12 февруари след бомбардировките над Лондон
9 май е обявен за ден на победата.
Тържества, военни паради, митинги и полкове. С две думи – върви се със сведени глави, докато се пляска на маршируващи по площада военни, а на фон минават танкове и друга военна техника.
Ако това е начинът да отбележиш края на най-ужасния човешки акт – войната, означава, че човечеството нищо не е извлякло като поука.
На 9 май се мълчи, поне за една минута. Заради онези, които са измрели в окопите, под бомбените килими, в лагерите на Запада и Изтока.
Мълчи се за погубените животи на толкова много хора, които са били впрегнати “за родината” и “за свободата” в името на болни амбиции и още по-болни “лидери”.
9 май прекрои граници, раздели държави и нации.
9 май трябваше да направи света по-добър. Но го направи просто по-различен.
9 май не е ден да си мерим оръжията, а да си припомним до какво може да се стигне, когато амбициите вземат контрол върху тези оръжия.