Тук няма никой по това време, казва ми един усмихнат мъж, след като съм му споделил, че е странно да ходя по тази улица и тя да е празна. Между есента и лятото има само котки – даже сега било добре, казва. През зимата по улиците в Созопол местните хора не излизали, а чуждите хора не се и сещали за съществуването на града. Уцелил съм жив период.
Пита ме какво правя с тоя фотоапарат и защо съм дошъл по това време. Нямам добър отговор – казвам му, че искам да видя какво се случва по тези места, когато не е сезон и когато няма туристи. Думите ми са истина, просто не е цялата.
Мъжът ме заговаря, защото снимах три котки, които се бореха за една купичка с храна. Изглежда им бе дадена от него. Шегува се, че ще клекне и той при тях, за да го снимам. Скоро към него се присъединява още един мъж, който ми предлага да ми подари котка – чисто бяла, персийка, много е красива, казва. Показва ми снимка на телефона си – размазана и нефокусирана, но съм убеден, че е прав за котката. Имам си достатъчно вкъщи, при това също толкова бели, отвръщам му.
Разговорът ни се случва на една от главните улици в града – през това време на годината, ранната пролет, той е именно това, град, макар и пуст. След няколко месеца ще се превърне в курорт, но в момента е град. Всичко, което се случва в него, са ремонти и строежи. В новия град не са останали много места за застрояване, но някак си всяка година успяват да намерят няколко празни квадратни метра, които след това да се издигнат нагоре и да започнат да приемат още и още туристи. Сега тях ги няма. В стария град, където съм останал, също няма почти никого.
Както ще разбера няколко часа по-късно, котките наистина са повече, отколкото хората. Но не само те – колите са повече от хората, къщите са повече от хората, чайките са повече от хората и със сигурност лодките са повече от хората. Единствената дефицитна стока през март месец са хората. Това, което аз бих нарекъл цикъла на икономиката, хората тук наричат цикъла на годината. Метафорично казано, сега сме няколко часа преди изгрев. Само след два месеца ще започват да идват най-ранните туристи и животът отново ще възтържествува – или някакво друго такова клише, ако предпочитате, но реалността е, че след два месеца улиците отново ще бъдат не просто пълни, а препълнени, поне до септември или дори октомври, след което курортът, градът или както искайте го наричайте, ще замре отново.
Плажът е пуст. През лятото, когато често съм тук, „плажът е пуст“ означава, че има празни места. Сега „плажът е пуст“ означава, че по него няма никого Дори чайките и гларусите рядко се спират на него – предпочитат покривите и скалите. Докато стоя и гледам плажа от далеч, по него все пак минава една жена с кучето си.
След няколко месеца този плаж ще бъде препълнен. Хората ще се оплакват, че няма места, а след това ще се оплакват, че дори да има места, те са прекалено скъпи. Шезлонгите са заключени зад решетки и се чудя кога ли е първата дата, на която ще бъдат изкарани на плажа.
Първата ми разходка из града е странно социална. През сезона туристите са нормата, а местните – забележителността, но сега е обратното. Само за един час ме заговарят няколко хора, които разбират, че съм турист преди всичко заради фотоапарата, увиснал на врата ми.
Един от тези хора не ме оставя на мира, а и аз не смея да го изгоня, защото ме плаши. Казва, че е много богат, държи няколко хотела тук, показва ми единия от тях. Опитва се да е любезен, но не му се получава, защото редовно ме нарича „пишлеме“. През по-голямата част от времето не му отговарям, а когато все пак се налага да кажа нещо, го правя кратко и лаконично, защото нямам идея как се отговаря на постоянни самохвалби.
А и защото не смятам, че е с всичкия си и ме е страх, че няма никакви проблеми да ме убие. Тези детински страхове се увеличават неколкократно, когато си на място, на което само чуваш удари с чукове и други строителни дейности, но хора по улиците всъщност няма.
Пита ме къде съм отседнал и след като най-накрая му отговарям, защото е прекалено настоятелен, отбелязва с изненада, че не съм „толкова беден“. Питам го защо смята, че съм беден – вероятно е заради сместа от неподдържаната ми брада, фотоапарата и раницата, но той не отговаря. Пита ме какво правя и къде работя. Правя грешката да му отговоря и в крайна сметка след няколко минути поемам риска да му кажа да ме остави да се разхождам сам.
Няколко минути финален монолог по-късно, той тръгва обратно, а аз продължавам да вървя по пустата крайбрежна улица. След като виждам една табела, на която пише името ѝ, осъзнавам къде се намирам – но мястото е неузнаваемо, без стотиците сергии, заведения, автомати за сладолед, батути и всичко останало. Те съществуват само през лятото – в момента улицата е изцяло празна. Единственият човек по нея, освен мен, е един мъж, който седи в затворен ресторант, който едва ли ще отвори през този, следващия или дори по-следващия месец.
По време на разходките ми из града постоянно си повтарям „Боже, колко е странно“. Опитвам се да не вкарвам това в разказа, да не използвам думата прекалено много, но истината е, че наистина е странно. Обходил съм всички улици десетки пъти, но не мога да ги позная, когато са празни, когато няма магазини за надуваеми дюшеци, плажно масло и водни пушки, които да заемат близо една трета от улицата, когато липсва мириса на прясно изпечени закуски през целия ден, защото бързите закуски не работят, когато съм зает да се чудя как хората тук успяват да преживеят тези мъртви месеци.
Престоят ми не може да бъде по-различен от тези, които съм имал през последните няколко лета тук. Не съм пиян, единствените алкохолни напитки, които пия, са сайдери и готови коктейли, за които бих се подиграл сам на себе си преди години. „Малката текила“, пред която преди няколко години изядох първия си истински бой в живота, сега е неузнаваема малка къщичка, върху която е изписано „Върнете се по-бързо!“, а отдолу „Go back“. Предполагам, че авторът е искал да напише “Come back“. Текила така или иначе няма.
Горното важи за всички заведения, от които имам спомени. Някои от тях изчезват напълно. Онова-заведение-в-началото-на-плажа, на което никога не му запомних името, но го харесвах, защото от време на време имаше цели вечери, в които пускат само суинг, сега го няма. Познавам мястото, където трябва да бъде само заради зелените постелки, които все още са там. Вместо конструкцията на бара има само една дървена колиба със затворени прозорци, върху която са изписани цитати от Шекспир и Лао Дзъ.
Дори няма къде да вечерям. Набелязах си едно заведение, когато слизах от автобуса, но се оказа, че работи едва до пет часа следобед. Впоследствие едвам намирам един гръцки ресторант, в който, за мое учудване, цените не са много далеч от тези през активния сезон. Разбира се, аз съм единственият, който вечеря в него.
Единственото място, в което все още кипи някакъв минимален живот, настрана от разкопаната главна улица, е пристанището. Времето е хубаво – по-рано през деня съм прекарал няколко часа да чета на една пейка пред морето, снимам от време на време и в последствие осъзнавам, че като изключим празния плаж, снимките могат съвсем лесно да са направени и през юли или август. Това, което прави въздухът сравнително студен, е вятърът, но той не се вижда на снимките.
Отплеснах се. На пристанището са изкарани десетки, може би дори стотици лодки и върху много от тях, по-скромно изглеждащите, вървят ремонтни дейности.
Почти всички имат имена. Тези, които нямат, имат само регистрация – „СЗ“ и номер. Един дядо с капитанска шапка и очила стои точно пред една от по-красивите. Едва ли е негова, просто там се намира пейката. За последните два дни съм говорил едва с двама-трима души, всичките от тях непознати, така че ме е страх да го заговоря. Все пак го правя и питам дали мога да го снимам. Мога. Добавям нещо от типа на „тук е много странно, когато няма хора“, а той ми отвръща, че и местните имат нужда от почивка. След няколко месеца се започва пак, казва ми.
До лодките се намира една пейка, или може би стоянка, с навес. На задната стена зад нея има некролози, а на пейката седят няколко възрастни мъже. Часове по-късно, когато минавам отново по същия път, мъжете ги няма и аз успявам да разгледам некролозите. Толкова много са, че са разлепени дори по самия навес и висят, разчитайки, че вятърът няма да ги откъсне.
Нощем градът не е странен – плашещ е. Вървя по крайбрежната стена и постоянно се обръщам, защото чувам шумове зад себе си, но там няма никой. Вятърът обаче е толкова силен, че разбутва всичко, което може да вдигне шум, така че дори след като се уверявам, че няма никой зад мен, продължавам да се обръщам от чист рефлекс.
Когато стигам до малко по-будната част от града, отново не мога да се стърпя да не направя сравнение с летните месеци, когато разминаването с хилядите хора на центъра е екстремен спорт, в който се надяваш не само да не те смачкат, но и да излезеш от тълпата с всичките си вещи в себе си.
Сега по центъра няма никого. Две затварящи заведения, които така или иначе са празни. Колите минават по една на всеки няколко минути. Шумът се ограничава до вълните на буйното през нощта море.
По улицата около пристанището тишината е пълна, защото там няма вълнение. Осветлението е слабо, крайно недостатъчно. Причината е, че през активните месеци от него дори няма нужда – всички къщи, хотели, заведения и ресторанти осветляват всичко около себе си в радиус от стотици метри. Но сега тях ги няма.
Колите минават рядко, но когато минават, съм сигурен, че ме следват. Не съм страхлив, още по-малко параноичен, но и досега не съм бил в такава ситуация – на уж познато, но всъщност непознато място, изцяло празни улици, с лошо осветление и между празния град и морето. Искам да стигна до началото на пристанището, където се намира едно заведение, в което преди няколко години бях с приятели. Отказвам се, след като поредната преминаваща кола спира зад мен. Връщам се обратно.
През цялото време снимам. Това е едно от трите неща, за които съм дошъл тук – да снимам, да чета и да пиша. И да избягам от разни други неща, но за това отказвам да говоря. Почти никой не знае, че съм тук, а на тези, на които казах, приеха решението ми като странно. Предполагам, че наистина е такова, след като ми анулираха няколко резервации, защото никой от даващите апартаменти не очаквал гости по това време и не можел да ме приеме.
Голяма част от от деня ми преминава в гонене с котки в опити да ги снимам. Някои от тях са дружелюбни и лесни за снимане, докато не започнат да тичат към мен, в който случай не мога да ги хвана. Други се страхуват и бягат веднага, когато ме видят. Трети са по средата – ако не се приближа прекалено, ще ми позволят да ги снимам. Но водим връзка от разстояние.
Те наистина са много. Пред един от входовете, пред който има и контейнер, са се събрали общо седем котки – и повечето изглеждат еднакви. Всъщност още първия ден снимах няколко котки, за които дори не знам дали не е просто една – те всички изглеждат толкова еднакво.
Когато спра да мисля за контрастите какво е сега и какво ще бъде след няколко месеца – и дори какво ще бъде още няколко месеца по-натам – разходките из града, при които не чуваш нищо друго, освен шума на морето от една страна и ремонтните дейности от друга, са успокояващи.
Налага се да си напомням, че дори в момента да няма никой тук, хората да изглеждат унили и всички места, които са ми познати с шума си да са тихи, краят на света не е настъпил. Всичко това обърква чувството ми за меланхолия.
Представете си, че сте в Чернобил, всичко е мрачно и вие си мислите за всички хора, които са имали живот тук – но също така сте наясно, че след няколко месеца тревата отново ще поникне съвсем зелена и всички работници ще се върнат. Е, това може да е малко краен пример, но е трудно, когато прекараш няколко дни в разходки от край до край на града, без да има с кого да обсъждаш това, което виждаш, да не изпаднеш в крайности.
На края на града – или дори извън него, чисто административно погледнато – се намира един огромен плаж, на който съм бил последно преди две години. От центъра до него се стига за около час пеша, като малко хора ходят по този начин и почти всички ползват колите си. Отдалечеността на плажа се компенсира от размера и чистотата му, което го прави особено натоварен през лятото.
Днес той е почти напълно празен. Стигам до средата му, преди да седна на една от малкото стоянки за спасители, които не са бутнати. Докато съм горе, от шосето идват две жени – една възрастна и една по-млада на около трийсетгодишна възраст. Зад тях е и мъж, който не стига до плажа. Минават само за да направят няколко снимки, след което си тръгват.
На другия край на плажа, до който не стигам, има цяла група от хора, може би трима или четирима, които за мен са просто черни силуети и не мога да разбера нищо – нито на каква възраст са, нито дали са мъже или жени, или и двете. Моят интерес е изцяло напред, в морето, след като преди това съм се опитал да снимам ято гларуси със съмнителен успех. Усетиха ме от двайсет метра разстояние и излетяха. Когато се връщах, отново се бяха върнали на същото място и отново го напуснаха, когато ме чуха.
И тук, както и навсякъде другаде, единствените хора, които срещам, са работници. Звукът от биенето на чукове, на бормашини и всякакви други строителни дейности не те оставят никъде – дори извън самия град.
Утре се качвам обратно на автобуса, но сега се чудя дали искам да дойда отново тази година, през лятото, когато отново ще бъде пълно с хора – така, както съм свикнал да бъде. Не е невъзможно, не съм решил. Предполагам, че основните забележителности – морето, строежите и ремонтите – ще са си все още тук. Морето ще бъде малко по-мръсно, строежите ще са по-малко, а ремонтите до голяма степен затихнали, но все пак ще бъдат там.
За всички, които живеят тук, остава още малко – още малко тишина, още малко време, в което българската реч е основна в града, още малко до завъртането на колелото за местната икономика. И докато си мисля какво друго ще бъде различно два месеца по-късно, се сещам за най-важното: още малко време, в което котките са повече от хората.
