„Незнайният войн“ от Враца майор Савов отблъсква руснаците в Добруджа през 1916 г.

Време за четене: 5 минути

Част от историята, която умишлено пропускаме, защото е патриотична, пише Георги Станков.

На 23 ноември 1916 г. български военни части спират нашествието на руската армия в Добруджа край могилата Бериш тепе. Командирът на 2-ра дружина в 35-ти пехотен Врачански полк майор Савов завинаги остава в добруджанската земя. Но той няма паметник, защото не е патриотично.

България участва в Първата световна война, след като преди това православните ни братя сърби, гърци и румънци разпарчетосаха българското землище, под снизходителния поглед и с одобрението на руската империя. Тогава се е пеела една песен „Съюзници – разбойници“, която през соца беше забравена, както и днес, защото не е патриотично (и православно).

Че някои хора се правят на разсеяни, когато заговорим за тази страна на историята, е обяснимо. Не е патриотично да говорим за нея. И не е православно. Но не и за мен. За мен тя съществува. Ако и ти си като мен – чети.


ВЕРИШЪ ТЕПЕ

Това е единъ голѣмъ естественъ редутъ въ срѣдна Добруджа, изолиранъ отъ околнитѣ разстлани бърда съ дълбоката, тѣсна и скалиста долина, презъ която се гърчи, като ударена змия, мѫтната и тинеста рѣка Казанчеа, и съ още по-дълбоката, душна и притисната между отвесни скали долина на рѣчицата Естеръ. Така е отъ северъ и североизтокъ. На югозападъ това създадено отъ природата укрепление се спуща въ сѫщо така тѣсенъ, но сухъ долъ.

Този великанъ, който е натопилъ краката си за прохлада въ жълтеникавитѣ води на блатото Ташаулъ, издига високо и гордо главата си надъ своитѣ съперници и властвува надъ голѣмата добруджанска ширина.

142 е котирана изкуствената могила на върха на Беришъ тепе. Въ отдавнашни времена е поставенъ този богатирски калпакъ надъ челото на великана, за да сочи пѫтя на заблуденитѣ и да покрива коститѣ на мощенъ боляринъ, който е пожелалъ и следъ смъртьта си да бди надъ златоносната добруджанска ширина.

Беришъ тепе отстои на два километра напредъ отъ избраната за Главна и непрекѫсната отбранителна линия, затова е изключенъ отъ отбраната и само отдѣлни патрули се качватъ тамъ, за да държатъ подъ орловъ погледъ необятната равнина на изтокъ западъ, северъ и югъ.

Преди срѣдата на месецъ ноемврий 1916 год., преминалитѣ Дунава прѣсни руски войски започватъ да обикалятъ Беришъ тепе и да се взиратъ въ недостѫпния му за тѣхъ калпакъ. Скоро се появяватъ и осемь пехотни дивизии и заематъ изходно положение за една атака отъ голѣмъ мащабъ.

Беришъ тепе наблюдава, тръпне, мръщи се, че нашитѣ сѫ го удостоили само съ единъ патрулъ. Но този патрулъ донася, че противникътъ готви първия си сериозенъ ударъ срещу височината и ето че две роти почти на рѫце изнасятъ и една батарея и обнизватъ калпака на великана. Тѣ иматъ за задача да задържатъ височината само до пълното развръщане на противника, но изглежда, че на върха командува само неговия нѣкогашенъ владетель – духътъ на мощния витязъ.

Малкиятъ отрядъ изнемогва, но успѣва да държи голѣмата за него височина и да затвърдява убеждението у противника, че Беришъ тепе е часть отъ главната позиция. Толкова по-зле за малкия отрядъ. Той ще бѫде атакуванъ съ голѣми сили и съ правилна отака.

23 ноемврий 1916 год. Гѫста непроницаема мъгла се е измъкнала отъ блатото Ташаулъ, обвила е снагата на великана отъ петитѣ до главата, плъзнала е по ширине висине и продължава черната нощь. Беришъ тепе не се вижда, но се опипва. Изморенитѣ войски отъ малкия отрядъ трѣбва да се смѣнятъ, а подъ булото на мъглата това ще стане най-лесно.

Ако войната не е случайность, то въ нея много случайности иматъ сѫдбоносно значение за една отъ воюващитѣ страни. Презъ войната често печелятъ грѣшкитѣ, а губятъ правилноститѣ… Bмѣсто една батарея за смѣна, на Беришъ тепе въ мъглата пристигатъ две. Вмѣсто две роти – четире. Снагата на великана е олепена съ войски, като сливовъ клонъ съ младъ рой пчели.

Смѣната е туку що привършена и смѣненитѣ войски още не сѫ се оттеглили назадъ. Въ мигъ, като подъ удара на вълшебна пръчка, мъглата се навива на голѣми бѣли кълба и се гмурка въ жълтитѣ води на Ташаулъ, като стадо овци въ синь виръ. Калпакътъ на Беришъ тепе пръвъ е освѣтенъ отъ златиститѣ лѫчи на високото слънце, а скоро следъ това и цѣлата снага на великана е изненадана и стърчи гола, осипана само съ малкитѣ като паразити човѣчета.

Мъглата се гмурка въ Ташаулъ, но не отнася съ себе си и страшната опастность, която е крила подъ пуховитѣ си крила. До сто крачки предъ недовършенитѣ окопи и телени мрежи е почерняло отъ руска войска. Беришъ тепе е обкрѫженъ. Изъ всички долове и долчинки пъпли къмъ върха гѫста, тъмно сива, жива лава. Вмѣсто надолу, тя тече нагоре; войната си има своя логика.

Пленъ! Или смърть!! – едва успѣватъ да си помислятъ войницитѣ отъ отбраната.

Изненадата е голѣма, но дяволътъ не е по-черъ отъ себе си, стига да се погледне смѣло въ очитѣ. Пехотинцитѣ вѣрватъ въ острието на своя ноќъ. Артилеристътъ познава своя топъ-картечница.

Убий! Или ще бидешъ убитъ! — командува войната.

Само единъ неизмѣримо кратъкъ мигъ изминава, докато двата братски народа си размѣнятъ свѣткавично звѣрски погледи. Тѣмъ не остава време да си претеглятъ силитѣ, а направо се хващатъ гуша за гуша; безъ сигналъ, безъ команда. Беришъ тепе се разтърсва изъ основи. Тѣснитѣ долинки писватъ съ воя на хиляди хиени. Скалитѣ пламватъ. Пушки и картечници клокочатъ и съ отровниятъ си дъхъ сѣятъ смърть. Бомби и гранати тревожно грохтятъ. Остритѣ ножове звънтятъ и се забивать безъ свѣнъ въ живо човѣшко месо.

Руситѣ сѫ минавали много пяти отъ тукъ. Тѣ познаватъ значението на командуващата височина, затова въ гѫсти маси се хвърлятъ да я овладѣятъ отведнажъ. Но височината е шилеста и не позволява да се разгърнатъ голѣми сили, а ги държи ешалонирани въ дълбочина. Една вълна се разбива въ пухъ и прахъ на кървава пяна о скалитѣ, но нова я настига, трета последва, четвърта прелива, като въ безбрѣжно море.

Трупъ до трупъ, трупъ върху трупъ; три ката човѣшки трупове се настилатъ. Китенъ гу беръ отъ човѣшко месо тегне на плещитѣ на Бeришъ тепе.

Ето вече, тамъ въ дѣсно руситѣ прескачатъ теленитѣ мрежи, заематъ окопа изхвърлятъ труповетѣ на бившитѣ му защитници и се настаняватъ на тѣхното мѣсто. Тамъ въ лѣво пъкъ гранатитѣ с помели всичко сѫ отворили широка врата за атаката. Пробивъ въ дѣсно! Пробивъ въ лѣво! Пробивъ! Пробивътъ е вече направен!

– Трѣбачъ! Трѫби обща атака! – реве майоръ Савовъ отъ тридесеть и пети пехотенъ Вратчански полкъ, съ разгривена черна коса, съ високо издигната надъ главата сребриста сабя. Чернитѣ му очи пронизвать трѣсъка и дима на боя и намиратъ погледа на всѣки свой.
Мѣдниятъ звукъ на бойната трѫба, като небесенъ гласъ промъква всрѣдъ дивия вой на битката.

Напредъ на ножъ! За Добруджа, юнаци! На ножъ! Ура! – придружава трябaтa крилатиятъ гласъ на майоръ Савовъ.

– На ножъ ! На ножъ! Ура! Ура-а-а-а! Конетѣ цвилять тамъ отзадъ.
На ножъ! На ножъ! Ура! Ура-а-а а!

Врагътъ-братъ е поваленъ. Човѣкъ отъ човѣка е прикланъ, примазанъ. Ужасени отъ този нечовѣшки напънъ, сломени отъ не видимата сила на Беришъ-тепенския витязъ, руситѣ обръщатъ гръбъ и даватъ възможность на орждията да кажатъ последната си дума. Но който чуе тази дума, той я отнася въ отвъдния свѣтъ.

Руситѣ не успѣватъ да се измъкнатъ отъ заграбенитѣ окопи, защото ножоветѣ ги настигатъ обръщатъ ги на трупове и ги настилатъ пакъ тамъ. Излѣзлитѣ отъ окопа се заплитатъ въ разпокѫсанитѣ телени мрежи и тѣлата имъ висятъ по тѣхъ като изсмукани мухи въ паяжина.

Боятъ е решенъ. Беришъ тепе за сега остава нашь, но майоръ Савовъ съ чернитѣ си очи и съразгривената си смолиста коса се поклони на Морена, остави саблята си на скалата, а самъ влѣзе подъ калпака на Беришъ тепе, като вѣченъ гостъ на нѣкогашния славенъ боляринъ съ когото ще царятъ надъ пространния ширъ и ще бдятъ презъ вѣковетѣ надъ златна Добруджа.

На 23 ноември 1916 г. български военни части спират нашествието на руската армия в Добруджа край могилата Бериш тепе. Командирът на 2-ра дружина в 35-ти пехотен Врачански полк майор Савов завинаги остава в добруджанската земя. Но той няма паметник, защото не е патриотично.
На 23 ноември 1916 г. български военни части спират нашествието на руската армия в Добруджа край могилата Бериш тепе. Командирът на 2-ра дружина в 35-ти пехотен Врачански полк майор Савов завинаги остава в добруджанската земя. Но той няма паметник, защото не е патриотично.

На 23 ноември 1916 г. български военни части спират нашествието на руската армия в Добруджа край могилата Бериш тепе. Командирът на 2-ра дружина в 35-ти пехотен Врачански полк майор Савов завинаги остава в добруджанската земя. Но той няма паметник, защото не е патриотично.
На 23 ноември 1916 г. български военни части спират нашествието на руската армия в Добруджа край могилата Бериш тепе. Командирът на 2-ра дружина в 35-ти пехотен Врачански полк майор Савов завинаги остава в добруджанската земя. Но той няма паметник, защото не е патриотично.


Facebook Comments Box

1 Comment

  1. Уточнение: майор Ангел Савов, е команид на 2-ра дружина (т.е. нещо като батальон) в железния 35-ти Врачански пехотен полк. Командир на полка е легендарният полковник Васил Таслаков.

    Село „Полковник Савово“ в Добруджа носи името на майор Савов:
    https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9F%D0%BE%D0%BB%D0%BA%D0%BE%D0%B2%D0%BD%D0%B8%D0%BA_%D0%A1%D0%B0%D0%B2%D0%BE%D0%B2%D0%BE

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.