен, 1879 г., от който орден са връчени едва 33 за цялата война и орден за храброст, връчен му по случай обявяването на Независимостта на България през 1908 г.
След войната, Стоян Аврамов се разболява от тиф, който за тогава е бил почти неизлечима болест, и се премества в Горна Оряховица. Майка му Маргиола се грижи за него и успява да го излекува, но самата тя се заразява и умира.
След прекараната болест, Стоян започва да се занимава с търговия. Той внася обущарски стоки от Австро-Унгарската империя в новосъздадената българска държава, така че българите да захвърлят старите си обувки и да се обуят по европейски. Това му начинание тръгва по успешен път и той успява да осигури добре семейството си.
През 1908 г. в България кипят усилени дипломатически маневри по обявяването и защитаването на Независимостта на страната и издигането на статута й от васално княжество в пълноправно царство. Княз Фердинанд решава да направи жест към все още живите герои от опълчението и изпраща депеш (писмо) до Стоян Аврамов да се яви в двореца в София. След пристигането му, адютантът на княза му връчва писмо, с което князът му подарява 5 декара земя в тогавашните околности на София. Днес тези 5 декара покриват територията зад Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“. Без да знае, че един ден тези ниви в покрайнините на града ще се превърнат в една от най-скъпите части в центъра, той заявява:
„Благодаря много за оказаната ми от княза чест, но ми се налага да откажа. Аз самият съм добре материално, по-добре дайте тези земи на някой, който има нужда“.
Адютантът на княза е бил изумен от чутото – дори и за тогава, тези земи са били голям дар и малцина биха отказвали подобен подарък (сравнете с днешните нрави!). В крайна сметка, Стоян не получава земите, но продължава да работи. Жени се за Препия и от нея има три деца – първородния му син Христо, за когото ще разкажем малко по-надолу, както и две дъщери – Парашкева и Мария. Стоян почива в родната си Горна Оряховица като уважаван и ценен гражданин, създал, възпитал и изучил децата си и помогнал на тях и на другите българи да познаят свободата да имаш свое отечество.
Син на опълченеца Стоян, Христо Аврамов (27.11.1897 – 21.01.1980 г.) от малък е бил възпитаван в добрите стари български ценности. Роден в Горна Оряховица, на 5 и половина години той започва училище. Завършва Търговската гимназия в Свищов, а после заминава да учи икономика в Германия. Паралелно с нея изучава и право за 2 години. После решава да замине за Швейцария, където следва и философия. Именно докато е в Швейцария избухва и Междусъюзническата война (1913 г.), при която България воюва с Гърция, Сърбия, Румъния и Османската империя. Съученици от гимназията, с които той си пише редовно, му казват, че те отиват доброволци на фронта. Самият той решава да изостави ученето в чужбина и се връща, за да помогне на изпадналата в нужда своя родина.
След Междусъюзническата война, която България губи, следват две години на мир преди страната ни отново да влезе поредната военна авантюра. През 1915 г., след т.нар .“българско лято“, при което силите и на Оста, и на Съюзниците се опитват да привлекат българите за съюзник, София избира германското предложение за реванш срещу Сърбия, Гърция и Румъния. България се включва във войната, а Христо Аврамов отново е доброволец на фронта, въпреки личната си позиция против войната по принцип. По времето на цялата касапница той самият не е раняван тежко, но един случай доказва неговата стойност като войник.
На Македонския фронт българите и германците се бият срещу сръбски, гръцки, английски, френски части, както и войници от колониите на Франция и Англия. Съюзническите войски са много по-добре снабдени с припаси и оръжия и надвишават като бройка българо-немските части. При поредния артилерийски обстрел съседна немска част бива откъсната от телефони и телеграфни връзки, което поставя хората там в сериозна опасност поради липса на информация. Подпоручик Христо Аврамов решава да направи нещо по въпроса и притичва близо 500-те метра между двете позиции, спасявайки фронта с нова информация. Тези пробягани метри под тежък артилерийски и картечен огън оставят следа в младия Христо – при излизането от окопите той е бил с буйна черна коса, а при влизането в германската позиция само минути по-късно той вече е бил с побелели като на старец коси. За доблестното си участие във войната е награден със златен медал.
След края на Първата световна, България изпада във втората национална катастрофа. В страната е пълно с бежанци от Македония, Тракия и Добруджа, стотици хиляди са ранените и осакатените от военните действия, икономиката е в колапс, наложени са тежки репарации в пари и стоки като компенсации за участието ни. Христо обаче е здрав и не се отказва. Започва работа в тютюневите картели в София като икономист и финансист и се грижи за добруването на този отрасъл, който е бил един от водещите за икономиката на страната тогава (а и сега). Христо имал навика да пълни джобовете си с цигари и когато излизал от работа да ги раздава на своите приятели, обичащи да пушат, но нямащи финансова възможност.
Христо е бил член на Демократическата партия и е симпатизирал на социал-демократическото й крило. Самият той не е имал досег с мнозина социалисти и комунисти, членове на забранената БКП през онези години и те не успяват да спечелят уважението му с действията си в публичния живот – вдигането на Септемврийското въстание, атентатът в църквата „Св. Крал“ (днес „Св. Неделя“), убийствата, извършвани от БКП и цялостната им дейност в полза на чужда страна против българските интереси.
В края на 30-те години Христо вече е заклет експерт счетоводител и отива на работа в Министерство на финансите, където става дясна ръка на тогавашния министър Добри Божилов (1844-1945 г.). Едновременно с работата си в Министерството на Финансите, Христо прави икономически експертизи за Министерството на Правосъдието, работи и в „Популярна Банка“, както и в печатницата на ул. „Раковски“. Именно в печатницата той ще срещне любовта на живота си – сестрата на собственика на печатницата Борис Петров – Люба. Двамата се женят през 1949 г. и любовта между двамата води до единствения му син, роденият през 1951 г. – Стоян Аврамов, кръстен на дядото опълченец.
По време на Втората световна война бомба пада над печатницата и тя бива преместена в Костенец, където отива и Христо, заедно с другите от печатницата. След окупацията на България и идването на власт на комунистите на 9 септември 1944 г., за печатницата предстоят лоши дни. През 1947 г. тя е национализирана и отнета от собственика.
В обстановката на засилваща се диктатура и репресии срещу инакомислещите, във времето на „Народния“ съд, почернил десетки хиляди хора, във време на забрана и унищожаване на всички партии, Христо избира да стане член на Кооперативния съюз на земеделците (БЗНС), които все пак защитават неговите идеи, но не са управляващата комунистическа партия. По-късно, цялата организация бива влята в БКП и така Христо става член на партията. Членството му обаче не е на послушен и винаги съгласен с решенията член, което от своята страна често му създава проблеми като евентуален „враг с партиен билет“.
През 1953 г. Христо е началник на финансовия инспекторат в Министерството на финансите и създава „Единен държавен сметкоплан“, по който работи счетоводството на цялата страна. Той изпраща инспектори на ревизия по сигнал за кражба на крупна сума пари от национализирана наскоро фабрика в област Ловеч и самият той отива да наблюдава работата им. Разквартируван в сградата на инспектората в Ловеч за известно време, той и съпругата му Люба живеят там и си създават приятелски връзки. Разсилният на инспектората му носел всяка сутрин вестниците на бюрото. Една от сутрините, Христо отворил вестника и от него изпаднали няколко пачки с пари – опит за подкуп, целящ да прекрати ревизията. Христо обаче не се поддава на изкушението и вика милицията (тогавашната полиция), които тръгват да арестуват разсилния. Христо се намесва:
Искам този мъж да не носи отговорност. Вината за това не е негова, той е беден човек. Намерете поръчителите!
Амбициран от опита за корупция, Христо сам ръководи ревизията, открива огромни финансови престъпления в завода и намира извършилите ги.
Друг важен аспект от живота му – въпреки сериозните проблеми пред свободното изповядване на религия, наложено от диктатурата на комунистите, Христо всяка неделя е ходил с жена си и сина си в катедралния храм „Св. Александър Невски“.
Неговата честност и принципност обаче не допадат на редица хора, които намират знаещия няколко езика, учил 3 висши в Европа финансист за прекалено голяма пречка пред интересите на комунистическата партия. Поради честите му несъгласия с изказвани тези на събрания на Отечествения фронт и вдигани от него скандали, той бива изключен от БКП в началото на 50-те години, а през 1960 г. Христо е пенсиониран принудително. На него му се налага да работи като продавач в държавния магазин за музикални инструменти, намиращ се на бул. „Дондуков“ и ул. „Малко Търново“ в София, за да може да изхранва себе си и семейството си.
Няколко години по-късно той се пенсионира и през 1980 г. почива в София.
Синът му Стоян Аврамов разказва една интересна история, случила се през 1989 г., точно докато Източна Европа ври и кипи срещу комунистическата власт. Усетили слабостта на партията и усещащи силата на първите протести срещу нейния монопол върху властта, БКП решава да мобилизира абсолютно всички възможни средства. Пратени са хора да говорят с всички бивши членове на партията и да бъдат убедени да се върнат, естествено срещу изгода. Един такъв човек идва при вдовицата на Христо и синът му и се опитва да говори с починалия преди 9 години Христо. Представете си за момент наглостта – вкаран не по своя воля в партията, изказвал мнения против погрешни нейни решения, изключен и остракизиран, принуден да върши работа много под възможностите си – и десетилетие след смъртта ти идват да те увещават да станеш пак член.
Това е историята на баща и син, проливали кръвта си за свободата на родината във време на война, работили здраво и честно във време на мир, създали семейства и възпитали деца. Такива са били Стоян и Христо Аврамови – трудолюбиви, свободолюбиви и почтени.
Вижте и останалите части от поредицата „Българи от старо време“.
Библиография
Дойнов, Стефан. Българите в Украйна и Молдова през Възраждането (1751 – 1878). София, Академично издателство „Марин Дринов“, 2005. ISBN 954-322-019-0.
