Често чуваме, че САЩ е „страна на имигранти“ или „топилня на култури“ – дотолкова, че фразата е станала остаряло клише. Но да видим как всъщност са изглеждали бабите и дядовците на днешните янки е съвсем друга бира. Изумителните фотографии по-долу – на хора в техните народни носии, пристигнали на остров Елис, до Ню Йорк в началото на XX век – показват всъщност част от историята на САЩ като страна на имигранти.
Кадрите са заснети от Аугустус Шърман (Augustus Sherman), аматьор фотограф, който е работил като главния регистратор на емигранти на остров Елис между 1892 и 1925 г.
Шърман е заснел тези портрети на хората, минаващи през митницата, всеки в дрехите от своята страна. Естествено, по онова време в САЩ е имало изключително силни рестриктивни закони, които са ограничавали миграцията до белите, християнски страни и малцина от останалия свят са имали шанса да бъдат допуснати.
Затова и голяма част от странните хора, стигнали до острова със своите дрехи, обичаи, езици и външен вид са направили такова впечатление. Снимките са публикувани в National Geographic през 1907 г. Днес те се пазят в Нюйорскската публична библиотека.
Ню Йорк започва да ползва остров Елис като станция за приемане на емигрантите на 1 януари 1892 г. До 1954 г. повече от 12 милиона емигранти са използвали острова, за да пристигнат в САЩ. Държавната агенция National Park Service изчислява, че повече от 40% от днешните 300 милиона американци могат да проследят корените си до остров Елис.
Имало е и интересни ситуации, сблъсък на култури и неразбиране, както пише и Алеко Константинов в „До Чикаго и назад“, който слиза и именно на остров Елис, за да бъде допуснат в страната:
Приближих се и аз до чиновника. Той ме попита как ми е името. Като чу фамилията с окончание на „оff „, той избърбори: „Вие сте русин?“
– Не, аз съм българин.
– ?!
– Българин съм, от България.
– ??!!
– Бългéриен! – извиках аз по-натъртено, понеже почна да ме сърди невниманието на този американец. Глух ли е? – Бългéриен!
– Унгария – ме поправи той.
– Каква ти Унгария! България на Балканския полуостров. – Мене и яд ме хвана, и досмеша ме, като гледах как си напрягаше той паметта да си припомни – аджеба, где ли ще бъде туй царство! Нашите вестници ежедневно цитират такива чудесни отзиви на иностранната преса за напредъка на нашето отечество, а този невежа не чул даже името „България“!
Аз се сетих, че може би да не изговарям добре, по тяхному, названието на нашето княжество, и затова извадих и разложих пред него картата на Европа и си тикнах пръста всред София.
– Оh, уеs, Тurkeу; аll right!
– Но, sir – протестирах аз, а той не иска и да чува, пише ме за турчин. По този начин той потурчи и Филарета, и доктора. Последният се разочарова и намрази американците: „Чудно нещо – повтаряше той, – хич България да не знае къде е? Остави ги, невежи!“
И така, ето ги и самите снимки:

























И накрая, поздрав с тази песен, която показва днешните емигранти в САЩ: