След падането на Желязната завеса през 1989 г. Източният блок рухва, създавайки нови държави и посявайки надежди за по-добро и свободно бъдеще. Тези настроения не отминават и комунистическа Югославия, която официално е независима от двете свръхсили в Студената война.
През 80-те години, след смъртта на обединителя и създателя на съюзната република – Йосип Броз – Тито, в нея започва все по-силно да се проявява национализмът на различните народности – сърби, хървати, словенци, албанци и т.н. [1] В нея се зараждат силни движения, искащи промяна – както демократични, така и националистически. В настоящия текст ще се опитам да обясня участието на една определена прослойка от югославското общество, а именно футболните хулигани, във войната за независимост на република Хърватия.
Тази война е особена именно защото основните военни действия са изнесени от части, съставени предимно от националистически настроени младежи, които са и поддръжници на определени клубове. Ще разгледам по един отбор от всяка страна – поддръжниците на Динамо Загреб – т. нар. Bad Blue Boys и поддръжниците на Цървена Звезда – Делиje Север, тъй като именно от техните редици са взели участие най-много хора и от техните редици са дадени най-много жертви.
Футболните хулигани в Югославия до 1990 г.
Въпреки че официално Югославия е комунистическа държава, поради разривът със СССР, съюзната държава е отворена към Запада много повече от другите държави в Източна Европа. Това означава икономическо, политическо и не на последно място културно влияние от Западна Европа и САЩ. В Югославия свободно се слуша рок, гражданите й пътуват по света свободно. По този начин пристига и един друг феномен от Запада, т.нар. „английска болест”, или футболното хулиганство. По западен образец още от 50-те години започват да се оформят клубове на привърженици на различните футболни отбори, като през 80-те години често се стига и до сблъсъци при мачове или между тях и полицията.
Най-силните клубове са разположени в големите градове – Белград, Загреб, Любляна и естествено те имат най-голяма подкрепа. Към края на 80-те години най-много привърженици имат Цървена Звезда и Партизан Белград от сръбските отбори, като техните клубове на привърженици или фирми са съответно Делиje Север (Делиjе на сръбски означава „Герои”) и Гробари. В Хърватия двете най-мощни групировки са на Динамо Загреб – Bad Blue Boys (Лошите Сини Момчета, кръстени така на филма на Шон Пен – Bad Boys) и на Хайдук Сплит – Torcida Split (най-старият клуб на привърженици в света, основан 1950 г.[2])
През 80-те години започва да се променят и самите фирми, като модел за това са италианските им „колеги” – шоуто на стадиона започва да става все по-колоритно, феновете създават своя собствена хореография, която включва факли, димки, плакати, знамена, шалчета. Измислят се лога, песни, създават се нови фракции, които се борят помежду си за първенство – коя да застане най-високо в сектора, кой да ръководи песните и хореографията.
Съревнованията между клубовете често напуска стадионите и се пренася на улицата, където често нещата се решават с бой, чиято цел е „да защити името и доблестта на клуба“. В този бой за най-доблестно се смята да се биеш честно и без оръжие, но употребата на камъни, ножове, палки и други предмети не е е рядкост. На самоделните бомбички се гледа с лошо око както от полицията и обществото, така и от повечето фенове, но и те са често срещано явление. Също така много често се случва да се правят засади на „противника” или да му се правят различни шеги, крадат се символи – важното е „купонът да е на макс” и славата на отбора да се носи. Събират се публикации от вестници, които документират различните постижения, а най-голяма гордост е поместването на някоя особено добре замислена и изпълнена хореография на стадиона, чието планиране отнема понякога дори седмици.
Кои обаче са тези фенове? Какво ги кара да жертват толкова много от времето и енергията си за подобни неща? Да се отдадеш така на отбора, който си избрал – това означава да посещаваш всички мачове, да носиш определени символи на клуба, често да лежиш по различни полицейски управления или болници – зависи от развоя на събитията. Най-често това са млади мъже, безработни или ниско платени, които поради една или друга причина не успяват да се изкачат в обществената йерархия на социалистическа Югославия. За тях клубът става втори дом и те намират в него и в участието си във фирмите начин да изразят себе си, да бъдат сила, да бъдат значими. В деня на дербито между отбори с големи и враждуващи агитки често се случва центърът на града или районът около стадиона да бъдат отцепени от полицията – това влияние върху обществения живот като че ли ги кара да се чувстват „по-важни” по думите на бивши вече футболни фенове от онова време (Нино Йевтич и Бранислав Желкович, днес мъже на по 60 години, интервюирани от мен през 2010 г.).
И все пак, правейки равносметката си, футболното хулиганство до тогава е по-скоро безобидна загуба на време, макар и малко опасна. Това обаче скоро ще се промени, защото в Югославия наближават промени, които ще я разтърсят из основи и в крайна сметка ще сложат край на съществуването й като единна държава.
Хърватия започва борбата си за независимост
През 1990 г. на първите многопартийни свободни избори от 50 години насам, в Хърватия печели партията на Франьо Туджман – Хърватска демократична общност, чиято програма е създаване на независима хърватска държава, основана на ценностите на католицизма. Победата му с убедително мнозинство, както и масовите демонстрации в подкрепа на правителството показват, че в хърватското общество са се появили силни настроения в подкрепа на тази политика. Проблемът е, че в рамките на републиката живеят 600 000 етнически сърби, които не искат да са част от хърватската национална държава. Централното югославско ръководство не е готово да загуби Хърватия, а още повече да изостави сръбското малцинство там. Тези настроения довеждат до търкания между Загреб и Белград, в чиято основа все повече започва да стои политиката на запазване интересите на Сърбия и сръбския народ, което личи от все по-шовинистическите изказвания на Слободан Милошевич. Неговата политика до момента е именно такава – да превърна федеративната република Югославия в един инструмент за създаване на „Велика Сърбия”, в която интересите на сърбите са публично и ясно поставени на първо място.
Първата стъпка, която той предприема, е отнемане на автономията на Косово и Войводина през 1987 г.[3], премахвайки гласовете им в съвета на Югославия. Следващата стъпка е поставянето на удобен президент на Черна гора, спечелвайки по този начин още един глас в общия съвет. Едновременно с тези действия държавата и вестниците в Сърбия убеждават всички в правотата на водената политика. Общественото мнение на сърбите е зад президента и правителството. В същото време в Хърватия общественото настроение е все по-силно настроено за независимост, тъй като смята, че Югославия им пречи да се развива. Хърватия и Словения са най-богатите републики и голяма част от общия бюджет идва именно от тях, а се изразходва за по-бедните републики и автономни региони.
На фона на този очертаващ се политически сблъсък, който ще се разрешава чрез дипломация или други държавнически средства, фирмите се готвят за нещо друго – на 13 март 1990 г. е дербито от вътрешното първенство на Югославия между Динамо Загреб и Цървена звезда (Белград). Сблъсъкът между техните агитки е неизбежен.
Мачът, който запалва войната
Bad Blue Boys срещу Делиje Север
Загребският журналист Андрей Крикович твърди, че Bad Blue Boys са в челните редици на националното движение в страната през 1990 г. и че са предложили своята подкрепа за Франьо Туджман в първите избори в Хърватия. И Саша Подгорелец, загребски филмов режисьор, който прави документален филм за Bad Blue Boys заявява, че те имат „достатъчно съзнание за собствената си идентичност и са достатъчно смели, за да изразят своите желания за хърватската независимост … когато другите са били твърде изплашени, за да кажат това.”[4]
Те използват всяка възможност, за да покажат своето мнение, а гостуването на противник като Цървена звезда и Делиje Север от Белград е идеалната възможност. За мача се подготвя огромно количество факли, димки, бомбички, камъни, всички фенове са въоръжени и готови за сблъсъка. От своя страна Делиje също се подготвят за битката – отпътувалите за Загреб 3000 ултраси носят освен всичко останало и киселина, която да разяде загражденията между секторите на стадиона. Така, на 13 май 1990 година, едва няколко седмици след изборите в Хърватия, на стадион „Максимир” в Загреб излизат едни срещу други двата отбора.
Още преди да започне играта обаче започва един от най-жестоките боеве в спортната история на света. Двете агитки започват да се замерят с камъни, седалки и димки, оградите са съборени и ултрасите се сбиват. В разказите на феновете от двете страни всяка от агитките твърди, че другата е започнала първа с провокациите, но най-вероятно и двете агитки са започнали едновременно – никой не идва така въоръжен на мач без идея за действие, особено ултраси. Югославската полиция се намесва след няколкоминутно чакане, но тъй като е съставена основно от сърби, тя напада главно хърватските фенове и подминава сръбските. Кулминацията на жестокото сбиване е когато трима полицаи започват да ритат паднал на терена хърватин.
Това кара капитана на Динамо Загреб, Звонимир Бобан, да скочи върху полицаите, за да спаси падналия човек. За много хора този момент слага края на Хърватия в общата държава и за много хървати е фактическото начало на войната им за независимост.[5] Мачът така и не се състои, публиката се изтегля извън стадиона, развявайки югославски и новите хърватски знамена, с обещание, че ще продължат започнатото. И те удържат това си обещание. Резултатът от този мач са десетки ранени полицаи и стотици ранени фенове, един потрошен стадион и разбиване на вътрешното първенство, но това е нищо в сравнение с истинската война между фирмите, която ще последва.
Военните действия – продължение на битката от стадиона
Паравоенните части са отговорни за едни от най-бруталните аспекти на „етническо прочистване”. Две от единиците, които са изиграли важна роля в „етническото прочистване” в кампанията в Босна и Херцеговина, „Четниците”, свързани с Воислав Шешел и „Тигрите” свързани с Желко Ражнатович (Аркан), са били активни в Република Сърбия. … „Тигрите” на Аркан организират военни обучения, за които се твърди, че са били предназначени за сплашване на албанските граждани в Косово .[6]
С идването на власт на Туджман, Хърватия започва да се подготвя за приемане нова конституция, която ще направи страната независима национална държава и ще бъдат премахнати сърбите от нея.
От администрацията и особено от полицията са уволнени множество сърби и на тяхно място са назначени хървати. Сърбите на територията на Хърватия започват да изграждат барикади в южната част на страната и да бойкотират избраното правителство, тъй като смятат, че то работи срещу тях. Център на тяхното недоволство става южният град Книн – който от своя страна се смята за хърватите за извечен техен град и възпят в песни. През есента на 1990 г. сърбите обявяват автономна Република Сръбска Крайна, след непризнат от международната общественост референдум.[7]
Новосъздадената хърватска държава няма военната сила да им се противопостави, тъй като Сърбия ги подкрепя. Затова Хърватия започва първо да изгражда полицейски сили, които по-късно ще се превърнат в нейната армия. Започва таен внос на оръжие от Унгария и започва набиране на доброволци за войската си. Югославските централни власти реагират, като правят промяна в организацията на армията, забранявайки местните войски, създавайки на тяхно място централизирана войска. Хърватите отказват да се разоръжат. Шест дена след ултиматума, югославското правителство го изтегля и войната вече е неизбежна.
Макар Югославската армия да е огромна сила, притежаваща 2000 танка и 300 изтребителя, както и 169 000 пехотинци, от които 70 000 професионални офицери, при по-ранната конфронтация със Словения при отделянето й през 1990 г., около 100 000 души избягват набора и множество дезертират (основно защото са от други националности). Новите попълнения се оказват неефективни в бой дори с новосъздадената словенска армия, затова ЮНА прибягва до създаването на паравоенни отряди, които да помагат в боевете. Такива са Белите Орлови, Сръбската доброволческа гвардия или „Тигрите“ и други. Основната част от попълненията им идват именно от средите на футболните хулигани в Сърбия, дребни престъпници, националисти и други доброволци.
Югославските / сръбските сили
Белите орлови, наричани понякога и Четници, участват във войната срещу Хърватия, както и в Босна и Херцеговина. Сред тях има основно фенове на Партизан Белград, от агитката на Гробари, но и множество други. Участват в множество сражения, като вземат участия в кланетата във Вочин, Вишеград, извършват масови убийства във Фоча, Гачко и други. Срещу техни водачи като Митар Василевич са водени дела за престъпления срещу човечеството.
Сръбската доброволческа гвардия, известна повече като Тигрите на Аркан е може би най-известната, най-дейната и най-многобройна сръбска паравоенна единица. Създадена от издирваният за многобройни престъпления в Европа Желко Ражнатович, по-известен като Аркан. След тежко детство, той емигрира в Западна Европа, където извършва огромен брой престъпления от всякакъв вид – кражби, взлом, склоняване към проституция, продажба на наркотици. Предполага се, че е бил агент на югославските тайни служби. При завръщането си в Югославия през 1983 г. той продължава да извършва серия престъпления, но не влиза в затвора, което говори за протекции в правителството.
Аркан става тартор на фирмата Делиje Север, една от най-мощните в Югославия по това време. Участник в боя на стадион „Максимир” на 30 май 1990 г., той скоро създава Тигрите, в чийто състав влизат хора от фирмата му. В апогея си, Тигрите достигат 10 000 души, повечето от които ултраси на Црвена звезда и подбирани лично от Аркан. Тигрите са отговорни за множество престъпления срещу човечеството – етническо прочистване, кланета и нападения над цивилни в няколко конфликта – войната в Хърватия, по-късно и в Босна и Херцеговина и Косово. Интересен факт е, че те обвиняват хърватите, че са фашисти и усташи, тъй като според тях искат да изгонят сърбите и да създадат националистическа държава, а голяма част от Тигрите са национал-социалисти и поддържат тесни връзки с други европейски национал-социалисти, като например гръцките Хриси Авги (Златно слънце).
През 1992 г., докато воюват с Хърватия, Тигрите на Аркан избират интересен начин да покажат трофеите си – на 22 март, по време на дербито между Партизан и Цървена звезда, на северната трибуна те окачват пътни табели – „20 км до Вуковар”, „10 км до Вуковар”, „Добре дошли във Вуковар!”, символизирайки така победата си в продължилата 9 месеца обсада на граничния град, смятан за изключително важен за хърватската отбрана. След това следват и други табели от други селища, в които Тигрите са превзели, като част от плана на Югославската армия за насилствено вкарване на Хърватия обратно в съюза.
Въпреки множеството си престъпления срещу човечеството и извършените актове на геноцид срещу хървати и босненци, Аркан и „Тигрите” са смятани от сърбите и до днес за национални герои, защитници на сръбската кауза. За тях се пеят песни, има отбор на негово име, из цяла Сърбия има графити с неговия лик, като дори и в България някои хора го смятат за модел за пример заради престъпния му начин на живот и брака му с чалга певицата Цеца. През 1996 г. Аркан закрива „Тигрите”, нареждайки на всички да влязат в редиците на Югославската армия, а самият той се отдава на частен бизнес.
Хърватските сили
Срещу югославските части, съставени както от професионални военни, така и от паравоенни формирования, съставени основно от футболни фенове, Хърватия противопоставя много по-малка военна сила. Хърватската народна гвардия се състои едва от 11 бригади. Тук ще обърна внимание основно на 1-ва „Тигрова” бригада, 2-ра „Громови” бригада, 7-ма „Пума” бригада, тъй като в тях участват най-много ултраси от Bad Blue Boy.
Първа механизирана бригада за охрана – с прякор „Тигрови„, е може би най-елитната и най-добре оборудвана военна бригада на хърватската армия. Бригадата бива наградена с много отличия за доблестното си участие във войната за независимост на страната и като една от най-известните военни части в бивша Югославия. Нейната военна база и щаб е в хърватската столица Загреб, откъдето по произход са и повечето от персонала на бригадата.
Първоначално е сформирана на 5 ноември 1990 г. във военната база в Ракитие, днес Хърватия. Създадена е от доброволци и части от хърватската полиция, която е сформирана и обучавана с ясната идея, че съвсем скоро ще послужи за основа на новата хърватска армия. Липсата на достатъчно оборудване принуждава бригадата да бъде изцяло пехотна, но това скоро се коригира, а единица става Моторизирана пехотна бригада от септември 1991 г., когато големи военни операции по време на войната започват.
Втора гражданска бригада „Громови” е сформирана на 15 май 1991 г. в казармата Трсвеник, близо до Друго село, където е установено бригадно командване и 1-ва пехотна бригада на батальона е сформирана. В бригадата първоначалният състав се състои от членове на звената за специални операции на МВР, намиращи се в Лучко, Ракитие, Кумровец, Виница, Сисак и Карловац в северната част на Хърватия. 2-ри батальон е създаден на 3 юни 1991 г. в Сисак и 3-ти батальон е създаден на 21 юни 1991 г. в Дъга Реса.
Първият ангажимент на Громови в началото на юни 1991 г. е да завземе и опази моста Младост в Загреб, преди танковете от авангарда на Югославската народна армия да преминат началните етапи на битката за казарма. По време на войната за независимост части от бригадата водят боеве в централна Хърватия и района на Бановина. Бойци от бригадата също вземат участие в обсадата на Дубровник (операция „Тигър“) и в операции в региона на Посавина в северната част на Босна.
7-ма защитна бригадна гвардия, известна също с прякора си Пуми е формирана на 23 декември 1992 г. във Вараждин. Бригадата първоначално е образувано от 5-ти батальон на 1-ва „Тигрова“ бригада и първият ѝ командир е бившият футболен фен Иван Кораде, който е командир на бригадата по време на цялата войната за независимост.
Връзката между футбола и политиката на Балканите не е странна. Все пак младите мъже винаги търсят начин как да изразят себе си, да получат обществено одобрение за себе си. Интересното е, че специално при войната за независимост на Хърватия можем да наблюдаваме обединението на полу-криминални елементи и полицаи, все млади мъже, от обща кауза – била свободна и независима Хърватия, било запазване на Югославия и доминация на сръбския етнос в нея.
Библиография и използвани материали
[1] Форум на поддръжниците на Црвена звезда – Делиje Север
[2] The Policy of Ethnic Cleansing, Final report of the United Nations Commission of Experts established pursuant to security council resolution 780 (1992)
[3] Сайт на поддръжници на Динамо Загреб – Bad Blue Boys
[4] Документалният филм на BBC – The Death of Yugoslavia
[5] Белградски седмичник „Време”, 22 ноември 1997 г.
[6] Разкази на участници в събитията, фенове на Делиje Север Нино Jeвтић и Бранислав Желковић, интервюирани през юли-август 2010 г. за написване на курсова работа за лекционен курс „Съвременна история на Балканите” под ръководството на гл. ас. Христо Беров, към Юридически факултет на Софийски университет.
[7] Документален филм на Discovery Channel – The Real Football Factory, епизод “Bad Blue Boys”
[8]The roots of the Greater-Serbian 1991-1995 aggression on Croatia and Bosnia-Herzegovina
[9] Serbian Nationalism and the Origins of the Yugoslav Crisis, Vesna Pesic, Peaceworks No. 8, 1996
