Фейсбук изтри четири страници, свързани с журналиста Мартин Карбовски и работата му. Подминах новината с апатия, работата е ясна – Фейсбук рови в античната история на профила, намира думички като „педераст“, „мангал“ и „патриархат“, накрая прерязва виртуалния език с дигиталната ножица и започваш удобно да мълчиш.
Моите родители са мълчали за това, че харесват Бийтълс и са боядисвали яйца за Великден, аз мълча за това, че според мен съществуват само два пола. Важното е човечеството да се развива.
Това, което ме впечатли повече от изтритите страници, беше фактът, че хората се радваха. Също както се радват, когато на Вуте му е зле. Същите, които уж се борят за свобода на словото.
Далеч съм от мнението, че да разчиташ на евтини провокации и 18-годишни стажантки, които гледат на теб като на шоколад с лешници, е в границите на добрия вкус. Когато ежедневно плюеш чалгата, а самият ти си чалга-журналист, хората няма как да те уважават. Бих синтезирала мнението си за Карбовски като вреден от гледището на журналистиката и гениален през погледа на търговията. Само че това, което години наред журналисти и политици не реазбират е, че не е редно политиката и журналистиката да имат допирни точки с търговията.
Редно е да си пример за това, което искаш да виждаш в другите. А 100% от хората, които видях, че радват на изтритите профили на Карбовски, в даден момент са негодували срещу ограничената свобода на словото. Не е ли смешно? Точно като изказванията в духа „Абе, много ме дразни, че крадат, ама и аз да бях, сигурно и аз щях да крада“. Във време, в което избираме какво да четем, кого да слушаме и на кого да вярваме, за чий ти е притрябвало да искаш да ограничиш нечия свобода на изказване? А какво ще стане, когато отнемат твоята свобода?
Силни и смислени са онези, които предпочитат да посрещнат горчилката, минавайки през върховете и паденията на опита си. Точно това означава да си готов да чуеш чуждото мнение, да заявиш своето и да си готов да се бориш докрай за него, а не просто да съществуваш в една кутийка със самозаблудата, че си единственият.
Не си. Никой не е. Впрочем, точно днес, на 4 април, започва действието в книгата на Оруел “1984“. Тогава героят започва да списва тайния си дневник, в който споделя своите престъпмисли.
Браво, много хубав коментар описващ самата и въздесъща, ужасна действителност, продължавай в същият дух, РЕСПЕКТ!!!