Инвестиционното предложение за добив на волфрам на „Ресурс 1“ АД не бе одобрено от РИОСВ Пазарджик. Част от местните и зелените им фенове в големите градове ликуват от това решение на държавата. Същевременно България се оплаква, че няма ресурси, няма индустрия, няма икономика, нищо не се произвежда и хората са бедни и гладни.
Малко като таксиджиите, които вечно нямат пари за рентата, но са твърде велики, за да ме качват от Студентски до Младост, щото е много кратък пътя и ги мързи да си вдигнат ръчната и да си пуснат брояча за моите три лева и двадесет и четири стотинки. Но харчат по 10 на смяна за две кутии цигари и си хвърлят фасовете през прозореца, да не им смърди в колата.
Не знам защо ми хрумва точно тази асоциация.
Мързелът и склонността ни да се оплакваме, да пречим и да забраняваме неща по емоционални или просто ненаучни причини, са по-страшни и от най-голямата екологична катастрофа.
Неуважението към частната собственост, към труда, добавената стойност и печалбата отиват по-далеч, отколкото иска и най-добронамереният и истински загрижен за околната среда екологичен активист.
Първата стъпка е „държавата трябва да регулира“. Следва „държавата трябва да забрани“. И когато от първите две стъпки достатъчно хора останат без препитание, идва третата – „държавата трябва да ни даде, при соца беше по-добре“.
Съжалявам, че го казвам. Има и не-градски деца, граждани на страната, които не могат да работят в спа-центровете и хотелите на Велинград. Пръстите им са загрубели от скубане на плевели в градината на селския имот, а стомасите им са остъргани от живот на социални помощи и замърсена с метил пърцуца. Не говорят красиво, не разбират от фън-шуи и могат да отварят чакри само с отварачка за бира, понякога и с тирбушон.
Едни и същи хора им издействаха забрана за тютюнопушене, ограничения върху лова, риболова, все по-високи акцизи върху алкохола и цигарите, по-високи данъци за старите коли, които карат, данъчни облекчения и субсидии от техните данъци за електрически автомобили, които никога няма да могат да си позволят, и напоследък им пречат да работят работа, която плаща добре и им позволява да се пенсионират рано и да си гледат децата.
Само не ми отговаряйте, че „държавата трябва да им даде“. Дайте им вие спокойствието, че няма да умрат от глад, няма да зависят от държавата и чиновника и ще имат шанса да водят децата си в добре опазената българска природа.
Най-гадното за една кауза е, когато се превърне в ненаучен фанатизъм, в продължение на нечие его и в истерия. Нищо добро не може да излезе от това. Вижте само глобалното затопляне.
