Как сами създадохме и отглеждаме едно чудовище

Време за четене: 4 минути

Светът е обречен в търсене на идеали и нов смисъл, защото ние захвърлихме Бога, повлияни от Ницше и идеята за нов Свръхчовек. Онези от нас, които поради своята слабост не успяват да извървят този път, ограбиха идеята на Философа-идеалист, като опитите им да наложат визията си, се превръща в диктатура на слабите.

В едно свое крайно интересно интервю[1] коментаторът Дъглас Мъри[2] заявява следното:

– „Войната вече е спечелена“, пишете вие: какъв е този „Синдром на свети Георги“, за който загатвате, характеризирайки борбите за идентичност?

– Това е израз, който използва австралийският философ Кенет Миноуг, който почина неотдавна, но когото имах шанса да познавам. В книгата си „Либералният ум“ (The Liberal Mind, 1961) той сравнява модерния либерализъм с воина св. Георги след победата му над змея: героят не се задоволява с подвига си, тръгва да броди в пустошта, търсейки нов враг, който да разсече на две. Този образ е още по-уместен ден: поради липсата на други змейове, воинът тръгва да убива и най-малкия звяр, който среща по пътя си, и, ядосан, накрая хвърля меча си във въздуха.

Ако някои окарикатуряват нашите западни общества като дълбоко расистки, хомофобски или изобщо несправедливи, то е защото те биха искали да се радват на същата слава, като своите предшественици, които са се борили преди тях срещу други форми на потисничество. Те искат свой собствен змей, за да намерят смисъл на живота си. Парадоксът е, че днес нашите общества, които никога не са били толкова справедливи, са описвани като по-потиснически от всякога.

Развитието на повечето индивиди е белязано от т.нар екзистенциална криза. Видна особено отчетливо при младежите от среден курс. Търсене на себе си, търсене на смисъл в живота, поради причина, че ние сами убиваме Бог. Длъжни сме да намерим своя кумир, своя цел и идеали. Разбира се, не можем да твърдим, че тук има огромен проблем с липсата на ценности, защото те са положени от родители ни. Ако на нашето общество му липсваха ценности, това щеше да доведе до криза при законотворците и самото законодателство, защото самите закони са израз на ценностите ни като общество. Изглежда, че още основите са стабилни, но разклащането е видно.

Но нека се върнем на младите хора, които „искат свой собствен змей, за да намерят смисъл на живота си“. Ако едного извърви пътя, то той ще се превърне в своеобразен съвременен Übermensch (Свръхчовек), защото „Аз ви уча за Свръхчовека. Човекът е нещо, което трябва да бъде превъзмогнато“[3], също „Човекът е въже, опнато между звяра и свръхчовека — въже над пропаст“[4], както и „Мъртви са всички богове: сега ние искаме да живее свръхчовекът — нека в деня на великото пладне това бъде нашата последна воля!“ Тъй рече Заратустра.“[5]

Но какво става, щом онзи, устремил се по тоз път, падне? Емпирично видно е, ако знаем къде и какво да гледаме, а дори и Мъри ни насочва, понеже интелектуалната леност е повсеместна. Набива се на очи огромният набор от цитати в пространството, които зоват: „Не се предавайте никога, никога, така ще успеете“. Е, този звяр няма да се предаде пред провала. Напротив, той става по-упорит, гневен на света, на несправедливостта, най-вече към онази, която е насочена към него самия – към малцинството на слабите, онези негови себеподобни, борещи се с липсата на знание за тях самите.

Те прокламират, че не знаят кои са. Че няма как ние да казваме те какво са, щом те самите не знаят, изгубени по пътя. Така те твърдят, че ние, бидейки бели осъзнати хора, властваме и налагаме остарели норми, които, впрочем, са пряко свързани с биологията и хармонията в природата. Те са своего рода декаденти, защото ако масата от хора вървят по въжето, то те не се затварят в себе си и не натрапват своите слабости. Първите са белязани от гордост, а вторите от усещане, че пътят не е изминат.

Übermensch се бори и търси. Той не се влияе от външния свят, той търси съвършенството. И тук идва липсата на волята, която води към съвършенство и идва омразната за Философа воля, примесена с жажда за власт у тези борци – вместо да погледнат в себе си, да убият този провал, както прокламират успелите, те се предават в онази важна битка, която е насочена към самите тях, но създават нова, насочена към външния свят. Дълбоко знаят, че не могат да се преборят със себе си, което значи, че трябва да променят света, който свят трябва и ще се съобрази с нас.

Похватите на Философа се обръщат против него, слабите не се срамуват от това, а надигат глас, крещейки, че силните са виновни. Страдащите обвиняват нестрадащите, че нямат милост – Философът вече се обърна в гроба.

И виждаме нагледно как човекът, който заби последния пирон в ковчега на нашата религия, бе откраднат и омерзен. Търсенето на смисъл се превърна в налагане от страна на зверовете. Ницше сам даде тласък на декадентите. Забележително е как успяхме да интегрираме неговите идеи сред всеки от нас. Търсенето започна след убийство на божествата, но падналите надигат глас

Един млад поет в своя песен заяви, че „Изборът да захвърлиш цялото това богатство е само и единствено твой“. Захвърляме богатството на една култура, която е градена над 2 хиляди години, заменяйки я… с нищо. Übermensch твори. Той създава красота, нова култура. Той има право да руши и създава. Но ако не можем да правим това, поради причини, че сме далеч от Свръхчовека, то нека поне не рушим старото, защото рискуваме да осиротеем.

Послепис: Спрял съм се само върху една от проявите на Übermensch и Ницше в частност, като разбира се, не претендирам за цялостен обхват, защото те са сложни и многопластови.


Бележки

[1] Дъглас Мъри, „Новите пророци“ изправят гейове срещу хетеросексуални, черни срещу бели, жени срещу мъже, сп. Фигаро, превод Галя Дачкова, Гласове. Последно достъпно на 1 декември 2019 г.

[2] Дъглас Мъри е журналист и политически анализатор, възпитаник на Оксфорд. Автор на 6 труда, най-известен от които е „Странната смърт на Европа“. Един от изявените крепители на неоконсерватизма във Великобритания. Определя се като безбожник и гей.

[3] Тъй рече Заратустра, Фридрих Ницше, превод Жана Николова-Гълъбова, изд. Христо Ботев, 1990, Предислов на Заратустра, стр. 3

[4] Пак там, стр. 4

[5] Речите на Заратустра, За катедрите на добродетелта, стр. 1

Сподели
Симеон Делчев
Симеон Делчев

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *