Антикомунистическото ляво

Време за четене: 5 минути

Паметник на Карл Маркс в Москва, Русия. Снимка: Hennie Stander on Unsplash

Всички говорят за него, но никой не знае точно какво е. В България го наричаме градска или либерална десница, в Щатите е прогресивизъм, техническото му наименование е критическа теория – това е идеологията, която се пръкна в недрата на междувоенна Германия и инфектира Запада със своето безбожно женене на войнстващия глобализъм и левия интелектуален авангард. 

Франкфуртската школа е наименование-чадър за социалната теория и цялостната дейност на Института за социални изследвания във Франкфурт. Открит през 1923 г. във Ваймарска Германия от марксисткия професор Карл Грюнберг, той е средище на интелектуалци, учени, публицисти и проче дисиденти, които са дълбоко разочаровани от господстващите идеологии на марксизма и на капитализма. 

Това, което познаваме като Франкфуртска школа се появява на бял свят около десетилетие по-късно, когато през 1930 г. директор на института става Макс Хоркхаймер – философ, марксист и милионер, собственик на текстилна фабрика. Отбелязвам социалния му статут не случайно: практически няма представител на Франкфуртската школа, който да има нещо общо с работническата класа. Близкият приятел и колега на Хоркхаймер, Теодор Адорно, произлиза от семейството на богат търговец на вино и никога не се замесва в действителна политика. Хоркхаймер има съвсем кратък допир до работническото движение и това е, когато се замесва с Баварската съветска република за кратко след ПСВ, през 1919 г.. Интересно съвпадение има, впрочем, между биографиите на Адорно и друг представител на института – Ерих Фром. Неговият баща също е търговец на вино от еврейски произход. 

Хоркхаймер изменя рязко посоката на академичната дейност на института. От “диалектическият материализъм неизбежно ще доведе до комунистическа революция” към еклектични културни изследвания, както и разнищвания на концепции като авторитет и власт. Звучи познато, да. Защото това е основата на новото ляво и на това, което днес се налага като господстваща идеология – наблюдаемата реалност (ако можем да кажем, че дори ортодоксалните марксисти имат особена връзка с нея) се измества от фокуса и на нейно място се появяват абстрактните културни войни.

Фактическото скъсване между прогресивната доктрина и Франкфуртската школа на първо време идва по чисто практически причини: през 30-те Хоркхаймер отказва да осъди нацистите, не се захваща с критика на партията, а по-късно и на режима, мислейки, че техни единствени жертви ще бъдат проболшевишки настроените комунисти. Въпреки това се налага Института за социални изследвания да бъде преместен. Така той се озовава в Щатите през 1935 г. И една от първите му задачи е да се “натъмани” спрямо местните нрави, за да не загуби доверието на спонсорите си.

Така Хоркхаймер разпорежда да бъдат премахнати практически всички позовавания на марксизма, революцията и комунизма в трудовете, които институтът издава. Забранена е всякаква политическа дейност. Това е първата стъпка към създаването на едно социално поносимо ляво, което да може да се ожени пълноценно за либералния елит и да бъде употребено в негова полза. Това е т.нар. академизация на политиката. И всичко започва не като някакво бясно преследване на идеали, а като жажда за достъп до власт и ресурси. 

Показателна е историята на Валтер Бенджамин, основен марксистки (традиционен) интелектуалец в рамките на Франкфуртската школа. Той моли за 200 долара, за да може да напусне Германия и да избяга от Вермахта през 1939 г., но Хоркхаймер отказва. Месец преди това той си е осигурил финансиране за над 1 милион (днешна валута), което потъва в собствения му джоб. А след самоубийството на Бенджамин, неговите трудове преминават през вещата редакция на Адорно, за да бъде премахнат всеки помен от диалектически материализъм в тях. 

Тук изниква въпросът – какво, по дяволите, е марксизъм без материален анализ и без фокус върху класовата борба? И отговорът е прост – сила. Франкфуртската школа разглежда отношенията в света като отношения на сила. Не става въпрос за икономика, а за надмощие и доминация. Ако звучи познато, това е, отново, защото тази теория е основата на модерната западна философия. На мястото на старите марксистки съображения се загнездва някакъв буламач от фройдистка психоанализа, екзистенциална философия и френска деконструкция. Това се развива и се превръща във всеобхватната теория на силата, която мислители като Фуко развиват до степен на пълно отрицание на традиционния свят. С обилна доза педофилия, по френски. 

Какъв е фундаменталният аргумент на модерния феминизъм? Определено не е строго икономически; технологичната революция, съчетана с равномерното разпространение на либералната демокрация, практически занули разликата във възнагражденията и в условията на труд (важно пояснение: в развития Запад). Но т.нар. Gender pay gap никога не е бил основен аргумент, той е просто дафиново листо за прикриване на истинския проблем, с който идеологията се занимава – деконструкцията на силовата основа на традиционното общество. За да се постигне истинско равенство трябва да бъде ликвидиран образа на силния мъж, на доминантния предприемач, на смелия войн. Всичко това се превръща в част от една мащабна, пасивно-репресивна митология, която цели да смаже мъжа. И като част от този наратив се изтрива ретроспективно и миналото – забравя се, например, че жените в Европа, и особено в англосферата, която е най-активно феминистка и настроена положително към критическата теория, жените имат право да притежават, наследяват и предават в наследство собственост още от Средновековието. 

Това е другият аспект, в който Франкфуртската школа е особено активна – културната война. Неомарксистите, вдъхновени от италианския социалист Антонио Грамши, разглеждат своята победа като процес на последователна инфилтрация на социални институции. Грамши превръща самата концепция за “институция” в нещо живо и божествено, той ѝ придава гностицизъм. Истинската основа на антикомунистическото ляво е стремежа към овладяване на държавата. В този смисъл там няма нищо марксистко, няма го хегеловия идеализъм, няма го утопизма на ранните марксисти. Това е теория на всепоглъщащата власт. 

Как се установява Франкфуртската школа като властови инструмент в Щатите. Абстрахираме се за момента от връзката на неомарксистите в Америка с ЦРУ (а такава има и тя е добре документирана: финансиране на издания като Der Monat, в което пише Адорно, обвързване с университетски преподаватели и движения, покровителството на Маркузе и т.н.). Институтът за социални изследвания започва институционалната си дейност с едно мащабно проучване през 1944 г., озаглавено “Антисемитизмът сред американските работници”. Това проучване е поръчано от Еврейския комитет на труда (обвързан с ЦРУ) и стига до заключението, че комунистическите профсъюзи в Щатите са не просто масово антисемитски, но и експлицитно фашистки настроени. Така се създава и претекст за тяхното елиминиране. 

Звучи познато? Това е прото версията на кенсъл културата. Лов на вещици, който върши работа на управляващата каста, но се провежда с привидно социални способи и се подема от обикновени граждани, активисти, борци за социална справедливост и т.н. Очевидната цел е политическа – премахването на опозицията. А моралният аспект на въпроси като антисемитизма и расизма е нещото, което ги прави ефективни бухалки. Никой не иска да е антисемит, в крайна сметка. Затова просто си събери нещата и напусни, за да не става твърде голям театърът. Модерните леви продължават дори помежду си да практикуват същото – за пример вижте случая на Джереми Корбин.

Според книгата на Дейвид Дженеман, Adorno in America, петима от осемте души в близкото обкръжение на Хоркхаймер работят директно с американското правителство и с американския апарат за национална сигурност. Институтът е обвързан финансово с някои от най-големите индустриалци на времето си, например с фондацията Рокефелер. Когато институтът се връща обратно в Западна Германия след войната, той получава нов грант от над милион долара за преместването си, а на Адорно е даден американски паспорт с аргумента, че обучава бъдещето поколение германски лидери в принципите и техниките на демократическото управление.

Това е една много сбита версия на ранната история на Франкфуртската школа, събрана от няколко източници. Ако трябва да синтезираме поуката от всичкото това, тя би звучала по следния начин: Франкфуртската школа е реанимираният труп на стария марксизъм, напудрен и гримиран, за да бъде изтипосан в академичните среди като легитимно движение на системна критика, чиято истинска функция е осакатяването на опозицията и възпитаването на следващите поколения лидери, мислители, философи, писатели и журналисти в принципите на деконструкцията.

Целта е същата – противодействие на “радикалните елементи”, заличаване на ограничаващите традиционни и консервативни ценностни основи, ликвидирането на религията и изобщо концепцията за онтологичното начало, създаването на едно пасивно общество, чиято основна дейност е пасивно подкрепяне на режима чрез безсмислената си консумация и отрицанието си на всички концепции за принадлежност. Единственото ново са способите, чрез които тази развала бива насърчавана.

И за финал се обръщам към всички, които си казват: “Слава богу, че това го има само в Запада.” Това вече не е така. Франкфуртската школа е тук. Хабермас, Фром, Адорно, Маркузе – всичките те са част от стандартния курс на СУ по социология, политология и журналистика. Макс Вебер е застъпен силно. Техните български последователи се подвизават на всички нива на политическия ни живот. Евгений Дайнов е горд наследник на тази традиция. Цялата ни либерална върхушка е пропита с най-токсичната форма на неомарксистки инфилтрационизъм. И от страна на консервативната, дисидентска опозиция няма дори и гък. 

Сподели
Расколниколов
Расколниколов

Расколниколов е псевдонимът на автора, стоящ зад блога "Просто Приказки". Поради лични съображения предпочита да остане неназован.

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *