Раждаемостта в Китай или слонът в стаята, за който никой не говори

Време за четене: 7 минути

Снимка: Yu Kato, Unsplash

Китай е изумителна по мащабите си страна. Спомням си, че бях ученик и в учебника ми пишеше, че там живеят 1 милиард души и това ме впечатли изключително много. А учебникът дори е бил остарял. Към 2000 г. жителите на Китай са били 1,2 милиарда, а към 2017 са 1 милиард и 386 милиона. Абсолютно главозамайващи цифри, особено като за представител на страна, която намалява и скоро ще падне под значимата за нашата народопсихология граница от 7 милиона души.

Всички хора в Европа сме около 500 милиона, а в никакъв случай не сме обединени в една държава или дори един политически съюз. Нещото, което ме впечатлява в китайската демография обаче е друго – как поддържаш тази огромна човешка маса? И какво става, ако нещо се обърка със сложния исторически и културен механизъм, който я поддържа? А нещо вече се е объркало заради неистовото желани на централната власт бързо да направи Китай богат през 70-те години на XX век, което доведе до бъдещо намаляване на населението и безпрецедентно ниска раждаемост.

Проблемите, пред които европейците сме изправени – ниска раждаемост и ударно застаряване на нациите ни сякаш подминават Китай.

Все още Поднебесната империя не си измисля извинения за да вкарва милиони мигранти, които, някои се надяват, ще работят вместо неродените деца и ще спасят социалните системи от неизбежния им колапс… или поне ще го забавят за момент след като днешните масово бездетни политици вече отдавна са в историята.

А в същото време Китай добавя 186 милиона нови граждани за последните 17 години, или колкото цялото население на Германия, Франция и още няколко малки европейски държави. Със сигурност държавните водачи в Пекин няма от какво да се притесняват за бъдещето, нали? Всъщност, демографското положение в Китай е крайно притеснително и е резултат от години държавна намеса в много лични дела.

Населението на Китай остарява в резултат на по-дългата средна продължителност на живота, както и заради намаляващия брой на децата като процент от цялото население. През 2016 г. Пекин взе решение да отмени дългогодишното ограничение върху броя на децата и позволи на всички двойки да имат второ дете. Политиката на едно дете на семейство бе наложена през 1978 г. от малтусиански настроени политици, уплашени, че високата раждаемост ще доведе до катастрофа и целящи бърз икономически растеж за сметка на бъдещето. Е, бъдещето дойде.

Критичните гласове за официалната статистика

Въпреки премахването на това ограничение вече втора поредна година ражданията продължават да падат. Докладваният общ коефицент на раждаемост (ОКР) в целия Китай е 1,6 деца на жена по последни данни, което е значително под нужните 2,1 деца, които поддържат населението на същото ниво. Паника започва да се усеща сред политиците в Пекин, защото мерките им досега не действат, а кризата се влошава – даже се говори за нуждата от приемане на радикални стъпки. За всеки, чел за ефективността на китайските радикални политики от времето на Културната революция, това трябва да звучи плашещо.

А нещата вероятно са дори още по-зле отколкото официалната комунистическа власт и нейната мощна пропаганда допускат да се разбере.

Раждаемостта сред китайците в Тайван е 1,1, при сингапурските китайци е 1,1, а при китайците от Малайзия е 1,3. Нещо повече, тази изключително ниска раждаемост продължава достатъчно дълго, за да обърне обществената пирамида и да премахне възможността тенденцията лесно да е обърната.

Населението на Китай скоро ще започне да се свива, като вероятно за пръв път това ще стане между 2025 и 2030 г., ако някакво сериозно събитие не ни изненада.

Разбира се, официалните данни за ОКР от 1,6 (при които населението все пак започва да се свива през 2030 г.) са съпоставими с тези на други уважавани международни институции: 1,62 от Световната банка, 2016 г., 1,8 от Population Reference Bureau, 2015 г. и 1,6 според ООН, 2011-2015 г. Настоящето ОКР в Китай си остава доста спорна тема и е разглеждана от множество светила в демографията в Китай и извън него – Гуо и Чен (Guo and Chen) 2007 г.; Лавели (Lavely) 2001 г.; Ръдърфорд (Retherford) et al. 2005 г.; Шарпинг (Scharping) 2007 г.; Джан и Джао (Zhang and Zhao) 2006 г.. Раждаемостта е била 2,3 при преброяването през 1990 г. и пада под 2,1 в началото на 90-те (Фини и Юан (Feeney and Yuan) 1994 г.; Дзън (Zeng) 1996).

Китайският демограф Мънцяо Уан (Mengqiao Wang) ползва тези данни и достига до значително по-ниски стойности:

[…] значително под нивото от 2,1, нужно за поддържане на населението, националното ОКР флуктуира около 1,4 от 2003 г. преди да падне до около 1,2 от 2010 г. и най-накрая достигайки изумително ниското ниво от 1,05 през 2015 г.

Нещо повече – и нещо, което е познато на повечето европейци – тази изключително ниска раждаемост се среща най-вече при основната демографска група – Хан, особено при тези в североизточните провинции Ляонин, Хъйлонгдзян и Дзилин. Там общата раждаемост е паднала до 0,75 на жена и смъртността е надминала раждаемостта.

Ниската раждаемост сред основната народност и високата раждаемост, отдалечеността от централната власт и етно-религиозния национализъм обясняват и нарастващите сблъсъци между китайци Хан и тюркмените мюсюлмани уйгури, срещу които централната власт отваря концлагери и въвежда тотално електронно следене, излязло като от кошмар на герой на Оруел. И все пак демографията е по-силна и от най-могъщата тоталитарна власт. Уан коментира в същата статия:

Намаляването на населението вече е факт за североизточната част на страната и остава въпросът кога, а не дали това ще се разпространи в останалите части. Официалните очаквания са за пик на населението от 1,45 милиарда през 2030 г., но неофициалните оценки са за пик от 1,41 млрд. през 2025 г.

Как и защо Китай става многолюден

Китайската култура безспорно изумява със своята дълголетност, многопластовост и понякога тотална безотговорност и безразличие към индивида за сметка на колектива. Още с усъвършенстването на земеделието и откриването на водното отглеждане на ориза – превъзхождащо много като краен продукт сухото такова – полага основите на строго йерархично общество, което заедно да се справи с колосалната социална задача по организацията на наводняване на огромни земи, обработването и опазването им от варвари и бандити.

Напояването изисква строга дисциплина на труд и подчинение, подобно на древния Египет – класически пример за „робството“, което напояването налага. Оризовата диета и подчиняването на цялото общество на нуждата да се изцеди още някоя калория от земята води, някак естествено, до масово вегетарианство от древността до наши дни. Площите, които добитъкът трябва да обитава, за да насъбере маса са нужни за други цели. Западната цивилизация, която разчита на житото и на зърнените храни е възприела ротацията на култури, щадящо почвата и оставящо възможност и място за отглеждане на домашни животни.

Оризът обаче се нуждае от едно и също пространство и няма нужда от животинска сила, за да бъде отглеждан. Шест или дори осем селяни могат да се изхранват от един хектар, ако са вегетарианци. На Запад на същото пространство едва биха се изхранили двама души. Първата последица от тази разлика със западната цивилизация е огромният демографски прираст на хора, склонни да ядат малко и еднообразна храна, но достатъчна за оцеляване. Истинското начало на този демографски бунт е поставено през XI-XII в. с ранните оризови култури, които позволяват добива на две реколти годишно. През XIII в. населението достига вероятно 100 милиона души. От края на XVII в. нарастването му става много по-бързо. (Фернан Бродел, Граматика на цивилизациите, ИК „Изток Запад“, София, 2014 г., стр. 220).

Семената на демографския срив

В един момент относително затворената китайска цивилизация се сблъсква с европейците, усвоили тяхното изобретение барута и подобрили го многократно. А белите имат и стомана, и големи кораби, и превъзхождаща обществена организация, и идеи – като последните са най-важните. След известен застой, гражданска война, Световна война и пак гражданска война, фракцията на комунистите взема с оръжия властта над целия континентален Китай. Освен множеството неща, които прави, новата власт започва ударно да модернизира обществото според тяхната версия на марксизма-ленинизма – маоизма.

Въпреки бруталните чистки и понякога безумни политики, водещи до смърт на милиони, в масовата колективна памет на китайския народ Мао Дзъдун остава като човека, който осигурява по една купа ориз на ден на всеки човек – значително подобрение спрямо гладните години от преди това. Икономическата либерализация или създаването на т.нар. китайски социализъм започва с делото на Дън Сяопин през същата 1978 г. Освен икономическите реформи, правителството на Дън Сяопин ограничава бройката на разрешените деца до 1 на семейство, което би трябвало да намали броя на бедните хора и да помогне на страната да стъпи на краката си.

Е, Китай забогатява неимоверно и милиони хора биват изкарани от бедност в следващите години, а трите най-често казвани думи в света стават Made in China.

Мнозина са недоволни от ограниченията и тайно имат други деца, които дават на бездетни роднини. Други пък, за да запазят фамилията си, просто абортират момичетата и за да имат син – така и се създава най-голямата диспропорция по отношение на половете в световната история. А годините след реформите си текат и някога младите китайци остаряват.

Отварянето на Китайската народна република към света е по отношение на бизнеса, но китайската комунистическа партия остава едноличен и несменяем господар на политическата власт, като дори настоящият лидер Си Дзинпин премахна мандатността на поста си. Интересно е, че самият Си, който очевидно планира да остане дълго на поста си и ще носи отговорност за демографското развитие на страната си има само едно дете. Личният пример никога не е бил сила на източните народи.

Какво (вероятно) ще стане близките години

Всеки може да сметне, че с над милиард души Китай може лесно да си позволи да намалее с няколко десетки или дори стотици милиона безболезнено – нещо, което би било тотална катастрофа за Европа или САЩ. Но не е важно само колко хора има в една страна, а и какви са. И тук най-важното число не е цялото население, а броят на жените, които могат да имат деца. Техният брой е на историческо дъно като процент от населението и продължава да пада.

Жените на детеродна възраст се считат за тези на възраст между 15 и 49 години (благодарение на модерната медицина). Техният брой достига пика си от 383 милиона през 2011 г. и пада всяка година с 4 до 6 милиона. Ако гледаме групата с най-висока раждаемост (20-29), техният брой се очаква да падне от 107,7 млн. през 2016 г. до около 80 милиона през 2020 г. (Уан, 2018 г.)

И в цялата световна история няма прецедент, който да ни подскаже какво става в ситуация, в която няма достатъчно млади хора, които да поддържат старите, и достатъчно жени за мъжете. Дори след опустошителни събития като войни, моногамията временно е била премахвана и населението се е възстановявало с малкото оцелели от войните мъже. Но подобно, при това рязко, намаляване на потенциала за възпроизвеждане на населението е различен дори от този на Запад.

Дори в страните, където е най-зле, като при нас, в южна и източна Европа, този процес на намаляване на раждаемостта е продължил много по-дълго. А и Китай продължава да създава нови и нови работни места, при това много бързо. Кой ще ги заеме и какво ще стане с китайската икономика и страна при неминуемия демографски срив? Ще видим ли милиони млади африканци и араби, пътуващи на изток, за да „спасяват“ и Китай от демографска смърт? Предстои да видим.

---