The Economist, 1985 г.: Те все още са си Балканите

Винаги е било интересно да се четат стари политически анализи, които познават за тенденцията на дадено политическо събитие. Относителното спокойствие, което бе обхванало Балканите и Европа след Втората световна война – спокойствие без открита война – за мнозина изглеждаше, сякаш ще продължи вечно. Затова и този анализ на ситуацията в региона от водещата тема на списание The Economist от 20 април 1985 г. е крайно интересен. Хубаво е да се чете с едно наум, тъй като нашата страна все пак е „вражеска“ за авторите му.

Специални благодарности на Тихомир Христов, който намери и сканира списанието от архива на своя университет. Оригиналът можете да свалите от тук.

35283735_2128514264093449_5698030045272997888_n.jpg
Корицата на списание The Economist от 20 април 1985 г. с водеща тема „Те все още са си Балканите“.

В началото на този век, смъртта на който и да е балкански владетел означаваше повдигане на рамене в столиците на Великите сили. Тези столици показваха повече любопитство, отколкото сериозно отношение към смъртта на Енвер Ходжа, който управляваше Албания в продължение на 40 години. На Балканите вече не се гледа като на казана, който може всеки момент да прелее и да унищожи Европа. Въпреки това отново неприятностите отново се случват на Балканския полуостров. А проблемите там имат навика да предизвикат проблеми другаде.

Преди 1914 г. това бе доста ясно. Балканите бяха кръстопътя на нови страни, които се появиха между напористите Руска и Австро-унгарска империи и западащата Османска и борбите там в крайна сметка подпалиха фитила на световна война.

Колко хора обаче си спомнят днес, че отново на Балканите първо започват боевете в Европа през 1939 г.? Заплахите и натиск позволиха на войските на Хитлер да окупират Австрия, Судетите, Прага и Мемел без битка. Но през април 1939 г. войските на Мусолини се изправиха срещу въоръжена съпротива, когато нахлуха в Албания. През следващите няколко години Германия и Италия пращаха цели армии да се бият на Балканите и преначертаваха границите в региона, за да услужат на своите съюзници, спечелени там чрез възползване от местни вражди.

Нови страхове вместо стари

След 1945 г., мнозина започнаха да мислят, че познатите стари тревоги за Балканите биха могли безопасно да бъдат забравени. Имаше, разбира се, нови притеснения. Русия здраво бе стиснала Унгария, Румъния и България и, докато Тито не се опълчи на Сталин през 1948 г., съветската сянка бе паднала толкова силно над целия регион, че основният въпрос бе дали Гърция ще попадне под нея също. С „доктрината Труман“ започна чертане на граници и в рамките на няколко години бе създаден модел, който поне във външната си форма, остава в сила до днес.

Унгария, Румъния и България все още са руски съюзници в 30-годишния Варшавски пакт – който изглежда ще бъде тържествено подновен във Варшава през следващите няколко дни. (Те са също така свързани с Русия в икономическата група Съюз за икономическа взаимопомощ (СИВ), за чието настоящо неудобно положение можете да прочетете след стр.52 (бел. прев. на списанието) Турция, Гърция и Италия са съюзниците на Америка в НАТО, а отделните курсове, поети от Албания, Австрия и Югославия задържат и трите страни извън двата съюза. Това изглежда като стабилно, ако и неприятно патово положение донякъде под защитата на суперсила. Но дали това е  толкова стабилно? Не подценявайте капацитета на Балканите да предизвикват смут.

Ултра-изолационистката политика, с която Енвер Ходжа управлява Албания, превърна страната в стабилизиращ фактор в региона или поне предотврати смущаващите ефекти, които продължаващото ѝ присъствие в съветския блок би имало. Докато Албания бе руски съюзник, съществуваше не само главоболието за НАТО, причинено от предоставянето на средиземноморска база за съветските подводници. Съществуваше също така рискът от някакъв вътрешна рязка социална промяна, която би могла да доведе до съветска интервенция там – което пък би довело до противопоставяне със съседна Югославия. Тази седмица наследникът на Енвер Ходжа Рамиз Алиа отказа въобще да приеме съболезнованията на СССР за смъртта на Ходжа, с което подсказа, че ако ще има сближение с Москва, то то е още много далече.

the_economist_1985_balkans.PNG

Албания и Югославия са управлявани от режими, които бяха установени от комунистическите лидери на партизаните, борещи се срещу военната окупация. И двете страни скъсаха отношения със СССР. Всяка от тях има жизнен интерес в това другата да запази тези си отношения с Москва. И тук, типично по балкански, общите им интереси прекъсват. Югославия и Албания са исторически врагове и старата враждебност все още се подхранва от факта, че близо 2 милиона албанци живеят в Югославия, основно в региона Косово.

На този регион е дадена частична автономия, но недоволството на албанците, които имат мнозинство в региона, взе насилствени форми през последните четири години, като Югославия обвини Тирана, че предизвиква насилие в Косово. Показателно е, че въпреки споразумението между двете съседни страни преди шест години да построят ж.п. линия помежду си до 1983 г., тя е завършена изцяло само от албанска страна. Търговията между двете страни се увеличава, но Енвер Ходжа винаги е изпитвал удоволствие от икономическата  независимост на страната си, сравнено с проблемите на Югославия, която натрупа огромни външни дългове.

Колкото и зле да изглежда икономическата ситуация на Югославия, все пак петте години от смъртта на Тито размиха преди изказваните страхове, че мултикултурната Югославия или ще се разпадне след смъртта му или ще изпадне в безредие и ще бъде принудена да приема съветската доминация. Все пак тези страхове не са изцяло отминали и последнате серия процеди в Хърватска показват, че сепаратистките въздействия все още действат там. И България от време на време вке още възобновява своята претенция за Югославска Македония.

Нито една друга балканска държава не представлява толкова сложна езикова и етническа мешаница както Югославия, но проблемите с малцинствата засягат всички страни. Преди година отношенията между Унгария и Румъния достигнаха до най-лошото си ниво от 1945 г., заради демонстрирането на шовинизъм, с което Румъния отбеляза празнично 65-тата годишнина от анексирането на Трансилвания. На унгарците в този регион в продължение на много години се отказва всякакво изразяване на културата им. От друга страна Румъния има притеснения за откъснатите от родината на мнозина румънци, които живеят н съветска Молдова и в българския регион южна Добруджа.

Българите сега яростно отхвърлят обвиненията на Турция, че 1 милион турци в България биват „асимилирани“ брутално, включително с насилствена смяна на имената. Тези възражения биха имали повече тежест, ако България не бе попречина на независими наблюдатели да достигнат районите, в които турското малцинство живее. В Атина има опасения, че гръцкото малцинство в Албания вероятно получава донякъде сходно отношение.

Дестабилизиращите гърци

С цялата тази поредица от местни вражди, едва ли е изненадващо, че настоящата реалност на Балканите рядко може да бъде ясно разделена на съветски съюзници, западни съюзници и неутрални. Гърция, откакто Андеас Папандреу (лидер на Общогръцкото социалистическо движение ПАСОК – бел. прев.) стана нейн премиер, се сдоби със славата на най-странния член на НАТО и на Европейската общност. Сега страната е хвърлена в конституционна несигурност заради противоречивия си нов президент, който бе избран на косъм от социалистическото мнозинство в парламента, със сериозно оспорвани избори, подготвяни за юни.

Папандреу премести насоката на гръцката защита, така че тя вече не е основно спрямо Варшавския пакт. Новата й цел всъщност е една стара – Турция. Наистина, проблемите, които разделят Гърция и Турция – бъдещето на Кипър, морските права в Егейско море и демилитаризацията на егейския остров Лемнос – имат повече общо с историческото балканско противопоставяне, отколкото с разделението на Европа заради Студената война.

В редиците на Варшавския договор Румъния е конспиративният отцепник. Скорошните новини от Букурещ основно се фокусират върху мизерията, причинена от ккомбинацията на необичайно суровата зима и драконтовското ограничение и орязване от режима на Чаушеску на отопление, осветление и транспорт. Икономическите проблеми на страната, създадени основно заради лошо управление, не са накарали президента Чаушеску да се откаже от независимите му тактики, които включваха флиртове с Китай, Югославия и дори Израел. Наистина, румънците имаха план да кажат пред света, че те първоначално са искали тазгодишното удължаване на Варшавския договор да бъде по-кратко. И защо сляпата лоялност на България към съветския патрон така рязко контрастира с румънското настояване за поне малко индивидуалност? Не основно по идеологически причини – основно защото българите исторически разчитат на най-великата славянска сила за подкрепа срещу турците.

Историята има своята тежка дума на Балканите. В един смисъл, жестокото разделение на изток и запад в Европа изглежда по-неестествено тук, отколкото в другите региони. Не би било разумно да се вземе за даденост стабилността на този модел на идеологическо и стратегическо подреждане, което бе наложено на региона от 1945 г. Балканите все още са си Балканите.

 

Facebook Comments

1 Comment

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.