30-годишният срок на австро-унгарска окупация на Босна и Херцеговина – мит или реалност?

Време за четене: 23 минути

„Граничните райони на Австрия, Унгария и Сърбия“, карта на Босна и Херцеговина, 1917 г. Авторско право: Schloß Schönbrunn Kultur-und Betriebsges.m.b.H./Фотограф: Alexander E. Koller


Текстът е публикуван в сборника България и Балканите през XX век: Външна политика и публична дипломация“ и пълното заглавие е „За една особеност в дипломатическата история около обявяването на българската Независимост (30-годишният срок на австро-унгарска окупация на Босна и Херцеговина – мит или реалност!?), със съставител проф. д-р Евгения Калинова.


Трудно се започва текст с цел деконструиране, особено от консервативно-позитивистично школуван в български контекст хуманитарист-историк. Деконструкциите и „рушенето на митове“ са запазени полета за „свободомислещите“ чеда на постмодерната ситуация и прехода ни от едно „светло бъдеще“ към друго. Но пък работата на историка, ако иска да се занимава с наука, е да се опитва да изяснява факти, да намира логиката в тях и да вади заключения, та всъщност до някаква степен е предопределен да конструира, реконструира и деконструира.

Идеята за настоящия текст се появи около поредното еуфорично честване на годишнина, и то кръгла, от „светла дата“ и „велико събитие“ от миналото ни (май-май историята ни е важна вече само по такива поводи и то по възможност, за да обясни колко сме велики и как все някой ни слага прът в колелата и пречи на иначе неспирното и възходящо наше развитие). Думата е за отбелязаната с необходимата тържественост 110-та годишнина от обявяването на независимостта на българската държава.

Във вихъра на честванията отново се обърна внимание на причините, поводите, конкретните дипломатически ходове около случилото се през лятото и ранната есен на 1908 г., за да се стигне до 22 септември и до акта на формално отхвърляне на зависимостите, с които е натоварена българската държава по силата на Берлинския договор от 1878 г.

В иначе коректно представената фактология и логично построените смислови и причинно-следствени връзки, изясняващи в пълнота събитията, в медийния хор на отразяване (телевизионно, електронно, социално-мрежово и т.н.) отново прозвучаха добре изяснените причини и поводи и отново, за чувствителното сетиво на професионално изкушения, смущаващо се промъкна една особено натрапчива идея и формулировка, отнасяща се до конкретния момент на обявяване на Независимостта – идеята за съществуващото право на окупация на Босна и Херцеговина от Австро-Унгария за срок от 30 години, определен с Берлинския договор.[1] Ето на този дребна подробност са посветени следващите редове.

Като че ли, без да съзнаваме, сме свикнали да поставяме този детайл в поредицата от събития, определящи и влияещи върху логиката и последователността на случилото се през лятото и ранната есен на 1908 г. В синтезиран вид формулировката на поставяното под съмнение твърдение гласи следното – „Империята [б. м. Х. Б. – Австро-Унгария] иска да анексира Босна и Херцеговина, окупирани от нея по силата на Берлинския договор за тридесетгодишен срок.

Изтичането на срока през 1908 г. тласка Австро-Унгария към нарушаване на диктата и поставя интересите й в унисон с българските.“[2] И ако този текст е изваден от един сравнително популярен през 90-те години на XX век „учебник“ и съответно може да бъде пренебрегнат или поставен под съмнение като вече доста остарял, то същата или почти същата формулировка може и се намира и в доста по-скорошни издания.[3]

В какво всъщност се корени проблемът? На практика в липсата на факт.

В текста на Берлинския договор, към който реферира така популярното твърдение, няма подобни изречения. Иначе казано Берлинският договор не определя никакъв срок за администрация и окупация на двете провинции от страна на Дунавската монархия. В чл. 25 от въпросния документ, където се регламентират австро-унгарските права върху двете провинции, четем буквално следното:

„Провинциите Босна и Херцеговина ще бъдат заети и ще се управляват от Австро-Унгария. Правителството на Австро-Унгария не желае да се натовари с управлението и на Ново-Пазарския санджак, разположен между Сърбия и Черна гора към югоизток до Митровица; турското правителство ще продължава да го управлява. Но за да осигури поддържането на новия политически ред, както и свобода на пътищата, Австро-Унгария си запазва правото да държи гарнизони и да има военни и търговски пътища по цялото протежение на тази част от стария босненски вилает.

Върху подробностите на това положение правителството на Австро-Унгария и Турция ще се споразумеят отпосле.“[4]

Срок не е упоменат, дори временният характер на правото на администриране и окупация не е регламентиран тук. Иначе казано такъв факт липсва. От къде тогава се е появил в българската историческа наука и публично пространство? За заблуда или преднамерен опит за фалшификация става дума?

Нека изясним от самото начало – хипотезата за умишлено изкривяване на фактите и фалшификация е крайно невероятна. Логиката на събитията, довели до обявяването на независимостта на българската държава през 1908 г. е кристално ясно и достатъчно добре осветена.[5] Подобен опит за умишлено подвеждане не би допринесъл с нищо и не би изменил по никакъв начин обяснението на мотивите за действие на основните „актьори“ на дипломатическата сцена в споменатия исторически отрязък.

По-лесен за отговор е въпросът от къде идва това трайно „усядане“ на заблудата в публичното пространство, особено в периоди около отбелязването на годишнини от обявяването на независимостта. Внимателните прочити (без претенция за изчерпателност) на текстовете, акцентиращи върху тази „причина“, показват няколко неща.

В нашето съвремие заблудата вероятно се дължи на три фактора. На първо място следва да поставим учебниците. И то без особена разлика дали става дума за учебници за гимназиални училища или за прогимназиални класове.[6] Разбира се, не във всички учебници, ползвани в българското училище, срещаме този факт, но присъствието му в някои от най-популярните е безспорно. Излишно е да се впускаме тук в разсъждения за влиянието на учебниците върху формирането на представите за миналото. За много голяма част от обществото, полученото в училище историческо знание си остава единственото легитимно.

На второ място при формирането на заблудата сериозна роля играят авторитетите, изказващи се по проблема в публичното пространство.[7]

Това са обикновено хора със сериозна академична позиция и доказан капацитет в областта на коментираната проблематика. Техните мнения, позиции и констатации се приемат на доверие, което е напълно обяснимо и разбираемо. Именно тази им доказана позиция и компетентности носят висока степен на достоверност на изказаното и допринасят за циркулацията на подвъпросната заблуда.

Влиянието на тези две линии, благодарение на авторитетите (академични и публични) и институциите, отдаващи част от символния си капитал в подкрепа на коментираното твърдение, създава среда, в която всеки с интерес към историята започва да разпространява „заблудата“. Това всъщност е третият фактор. В информационната среда, в която буквално „живее“ обществото ни, на практика всеки с минимални технически умения, свободно време и „отношение и любов“ към историята е в състояние да „произвежда“ текстове с претенции за разкриване на исторически истини.

Така множество блогове, популярни сайтове, страници на информационни агенции, подпомагат разпространяването на „заблудата“ и „допълват“ ежегодно историята за обявяването на българската независимост с несъществуващия факт за постулирания с документ (Берлинския договор от 1878 г.) 30-годишен срок за окупация на Босна и Херцеговина от страна на Дунавската монархия като една от основните предпоставки за събитията от лятото и есента на 1908 г. Именно тогава, а не по-рано или по-късно.[8]

А че заблудата е именно заблуда, а не някакъв продукт на конспиративни теории с цел „употреба“ и „злоупотреба“ на историята говори и фактът, че се използва както от „леви“, така и от „десни“ коментатори, специалисти и други „здрави сили“.[9]

Намираме ли тази грешка и в научната литература с претенции за достоверност? И в крайна сметка от къде тръгва този „мит“? Това са по-сложните въпроси. В текстовете с академична тежест и претенция подобен срок се коментира в два случая, като по право това става в общи истории на България – именно, когато думата е за Берлинския договор от 1878 г. и неговите клаузи, и когато се разкриват причините довели до обявяването на независимостта на България през 1908 г.

В специализираните български изследвания, посветени на тези два момента, подобен срок не се коментира.[10] Ако се опитаме да проследим отзад напред споменаванията на 30-годишния окупационен срок, следва да започнем с издаваната от БАН „История на България“ и нейния том VI, където в частта, посветена на решенията на Берлинския конгрес, четем дословно:

С подкрепата на английската делегация Австро-Унгария успяла да получи съгласието на Великите сили за окупиране на Босна и Херцеговина за срок от 30 години“.[11]

Автор на тази част е акад. Христо Христов. В издадената малко по-рано „Кратка история на България“, в контекста на коментарите относно причините и избора на подходящ момент за обявяване на независимостта на България се казва следното:

Единствено Виена откликва положително на българското решение. В него амбициозният австро-унгарски външен министър Ерентал съзираше търсения прецедент за нарушение на Берлинския договор. Това позволяваше на Дунавската монархия да анексира двете южнославянски провинции Босна и Херцеговина. Тъкмо по това време изтичаше срокът, определен от Берлинския конгрес за австро-унгарската им окупация, и те трябваше да бъдат върнати на Турция.[12]

Авторът е Милчо Лалков. Любопитно е, че в издадената по същото време негова монография „Балканската политика на Австро-Унгария (1914-1917)“, в която има доста пространна глава, посветена на австро-унгарските дипломатически и политически ходове в Югоизточна Европа до избухването на Първата световна война, не се отбелязва по никакъв начин срок за тъй важната окупация на територията на Босна и Херцеговина, уредена с решенията на Берлинския конгрес.[13]

Присъствието на подобно твърдение в едни от най-сериозните и авторитетни издания, посветени на българската история, и то изказано от автори с безспорен авторитет, каквито са акад. Христо Христов и Милчо Лалков, определено повлиява на поколението историци и любители на историята от нашето по-скорошно съвремие. И двамата обаче в коментираните пасажи не се позовават на документ или заглавие, което прави трудно определянето на източника на това твърдение.

В научната литература обикновено в такива случаи се приема, че фактът е безспорно установен и съответно отпада нуждата от позоваване на източник или документ. Както обаче видяхме малко по-рано, такъв факт липсва и съответно въпросът от къде тръгва заблудата остава отворен.

По-подробно проучване показва, че подобна формулировка като част от обяснението за конкретния избор на момент за обявяване на независимостта и подкрепа за този акт именно от Австро-Унгария се появява в тритомното издание „История на България“, често определяно и за първа академична история, издадено в средата на 50-те години на XX век.

Там в частта, посветена на решенията на Берлинския конгрес, буквално четем:

Австро-Унгария получила Босна и Херцеговина с право на окупация за 30 години.[14]

По-нататък, в частите, посветени на обявяването на независимостта, формулировката добива малко по-разгърнат вид:

Фердинанд, верен на своите симпатии, потърсил пътя на разбирателството с Австро-Унгария, която била също заинтересувана от нарушението на Берлинския договор, тъй като се канела да анексира дадените ѝ по него за тридесетгодишна окупация Босна и Херцеговина, чийто срок вече изтичал.“[15]

Корица на френското периодично издание Le Petit Journal, посветена на босненската криза: Българският княз Фердинанд обявява независимост и се провъзгласява за цар, а австрийският император Франц Йосиф анексира Босна и Херцеговина, докато османският султан Абдул Хамид II ги наблюдава.
Корица на френското периодично издание Le Petit Journal, посветена на босненската криза: Българският княз Фердинанд обявява независимост и се провъзгласява за цар, а австрийският император Франц Йосиф анексира Босна и Херцеговина, докато османският султан Абдул Хамид II ги наблюдава.
Вероятно авторитетът, с който се е ползвала тази първа и за дълго време единствена цялостна академична история на България, оставя своя отпечатък за следващите няколко десетилетия, в които се формират нови поколения историци.

От гледна точка на коректния научен подход обаче и тук нещата не са на особена висота, тъй като никой от авторите на коментираните части от текста не си прави труда да се позове на източник. А е очевидно, че оригиналният текст на Берлинския договор не се познава.

Едно обяснение от къде е възможно да се е появила заблудата в тази история би било обръщане към доминиращата по това време съветска историография с нейните интерпретационни особености. Но прегледа на основните съчинения, свързани с проблемите на международните отношения, дипломацията, Източния въпрос, кризите около 1875-1878 и 1908-1909 г. показва, че тази възможност е по-скоро хипотетична.[16]

В нито едно от съчиненията не се споменава или коментира възможността за подобно времево ограничение на периода, в които Австро-унгарската империя получава право да администрира двете провинции. С други думи тази „следа“ се оказва безперспективна.

Дали е възможно да се потърси подобна информация в някоя друга историографска традиция, за която събитията около 1878 г. и подписаният тогава Берлински договор имат значение, особено в частта, отнасяща се до статута на провинциите Босна и Херцеговина?

Разбира се, че е възможно, но опитите в тази посока отново се оказват напразни – нито сръбската (за която е оправдан живият интерес към проблемите, свързани с Босна и Херцеговина), нито немскоезичната, нито англоезичната отбелязват подобен срок.

Подобни коментари липсват изцяло в специализираните чуждоезични изследвания, посветени на решенията на Берлинския конгрес от 1878 г. и на Босненската или анексионната криза от 1908-1909 г., в чийто контекст най-често се коментира обявяването на българската независимост.[17]

Някак си обвързващия срок остава патент на българската историографска традиция и то не на цялата. Специализираните изследвания на български автори, посветени на въпроси на балканската история,[18] Източния въпрос,[19] Австро-Унгария като цяло и нейната политика на Балканите в частност[20] също не отразяват подобен факт.

Някои податки за възможен източник, от който да тръгва коментираната тук заблуда към момента насочват към учебници по история от 20-те години на XX век.[21]

Внимателният прочит на повечето от учебните пособия от това време, включително и на посочените в цитираното току-що изследване, не дават такава информация. Дори напротив, доколкото тази проблематика се засяга, няма никакви привеждания на срокове за окупация и евентуалното им изтичане през 1908 г.[22] Разбира се, остава възможността в някои от учебниците и да съществува подобно твърдение, но в проучените до момента такова не беше открито.

А дали все пък няма нещо скрито в документите, съпътстващи Берлинския конгрес и договор или събитията около обявяването на българската независимост? Нещо, което е убягнало на изследователите, специално посветили внимание и усилие на тези въпроси, но пък забелязано от други „странични наблюдатели“?

В текстовете, отразяващи водените преговори в хода на Берлинския конгрес, т. нар. протоколи на конгреса, въпросът за статута на двете провинции е обект на няколко споменавания. Следва да се отбележи все пак, че става дума за официалните документи, осветляващи хода на преговорите и не винаги даващи достатъчно пълна информация за съпътстващите,  неофициални  разговори,  в  които  често  се  постигат  предварителни договорки между представителите на Великите сили.[23]

Все пак в текстовете, засягащи австро-унгарското окупация и администрация на Босна и Херцеговина не се откриват никакви податки за договаряне на срок на окупацията. Въпросът е централен на заседанието от 28 юни 1878 г. и е отразен в протокол № 8.[24]

Въпреки някои плахи опити на османските представители да опитат да обърнат решението и да го поставят отново на заседанията от 4 и 11 юли 1878 г.,[25] постигнатото предварително споразумение между английските и австрийските дипломати, на което не се противопоставят и руските представители, става факт и остава в подписания договор с цитираната по-горе формулировка.

В съпътстващи конгресните заседания, разговори и преговори, телеграми и документи се откриват съвсем бегли споменавания за поставяне на някакъв срок. Тези възможности на практика или бързо са отхвърлени, както е случая с „надеждите“ на руския император Александър II, срокът на австро-унгарската окупация да съвпадне като време с руската окупация (временното руско управление) на новосъздадените Княжество България и Източна Румелия.[26] Или, както е в случая с османските претенции, откровено са пренебрегнати.[27]

Именно в цитираният текст на чл. 25 обаче, се предвижда сключване на споразумение между правителствата на Австро-Унгария и Османската империя, най-вече за уреждане статута на австро-унгарското присъствие в Новопазарския санджак.

Дали е възможно в този документ да се фиксира срок, който да е основата за коментираната заблуда?

Въпросното споразумение е сключено на 21 април 1879 г. и става по-известно като Новопазарска конвенция. Действително в него се отделя специално внимание на особеното положение на Босна и Херцеговина и на населението в тях. Шест от общо десет члена на конвенцията са посветени на изясняване на статута на населението в двете провинции, отношението към него от страна на австро-унгарската администрация, запазване сюзеренното право на султана и т. н.[28] И никъде не се определя срок.

Въпросът за статута на двете балкански провинции влиза в полезрението на част от заинтересованите участници в Берлинския конгрес още веднъж в следващите няколко години. Това се случва през 1881 г. когато е сключен Съюзът на тримата императори, но и тогава в текстовете на съпътстващия протокол не се определя срок, с който да е обвързана окупацията. Посочено е просто, че Австро-Унгария запазва за себе си правото да анексира двете провинции в момент, който тя счита за подходящ.[29] Тази договорка е препотвърдена и в руско-австрийското споразумение относно Балканите от 1897 г.[30] И отново няма и намек за обвързване с конкретен срок.

Възможен източник за подхранване на заблудата би могла да бъде една публикация от началото на XX век, добила популярност като „Секретния доклад на Каратеодори паша“. Става дума за публикуваната през 1909 г. книга на османотурски с документи, отнасящи се до водената кореспонденция между представителя на Високата порта на Берлинския конгрес Александър Каратеодори и Сафет Паша. Публикувана е посмъртно[31] като за автор е посочен Махмуд Джеляледин Паша и е преиздадена през 1983 г. в транскрибирана латинизирана версия.[32]

През 1919 г. се появява публикация на френски, базирана на споменатата османотурска, която вече е със заглавие Le rapport secret sur le Congrès de Berlin.[33]

Всъщност става дума за публикацията не на оригинален доклад на османския висш чиновник, а за събрани/подбрани телеграми, проследяващи поведението на османските представители по време на Берлинския конгрес.[34]

Сама по себе си публикацията и документите в нея са безкрайно интересни от гледна точка нивото на комуникация между представителите на османския политически елит и цялостната стратегия и поведение на самите османски дипломати в хода на конгреса, но за целите на настоящия текст следва да се обърне внимание на друго.

Почти в самия край на публикацията се намират няколко не особено ясни пасажа, в които се твърди, че при разменените между Истанбул и Берлин телеграми с поискани и изпратени указания и отчети какво и как да се настоява пред представителите на Великите сили, Каратеодори паша успява да получи подписан в последния момент лист хартия. Въпросният лист хартия е подписан само и единствено от австрийските представители и следователно, дори да е реално съществуващ, не може да се счита за неразделна част от самия Берлински договор.

Съдържанието му е по-скоро за успокоение на султанските представители и на самия султан, тъй като основният акцент е върху ангажимента да се запази „суверенитетът на Негово императорско величество султан над провинциите на Босна и Херцеговина“ и да се потвърди временният характер окупацията.[35]

По същество тези „ангажименти“ не противоречат на основния текст на договора, но както се вижда и тук няма никакъв фиксиран срок. Освен това подписът на австрийските представители е поставен в еуфоричната и тържествена атмосфера на закриването на конгреса, т. е. в ситуация извън официалните разговори и преговори, най-вероятно с ясното съзнание за липсата на какъвто и да било последваща сериозна обвързаност.[36]

В крайна сметка документ, потвърждаващ султанския суверенитет върху двете провинции, въпреки австро-унгарската окупация, е подписан – коментираната вече Новопазарска конвенция – и там не се споменава нищо за фиксиран срок. Но документът, подписан от австро-унгарските представители при закриването на Берлинския конгрес, за който се твърди, че се пази в „архивите на Високата порта“,[37] така и не е намерен или потвърден като съществуващ.[38]

Твърде вероятно е да става дума за опит от страна на Александър Каратеодори паша да защити себе си от евентуална репресия поради неизпълнените указания, дадени от Истанбул, посредством подобно твърдение без реален документ.

Дори да предположим, обаче, че по някакъв начин изследователите, придържащи се към твърдението за наличие на срочна (и то точно 30-годишна) обвързаност на австро-унгарската окупация на Босна и Херцеговина по силата на договор, са интерпретирали погрешно посочените твърде неясни намеци в телеграмите на Александър Каратеодори, то простата проверка на масивната документация около втория ключов момент, коментиран тук – кризата от 1908-1909 г. – би следвало да „поправи“ тази грешка.

В добре проучената, и публикувана в голяма степен, разноезична документация, свързана с обявяването на независимостта на България и анексирането на Босна и Херцеговина от страна на Австро-Унгария през септември 1908 г. няма нито едно споменаване в полза на заблудата.[39]

Едва ли разочарованите от развоя на събитията руски дипломати биха пропуснали да споменат подобен факт. Едва ли това би убягнало на добре информираните немски и английски представители, както в София, така и във Виена.[40] Нищо не споменава и тогавашната преса. Нито опозиционна и проправителствена в България, нито чуждата.[41] Не се среща подобен намек и в спомените на важни политически фигури.[42] Липсва намек и в официалните документи, обявяващи анексията на Босна и Херцеговина от страна на Австро-Унгария, отговора на Османската империя и протокола за уреждане на двустранните отношения в следствие на присъединяването на провинциите.[43] Очевидно извън българската научна, научно-популярна и юбилярна среда, „фактът“ за 30-годишния договорен (и то установен с Берлинския договор) срок за окупация на двете важни балкански провинции от Дунавската монархия остава дълбоко неизвестен.

От изброеното до тук става достатъчно ясно, че трайно уседналата в учебникарската, научната, научно-популярната и журналистическата книжнина идея за наличието на срочна обвързаност на австро-унгарския окупационен ангажимент в Босна и Херцеговина е мит, който не почива на никакви реални документи, договори и факти. Упоритостта, с която присъства в публичното пространство и научните съчинения, е доста притеснителна. От една страна това е индикатор за недостатъчно добре развит изследователски рефлекс,[44] от друга това е маркер за вкоренен пиетет пред авторитетите.

Това с пълна сила важи за влиянието, което е оказал покойния вече Милчо Лалков, безспорен ерудит, харизматичен лектор и обаятелна личност, чийто текстове без съмнение повлияват за формиране на идеята за обвързаността между срочният, 30-годишен, ангажимент на Австро-Унгария в Босна и Херцеговина и обявяването на независимостта на България точно през 1908 г.[45]

Вероятно именно неговите текстове, както и пасажите от т. нар. академични истории на България допринасят в най-голяма степен за разпространението на заблудата. Но в специализираните изследвания на водещия български балканист отсъства напълно подобно твърдение и по всяка вероятност липсата на коментирания тук „факт“ му е добре известна.[46]

Изводът, който се налага почти от само себе си, е в посока съвестното боравене с фактите и опирането при всяка възможност на първоизточниците, оригиналните документи или качествени техни преводи и публикации. Както и необходимостта от известна дистанцираност по отношение на авторитетите. В случая става дума за „факт“ без реално влияние върху обяснителните подходи около събитията през 1908 г., но ако искаме историята да се възприема като наука, а не като пропаганда, следва да сме коректни пред фактите. Защото в конкретния случай можем да подминем „заблудата“ с мисълта за нейната незначителност, но в множество други именно такива незначителни „заблуди“ са в основата на митотворчество и създаване на негативни нагласи спрямо историята като наука.


Бележки

[1] Срв. … Да живее свободна и независима България! Да живее българският народ! –

http://archives.bnr.bg/13340/da-zhivee-svobodna-i-nezavisima-balgariya-da-zhivee-balgarskiyat-narod-2/  (посетен последно на 25.10.2018, 17:15), Станчев, Л., Българската независимост между пилафа на Тефик паша и камбаните на „Св. 40 мъченици“ – https://www.dnevnik.bg/analizi/2018/09/22/3314965_bulgarskata_nezavisimost_mejdu_pilafa_na_tefik_pasha_i/ (последно посетен 25.10.2018, 17:14), Кирил Алексиев, РИМ- Благоевград: Важно е международното положение при обявяване на Независимостта, защото тогава на Балканите се разместват геополитическите пластове – http://m.focus-news.net/?action=opinion&id=47553 (последно посетен 25.10.2018, 17:19), Честваме Денят на независимостта! – https://shumen.24info.bg/bulgaria-mobile/item/2194-chestvame-denyat-na-nezavisimostta (последно посетен 29.10.2018, 11:32) и това са само част от публикациите.

[2] Трифонов, Ст., История на България, 1878-1944, С., б.д., с. 81. Виж и други например – Лазаров, Ив. и др., Кратка история на българския народ, С., 1993, с. 212 „Интересът на българският монарх към Виена не е случаен. През 1908 г. изтича срокът, предвиден в Берлинския конгрес, за който Австро-Унгария има правото да окупира Босна и Херцеговина.“

[3] Николов, Ал. и др., История и цивилизация за 11. клас. Профилирана подготовка, С., 2010, с. 369 – „Подкрепата на Дунавската империя не е случайна. През 1908 г. изтича тридесетгодишния срок, който Берлинския договор й предоставя за окупация на Босна и Херцеговина“. В контекста на договореностите постигнати на Берлинския конгрес през 1878 г. подобен срок се споменава и у Гаврилов, Б., Война и мир. Кризи, конфликти и дипломация в Европа (1559-1918), С., 2016, с. 495: „Австро-Унгария получава мандат за управление на Босна и Херцеговина за срок от 30 години“.

[4] Текстът е според превода на проф. Г. П. Генов в Генов, Г. П., Международни актове и договори, засягащи България (с обяснителни бележки и една карта на България и съседните страни) (=ГСУ, ЮФ, т. XXXIV, 1, 1938/1939), С., 1940, с. 307. Срв. за осъвременен превод Тодорова, М., Подбрани извори за историята на балканските народи XV-XIX век, С., 1977, с. 434.

[5] Вж. Тодорова, Цв., Обявяване Независимостта на България през 1908 г. и политиката на империалистическите сили, С., 1960, Марков, Г., Независимостта на България през Балканската криза 1908– 1909, С., 2008.

[6] Кертин, Ал., М. Йовевска, История и цивилизация за 12 клас, С., 2003, с. 122, Николов, Ал. и др., цит. съч., Пантев, Андр., Б., Гаврилов, История за 9 клас, С., 1994, с. 220, 256, Лалков, М. и др., История за 6 клас, С., 1994, с. 61, Бакалов, Г. и др., История на България за гимназиалната степен на общообразователните и професионалните училища, С., 1993, с. 392.

[7] Проф. В. Янчев в предаване на ТВ Европа от 2017 г. https://www.youtube.com/watch?v=yMc4gRy91wc между 5:32- 5:57 мин. (посетен последно 25.10.2018, 19:10), доц. В. Колев в предаване на БНР през 2014 г. – Третата българска държава и нейната независимост http://82.119.84.124/radiobulgaria/post/100461829/tretata-balgarska-darjava-i-neinata-nezavisimost (последно посетен 25.10.2018, 19:05), д-р В. Божинов в предаването История.BG (15.05.2017 г.) с тема „150 години от рождението на Александър Малинов“ https://bnt1.bnt.bg/bg/a/150-godini- ot-rozhdenieto-na-aleksandr-malinov-15052017 между 15:13-15:25 мин. (последно посетен 25.10.2018, 19:14), Джасим, Ем., Тежкото бреме на независимостта (22.09.2016) https://terminal3.bg/tezhkoto-breme-na- nezavisimosttta-i-proiztichashhite-ot-neja-zavisimosti/ (последно посетен 25.10.2018, 19:29), сайт на Националния военно-исторически музей http://www.militarymuseum.bg/Pages/Exposures/Constant/constant.html (последно посетен 29.10.2018, 12:33), Иванчев, Ал., Независимостта на България – станахме ли по-свободни или …? (22.09.2016) https://offnews.bg/obshtestvo/nezavisimostta-na-balgaria-stanahme-li-po-svobodni-ili-636489.html (последно посетен 29.10.2018, 14:25).

[8] Ограничаваме се да посочим само част от „източниците“: популярният сайт-портал „Българска история“ https://bulgarianhistory.org/obqvqwane-na-nezavisimostta/ (последно посетен 29.10.2018, 11:02), http://www.bghistory.info/%D0%BA%D0%B0%D0%BA-%D1%81%D1%82%D0%B0%D0%BD%D0%B0%D1%85%D0%BC%D0%B5-%D0%BD%D0%B5%D0%B7%D0%B0%D0%B2%D0%B8%D1%81%D0%B8%D0%BC%D0%B8-%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%87%D0%B5%D1%81%D0%BA%D0%B8-2/ (последно посетен 29.10.2018, 11:03), рекламираната като иновационна платформа „Уча се“ https://ucha.se/watch/2341/Balgarskoto- chudo–chast-4 между 1:50-2:08 мин. (последно посетен 29.10.2018, 11:07), рубрика „Общество“ на информационна агенция „Фокус“ от 13.07.2018 по повод годишнина от подписването на Берлинския договор

http://www.focus-news.net/news/2018/07/13/2544844/denyat-13-yuli-v-svetovnata-istoriya.html (последно посетен 29.10.2018, 11:38), публикация във факти.бг „13 юли 1878 г. Берлинският конгрес“ (13 Юли, 2018) https://fakti.bg/bulgaria/315958-13-uli-1878-g-berlinskiat-kongres (последно посетен 29.10.2018, 12:02), предаване на ТВ Алфа от 21.09.2018 https://www.youtube.com/watch?v=KALgG_WGe0Q между 7:20-7:45 мин. (последно посетен 29.10.2018, 11:34), слайд-шоу с неизвестен автор и заглавие „Денят на независимостта“ https://www.youtube.com/watch?v=8V9sNbYjKzU между 4:59-6:06 мин. (последно посетен 29.10.2018, 15:01), публикация в популярния сайт Клуб „Z” на Л. Обретенов от 22.09.2016 „Колко сме независими? (Преди 108 години нашите предци са имали по-малко възможности за правене на политика)“ https://clubz.bg/44793- kolko_sme_nezavisimi (последно посетен 29.10.2018, 15:40), предаване на ТВ Скат https://www.facebook.com/teodora.salagyorova/videos/10215729267936764/ между 3:40-4:08 мин. (последно посетен 01.11.2018; 13:30) и др.

[9] Виж декларацията на БСП от 21.09.2018 http://www.glasove.com/categories/novini/news/bsp-nezavisimostta- e-plod-na-zadruzhni-usiliya (последно посетен 29.10.2018, 18:40) и посочените вече тук публикации в сайтовете „Клуб „Z” и „Терминал 3“.

[10] Косев, К., Бисмарк, Източният въпрос и българското освобождение, 1856-1878, С., 1978, Тодорова, Цв., цит. съч., Марков, Г., цит. съч., Стателова, Е., Р. Попов, В. Танкова, История на българската дипломация 1879- 1913 г., С., 1993, с. 377-406. Вж. също коментарите към текста на Берлинския договор у Генов, Г. П., цит. съч. с. 275-325 и същия, Източният въпрос. Политическа и дипломатическа история, Т. II (от Парижкия конгрес /1856/ до Ньойския договор /1919/), С., 1926, с. 418-424.

[11] История на България, т. 6., 1987, С., с. 470

[12] Кратка история на България, С., 1983, с. 291.

[13] Лалков, М., Балканската политика на Австро-Унгария (1914-1917), С., 1983, с. 23-81.

[14] История на България, т. 1, С., 1954, с. 502 (с автор на конкретната част от текста Й. Митев).

[15] История на България, т. 2, С., 1962, с. 235 (с автор на конкретната част от текста Я. Йоцов).

[16] Зайончковский, А., Вокруг аннексии Боснии и Герцеговины, Красный Архив, Исторический журнал, т. 3 (10), 1925, с. 41-53, Тарле, Е.В., Европа в эпоху империализма 1871-1919 гг., М., 1928, с. 196-205, Истории дипломатии, т .2. Дипломатия в новое время (1872-1919), (под. ред. акад. В. П. Потемкина), М., 1945, с. 46- 60, 189-194, Хвостов, В. М., История дипломатии, т. 2. Дипломатия в новое время (1871-1917), (под ред. Громыко, А. А. и др.), с. 126-133, 642-673.

Не се споменава и в енциклопедичната поредица Большая советская енциклопедия ви статиите на Силин, А. С., Боснийский кризис 1908-09, т. 38, Большая Советская энциклопедия (БО) https://coollib.com/b/309216/read (последно посетен 05.11.2018, 17:56) и Никитин С. А., Л. Б. Валев, Болгария, част V. Исторический очерк, т. 38, Большая Советская энциклопедия (БО), https://coollib.com/b/309216/read (последно посетен 05.11.2018, 18:00). Заслужава си да се поразсъждава дали и най-малкия намек в документите за подобен обвързващ срок не би бил използван и изведен на преден план от съветската историография точно в периода между двете световни войни и малко след края на вторият световен конфликт именно като доказателство за противонародната тайна дипломация водена от „буржоазните“ и „империалистическите“ правителства.

[17] Да изброим само част от най-скорошните Самарџић, М., Дефинисање стратешких циљева Аустро-угарске на Балкану у пролеђе 1878 и питање териториjалног проширења Србиje – В: Митев, Пл., В. Рачева (състав.), Империи, граници, политики (XIX – началото на XX век), С., 2016, с. 139-158, Искендеров, П. А., Боснийски узел – В: История Балкан на переломе эпох 1878-1914 гг.), Никифоров, К. В. (отв. ред.), Москва, 2017, с. 362- 371,

Buhin, T., Bosna i Hercegovina u žarištu regionalne i europske politike 1878. godine, Zagreb, 2012 (Diplomski rad), s. 44-50, Radušić, Е., The Ottoman Wrong Horse? The Question of Bosnia and Hercegovina in the Last Phase of the Eastern Crisis – In: Yavuz, H., P. Sluglett (eds.), War and Diplomacy: The Russo-Turkish War of 1877-1878 and the Treaty of Berlin, Utah Series in Middle East Studies, 2011, p. 165-197, Чалић, М-Ж., Историjа Jугославиjе у 20. веку, Београд, 2013, с. 50-52, 56-59, 74-75 (=Calic, M-J., Geschichte Jugoslawiens im 20. Jahrhundert, München,

2010), Зундхаусен, Х., Историjа Србиjе од 19. до 21. века, Београд, 2009, с. 150-157, 231 (=Sunhaussen, H., Geschichte Serbiens 19.-21. Jahrhundert, Wien-Köln-Weimar, 2007), Мазовер, М., Балканите, С., 2005, с. 133-139 (=Mazower, M., The Balkans: A Short History, Weidenfeld and Nicolson, 2000). Единствената публикация, в която се посочва срокът от 30-години е очевидно повлияната от българската историография е текстът на Червенков, Н. Н, Г. Д. Шкундин, Провoзглaшeниe нeзависимoсти и oбъявление Бoлгapии цapствoм – В: Валев, Е. Л., Болгария в XX веке. Очерки политической истории, Москва, 2003, с. 31, без никакво позоваване на източник и с формулировка, твърде сходна с употребяваната в част от българските публикации.

[18] Манчев, Кр., История на националния въпрос на Балканите, С., 2008, с. 115 и сл., Грънчаров, Ст., Балканският свят (Идеи за държавност, национализми и развития от началото на XIX век до края на първата световна война. Съпоставителен разказ), С., 2001, с. 375-376, Димитров, Стр., Кр. Манчев, История на балканските народи 1879-1918, С., 1975, с. 198, 335-340, Димитров, Стр., Кр. Манчев, История на балканските народи XV-XIX век, С., 1971, с. 285 и сл.

[19] Първев, Ив., Балканите и Източният въпрос (1688-1878), С. 2017, с. 244-247, Илчев, Ив., Б. Гаврилов (състав.), Източният въпрос в дипломатически документи, спомени за политически дейци и материали от периодичния печат на епохата, С., 1995.

[20] Прешленова, Р., Австро-Унгария и Балканите (1878-1912), С., 2017, с. 53-111, Талева, Т., Външната политика на Дюла Андраши и възникването на македонския въпрос, С., 2013, с. 127-130, Мишев, Р., Австро-унгарската политика към България в навечерието на анексионната криза (1906-1908) – В: Аврейски, Н., Т. Попнеделев (състав.), Историкът – гражданин и учен (сборник в чест на академик Илчо Димитров), С. 2001, с. 288-301, Ракова-Маринкьова, Сн., А. Желязкова, М. Йовевска, Босна и Херцеговина, С. 1994, с. 119-120, 124, Попов, Р., Австро-Унгария и реформите в Европейска Турция 1903-1908, С., 1974. Няма подобен коментар и у Лалков, М., България в балканската политика на Австро-Унгария 1878-1903, С., 1993. Единствено се споменава, че „Дунавската монархия получава окупационен мандат върху Босна и Херцеговина“ (с. 67), но без да се коментира конкретен срок.

[21] Анчев, А., Обявяване на независимостта на България в учебниците по история за периода 1908-1944 г. – В: Исусов, М. и др. (състав.), Обявяване на независимостта на България през 1908 г., С., 1989, с. 85, където буквално се чете „Във вътрешната политика на турското правителство идеята [б. м., Х. Б. – на панотоманизма] намерила израз в претенциите България да зачита своя васалитет спрямо Високата порта, а Австро-Унгария да освободи от присъствието си Босна и Херцеговина, които по силата на Берлинския договор временно владеела и чийто срок на управление изтичал“ като в бележка е добавен и източник, препращаш към един от двата учебника на Ив. Пастухов и Ив. Стоянов – Пастухов, Ив., Ив. Стоянов, История на българския народ. За V клас, Пловдив, 1920, с. 261-268 и Пастухов, Ив., Ив. Стоянов, История на българския народ. За VIII клас, С. 1929, с. 230-254.

[22] В хода на работата върху текста бяха проучени следните учебни пособия Пастухов, Ив., Ив. Стоянов, История на българския народ. Учебник за V клас на гимназиите и на педагогическите училища, Пловдив, 1915, с. 300 и 1920, с. 258-259, 268, същите, История на българския народ. Учебник за VIII клас на гимназиите и на педагогическите училища, Пловдив, 1929, с. 232-233, 247-248, 253-255, същите, Българска история. Учебник за III клас на прогимназиите, Пловдив, 1920, с. 132 (отбелязва се единствено временния характер на управлението на Босна и Херцеговина от страна на Австро-Унгария по силата на Берлинския договор), същите, Най-нова история. Учебник за VI клас на гимназиите и педагогическите училища, Пловдив, 1925, с. 150, Пастухов, Ив., Учебник по история (обща и българска) за III клас на народните гимназии, Пловдив, 1926, с. 75, 84.

[23] Икономов, Т., Протоколите на Берлинский конгрес, С. 1885, Ridgway, W., Protocols of Congress of the representatives of Great Britain, Austria-Hungary, France, Germany, Italy, Russia, and Turkey; for the settlement of affairs in the East, London, 1885.

[24] Икономов, Т., цит. съч., с. 75-86, Ridgway, W., op. cit. p. 946-967. Срв. Српске новине, 20 юни 1878 (ст. ст.), бр. 136, с. 2, 21 юни 1878 (ст. ст.), бр. 137, с. 2.

[25] Ridgway, W., op. cit. p. 1003, 1069.

[26] За подобни надежди се споменава в писмо на Н. К. Гирс до П. А. Шувалов от 21 юни 1878 г. с молба за изясняване на позицията на Англия по въпроса за срока на австро-унгарската окупация, вж. Никифоров К.В. (отв. ред.), Россия и восстание в Боснии и Герцеговине. 1875-1878. Документы, М., 2008, № 131, с. 414-415. Тези надежди са попарени почти веднага с отговора на Шувалов от 23 юни 1878 г., в който съвсем открито заявява, че е Европа е приела окупацията, подразбирайки анексия на тези територии, вж. пак там, № 132, с. 416.

[27] Информацията за подобни искания е на базата на т. нар. „секретен доклад на Каратеодори паша“, който ще бъде коментиран малко по-долу, вж. Bareilles, B., Le rapport secret sur le Congrès de Berlin, Paris, 1919. Срв. коментарите по повод исканията на османските представители у Jакшић, Гр., Босна и Херцеговина на

Берлинском конгресу (расправа из дипломатске историjе), Београд, 1955, с. 56-66.

[28] Вж. Trifunovska, Sn., Yugoslavia Through Documents: From Its Creation to Its Dissolution, Boston, 1994, № 36, p. 101-103.

[29] Сборник договоров России с другими государствами (1856-1917), Москва, 1952 год стр. 228-233, Pribram, A. F., The secret treaties of Austria-Hungary, 1879-1914, London, vol. I, 1920, p. 36-46.

[30] Pribram, A. F., op. cit., p. 184-195.

[31] Александър Каратеодори паша умира през 1906 г., Syed Tanvir Wasti, Three Ottoman Pashas at the Congress of Berlin, 1878, Middle Eastern Studies, vol. 52, no. 6, 2016, p. 938-952.

[32] Mahmud Celaleddin Paşa, Mirat-ı Hakıkat. Tarihi hakıkatların aynası, Isnabul, 1983. Виж и коментарите у Маринковић, М., Тајни мемоар Александра Каратеодори-паше са Берлинског конгреса, Историјски часопис, 2009, књ. LVIII, с. 249-260.

[33] Вж. Bareilles, B., op.cit.

[34] Повече за доклада и неговата автентичност виж у Davison, R. H., The Secret Report of the Congress of Berlin, Tarih Dergisi, 1979, p.638-652. За отбелязване е, че въпреки че не се съмнява в достоверността на публикуваното от B. Bareilles, самият R. Davison не е работил с оригинален текст на доклад на Александър Каратеодори.

[35] Bareilles, B., op.cit., p. 189-190, Mahmud Celaleddin Paşa, op. cit., p. 677. Дължа благодарност на д-р Григор Бойков за помощта при работата с текста на османотурски.

[36] Bareilles, B., op.cit., p. 189-190, Mahmud Celaleddin Paşa, op. cit., p. 677, вж. и подробните коментари у

Jакшић, Гр., цит. съч., Маринковић, М., цит. съч.

[37] Bareilles, B., op.cit., p. 189, Mahmud Celaleddin Paşa, op. cit., p. 677.

[38] В една от последните публикации по темата за мястото на въпроса за Босна и Херцеговина на Берлинския конгрес, опираща се на солидна документална база ясно се показва, че османските представители получават указания да търсят директен контакт с австро-унгарските дипломати и договорка, потвърждаваща временния характер на окупацията, тъй като са наясно, че липсата на времеви ограничения означава фактическа, макар и не юридически призната, анексия. Но също толкова ясно се признава, че такава договорка не е постигната. А коментираният тук „документ“ или „бележка“ така и не е посочена като реално съществуваща, вж. Radušić, Е., op. cit., p. 184-185, особено бел. 73.

[39] 100 години от обявяването на независимостта на България, Известия на държавните архиви, 2008, бр. 95- 96, с. 26-517, Исусов, М. и др. (състав.), Обявяване на независимостта на България през 1908 г., С., 1989, с. 133-417, Тодорова, Цв., Ел. Стателова, (състав.), Документи по обявяване на независимостта на България 1908 година : Из тайния кабинет на княз Фердинанд, С., 1968.

[40] Пак там.

[41] Мир, 27.09.1908, бр. 2526, с. 2-3, Пряпорец, 07.10.1908, бр. 115, с. 3, The New York Times, 07.10.1908,

10.10.1908.

[42] Например д-р В. Радославов, коментирайки писмото на император Франц Йосиф до граф Ерентал,

министъра на външните работи на Австро-Унгария, споменава следното: „С това писмо, след един период от тридесет години, се тури край на създаденото по чл. 25 от Берлинския договор положение“, с. 16. И нищо

повече. Нито преди, нито след това в текста се споменава за обвързващ срок на окупацията, договорен в Берлин през 1878 г., вж. Радославов, В., България и световната криза, второ фототипно издание, С. 1993, с. 16-23.

[43] Trifunovska, Sn., op. cit., № 39 Denunciation by Austria-Hungary of article XXV of the treaty of Berlin, Vienna, 3 October 1908, p. 106-107, № 40 [Proclamation of the annexation of Bosnia and Herzegovina by the emperor Franz Joseph], Vienna 3 October 1908, p. 108-109, № 41 Note of Turkey in reply to the Austro-Hungarian note relative to the annexation of Bosnia and Herzegovina, communicated to the powers signatory of the treaty of Berlin, July 13, 1878, 9 October 1908, p. 109-110, Protocol between Austria-Hungary and Turkey, The American Journal of International Law, Vol. 3, No. 4, Supplement: Official Documents (Oct., 1909), p. 286-289.

[44] Например Божинов, В., За българската независимост, ковачът и неговата ръка, нажеженото желязо и клещите – В: Независимостта на България 1908 г. – поглед от XXI в. (Сборник доклади от международна научна конференция проведена в София 19-20 септември 2008 г.), С. 2010, с. 236, където в бел. 8, освен очевидно погрешното коментирано тук твърдение, авторът цитира и източник, на който се основава, не друг а … Енчев, В., Югославия. Последната балканска империя, С., 2005, с. 108. Същият автор настоява на това свое твърдение и в друг свой текст Божинов, В., Андрей Ляпчев и българската независимост – В: Известия на държавните архиви, 2008, бр. 95-96 (100 години от обявяването на независимостта на България), с. 18, бел. 3, където освен повтаряне на несъществуващия факт и позоваване на текста на В. Енчев е добавен като източник и сериозния труд на Г. П. Генов, Генов, Г. П., Източният въпрос… На посоченото място обаче не се споменава и ред за някакъв срок, още по-малко за 30-годишен, дори на против.

На с. 421 четем: „Договорът не ограничава времето на австрийската окупация, дори с общи изрази“, а на с. 423-424 тази мисъл е доразвита както следва: „Както видяхме, Конгресът (б.м. Х. Б. – Берлинския) наложи редица задължения на малките държавици, напр. запазване на капитулациите, приложението на известни начала на публичното европейско право и пр.; но нищо подобно не срещаме за Босна и Херцеговина. В конгреса се мислеше, че австрийското управление ще бъде достатъчно да даде всички необходими гаранции на местното население. Най-после, Конгресът, ако намираше възможно или желателно едно повръщане на областите на Турция или прокламирането им за автономни, би определил начина и условията, при които би станало това“. С други думи В. Божинов очевидно не се е запознал с текста на Г. П. Генов в оригинал, но се опитва да „внесе тежест“ в твърдението за срочния характер на окупация чрез привличането на безспорен авторитет!

[45] В някои свои текстове М. Лалков съвсем конкретно споменава за зависимост между обявяването на независимостта на България и изтичащият 30-годишен срок на окупация Босна и Херцеговина, регламентиран с Берлинския договор, вж. Кратка история на България, С., 1983, с. 291.и Лалков, М. и др., История за 6 клас, С., 1994, с. 61.

[46] Виж Лалков, М., Балканската политика на Австро-Унгария (1914-1917), С., 1983 и Лалков, М., България в балканската политика на Австро-Унгария 1878-1903, С., 1993, където това твърдение отсъства напълно.

Сподели
Христо Беров
Христо Беров

Христо Беров е доцент по съвременна балканска история в Историческия факултет на Софийския университет “Св. Климент Охридски”.

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *