Снимка: Sacha Styles, Unsplash
Замислям все по-често по въпроса какво всъщност означава човек да е политически и социално прогресивен в съвременното демократично общество. Ако погледнем дефиницията на „прогресивно” в тълковния речник, тя най-често е описана със синоними като „реформаторско”, „иновативно” и „носещо прогрес”. Тези пояснения обаче ме карат само да се замисля още повече и да си задам няколко въпроса:
- Реформата на държавата или промяната в обществото винаги ли са нещо положително и винаги ли водят към прогрес?
- Какво всъщност е прогресът в обществото? Прогрес ли е ако една промяна води до подобрение в живота само на някои групи от обществото, а до влошаване на живота и страдание за други групи? Или пък ако носи само второто?
- Какъв всъщност е оптималният път към прогреса?
- В чисто политически аспект прогресивният човек ляв ли следва да бъде или десен?
През 20-ти век, с развитието на медицината и генетиката, в Европа се появяват редица социално-политически идеолози, които поставят начало на социалния дарвинизъм и евгениката – прогресивни за времето си и същевременно крайно нехуманни идеи за изкуствена селекция на човешкия вид, стерилизация на генетично обременените и увредени хора, за да не могат да продължат рода и съответно гените си, нехуманни научни експерименти върху същите тези хора и др. За времето си тези идеи са били революционни и са пряко последствие от развитието на науката и технологиите, които ги изкарват от сферата на фантастиката и ги поставят в обществената сфера като напълно постижими и реалистични. Нацистка Германия е най-известната страна, която осъществява нужните политически и обществени реформи, за да въведе тези политики, но техни радетели по същото време се срещат и в демократични, либерални общества като тези на САЩ, Великобритания, Белгия, Канада и др. През 20-те и 30-те години на 20-ти век САЩ, Белгия и Канада действително въвеждат политики за принудителна стерилизация на някои психично болни пациенти, които по-късно са отменени.
С тези примери държа да подчертая, че реформата и промяната невинаги са нещо хубаво. Това, че можем да направим някаква промяна не означава, че ще е за добро. На първо място има чисто и просто лоши, неморални, нецелесъобразни и неефективни идеи и възможности за промяна, които не само че не биха решили съществуващите обществени проблеми, а даже биха ги задълбочили, или пък биха създали изцяло нови проблеми. Заради това смятам за правилно да се каже, че колкото по-добре е осъществена една лоша идея – толкова по-зле за всички.
Съществуват и рисковете от лошата реализация на иначе отлични идеи
Идеята за реформа може да е чудесна и на теория да носи полза за цялото общество, но ако институциите и индивидите, които следва да я проведат, не са в състояние да го направят и не могат да се справят с чисто практическите трудности и пречки, то реформата би могла да катастрофира. Изводът тук е, че преди да се прави каквато и да е реформа или промяна, трябва внимателно да се обмислят и проследят всички фактори, зависимости, закономерности и потенциални проблеми при изпълнението ѝ. И едва тогава да се осъществява промяната
Какво е прогрес?
Отново според тълковния речник, прогресът значи „движение напред“, „напредък“, „подобрение“. Всичко щеше да е ясно и точно още тук, ако обществото се движеше буквално в някаква ясна, предварително начертана посока във физическото пространство. Но не е така. Движението на обществото би могло да бъде измерено само в измерението „време“. Съответно, то би могло да бъде представено по най-простия и абстрактен начин като преминаване от едно статично състояние в друго статично състояние, като под „статично състояние“ трябва да си представяме конкретен момент във времето – „снимка“ на обществото в този конкретен момент. Да си представим едно дете, което всеки ден в продължение на 20 години си прави по 1 снимка. Като превърнем всяко от тези селфита в един кадър, ще получим филм, в който ние буквално ще видим как детето пораства и става зрял човек. Обществото неслучайно е сравнявано от редица социолози именно с жив организъм тъй като е динамична, жива система.
Защо това е така? Според мен, защото в общия случай индивидуалният човек в обществото просто се опитва да живее сигурно и защитено, материално осигурено и щастливо като преследва тези свои лични цели според собствената си ценностна система. Поради това той рядко се замисля за абстрактни и трудно измерими идеи като постигането на обществен прогрес и „общото благо“. Затова и обществото в общия случай не е про-активна система, т.е. много е трудно само да си поставя цели и да се адаптира и трансформира така, че да ги постига. Не, в общия случай то е реактивна система, която преди всичко се влияе и реагира на външните и вътрешни фактори и процеси и тяхната динамика. Централизираната държава би могла да задава някаква генерална насока и желани промени чрез своите политики и идеология, но успехът на тези начинания зависи също от множество други фактори.
Поради всичко това повтарям, че единственото измерение, в което можем да кажем с достатъчна сигурност, че обществото се движи, е времето. Единственият наистина сигурен начин да измерим движението (прогреса) на обществото е като го сравняваме със самото него в миналото, или иначе казано – да сравняваме днешната снимка на обществото с вчерашната.
Как оценяваме дали една промяна ще донесе прогрес или регрес в развитието на обществото? Как да оценим дали утре обществото ще е по-добре от днес, или за да сме по-точни – дали днес е по-добре, отколкото е било вчера? Какъв измерител бихме могли да използваме? Богатство? Щастие? Свобода? Брой на населението? Мнението на чужденците? Всички изброени или нещо друго?
Тук смея да твърдя, че изключително важен елемент от отговора е нашата лична ценностна система, която в крайна сметка участва и във формирането на ценностната система на обществото. Например ако мнозинството хора в едно общество ценят богатството над всичко и на всяка цена, то логично, те няма да мислят за това по какъв начин добиват това богатство – дали е етично, дали не причиняват някому вреда и страдания и т.н. Ако пък мнозинството хора в обществото ценят свободата над всичко, то за тях никоя цена няма да е твърде висока за запазването на свободата, когато смятат, че е застрашена, или пък за увеличаването ѝ, ако смятат, че е недостатъчна.
Това са опростени и крайни примери, но идеята, която искам да онагледя с тях, е че всяко общество определя приоритети за своите ценности и идеали. Чудесно е да сме и богати и свободни, но за жалост понякога се налага да избираме между двете. Тази приоритизация на ценностите важи както за индивидуалния човек, така и за обществото като съвкупност от индивиди.
Заради това смятам, че е правилно да се каже, че всяко общество само определя своето мерило за прогрес според ценностната система на мнозинството от своите членове.
След като установихме, че обществото си формира мерилото за прогрес според ценностите на своите членове, трябва да отбележим и факта, че въпреки това, много различни хора биха могли да искат много различни неща, както и много хора имат различни разбирания и представи за една и съща ценност, особено по-абстрактните ценности като „свобода“ и „щастие“.
Заради това смятам, че ако искаме да установим универсално мерило на прогреса на всяко едно човешко общество, не трябва да го търсим сред ценностите, които са субективни и се различават, а сред онова, което е всеобщо и еднакво за всички хора. Защото колкото и да сме различни, все пак има общочовешки желания и потребности, които се срещат в абсолютно всеки човешки индивид и всяка човешка цивилизация по света. Никой човек не иска да живее в нищета. Никой не иска да е болен или да изпитва болка. Никой не иска да бъде убит, ограбен, бит или насилван, т.е. да бъде жертва на престъпление (или пък дори нещастен случай). Никой не иска да бъде унижаван и обиждан. Накратко – никой човек не иска да изпитва страдание. Защото страдащият нито може да бъде щастлив, нито може да се радва на богатството си, нито може да бъде свободен. На база на горните съждения прогресът на обществото следва да се измерва ако не най-точно, то поне по-точно като измерваме не богатството, свободата или щастието, а като сравняваме страданието в обществото днес със страданието в обществото вчера.
Какъв всъщност е оптималният път към прогреса?
Предвид казаното дотук, логично е да заключим, че ще намерим оптималният път към прогреса като търсим най-ефективните и ефикасни начини да намаляваме страданието на страдащите, като същевременно не причиняваме страдание на нестрадащите.
Тук неминуемо се сещам за принципа на възможно най-голямото щастие, формулиран от големия британски философ и юрист Джереми Бентъм („Възможно най-много щастие за възможно най-много хора.“) Ще си позволя да го перифразирам и ще кажа: Възможно най-малко страдание за възможно най-много хора.
В обществен аспект всичко това би означавало, че прогресивното човешко общество е такова общество, в което хората се организират в доброволни, формални или неформални организации и общности, чиято цел е да помагат на страдащите.
В чисто политически и държавнически аспект това би означавало че прогресивни политики са всички политики, които не само на теория, ами на практика намаляват бедността, заболяемостта, инцидентите и престъпността, като обаче същевременно го правят по икономически най-ефективния и ефикасен начин и без да създават нови проблеми или конфликти в обществото. Например не е прогресивно ако подобряването на общото здраве на обществото става като държавата стерилизира или избива болните и генетично увредените. Или друг пример – прогресивно решение би било преди държавата чисто механично да започне да взима повече от онези, които не живеят в нищета, за да даде на онези, които живеят в нищета, тя да е направила всичко по силите си, за да създаде по-благоприятни икономически и социални условия, така че индивидите сами, чрез своите сили и способности, да излязат от своята нищета. Ако тези сили и способности пак не достигат, едва тогава би следвало обществото и държавата да помагат. Както гласи древнокитайската мъдрост – „Дай една риба на гладуващия и ще го нахраниш за ден. Научи го да лови риба и ще го нахраниш за цял живот.“
Политически ляв или десен е прогресивният човек?
Преди да отговорим на този въпрос нека да обобщим всичко казано дотук. Установихме, че прогресивният човек би следвало да е носител не просто на каквато и да е промяна, а на положителна промяна, т.е. такава която действително води до обществен прогрес. Също така установихме, че положителната промяна най-сигурно се измерва като сравняваме историческото наличие на човешко страдание в обществото. Колкото по-малко страдат хората в обществото във времето, толкова по-добър прогрес прави обществото.
Как се вписват тук лявото и дясното и политическите идеологии и течения? Традиционно още от епохата на Френската революция всички реформаторски и революционни политически течения се приемат за прогресивни и леви, а всички еволюционни и консервативни – за десни. Какво липсва обаче тук? Именно това, за което говорихме досега – начинът, по който промяната се осъществява и фактическият резултат, който носи – прогрес или регрес. Именно поради тази непълна и неточна традиционна класификация излиза, че само левите политически идеи могат да водят до обществен развитие и прогрес, а десните могат да водят само до обществен застой и регрес. Както вече установихме, това просто не е така. Левите идеи са носители на промяна, но както установихме, не всяка промяна е положителна и води до прогрес. Поради това смятам за правилно да се каже, че политическият прогресивизъм не се оглавява нито от лявото, нито от дясното. Той е продукт на внимателен анализ на всяка една идея за промяна, съпъстван с хуманност и уважение към човешкото страдание, така че то да бъде минимизирано. Поради всичко това хората и отляво и отдясно биха могли да бъдат носители на прогрес, стига да искат.
