През по-голямата част от тридесетгодишната си журналистическа кариера съм се стремял да говоря това, които другите не са могли или не са искали да кажат. Така разбирам мисията на журналиста. Преобладаващата част от колегите, да не говорим за ръководствата на медиите, в които работят, я разбират по друг начин. По ленински. Според Ленин печатът е КАПО – колективен агитатор, пропагандатор и организатор. Вече освен вестници има и електронни медии, но иначе българските партии определено споделят тази болшевишка парадигма. В резултат така го разбират и ръководствата на телевизиите. Те винаги вървят с победителите, защото в победителите е и моркова, и тоягата.
Но нека оставим настрана начина, по който повечето партии и медии „защитават“ свободното слово. Те имат право на подобна „защита“, докато не пречат на моето разбиране – че свободата на словото е неотменимо човешко право, с което човек се ражда, и че държавата трябва да го гарантира в конституцията. Много по-големият проблем са казусите, които предизвикмат заплахи от страна на политиците. А това без изключение са скандални корупционни схеми. От два месеца – и противоконстиуцинно ограничаване на нашите права и свободи.
Политиците очевидно смятат защитата на свободата на словото за тяхна работа. Докато я вършат, никой, особено журналисти, не трябва да им се мотае из краката. Само че общество, в което за обществените дела е прието да се грижат само държавни служители – политици или чиновници, тъй като само на тях им се плаща за това, е много болно. Схващането, че е необичайно и дори недопустимо „обикновен гражданин“ да се интересува от разрешаването на обществен проблем, убедително го доказва. И фактът, че това мнение е широко разпространено, просто прави абсурда да оспорваш правото на гражданите да се интересуват от политика при толкова обсебен от политиката обществен живот, още по-голям.
Законодателят обаче не мисли така. През 1991 г. великите ни депутати не само че оспориха правото на гражданите на политическа активност – те направо го забраниха. Чл.1 от комунистическата конституция за монопол на комунистическата партия в политическия живот в България бе утвърден с чл.11 и чл.12, ал.2 в сега действащата конституция партийният монопол бе конституционно узаконен. Политическа конкуренция между партийно и непартийно просто не се допуска. И тъй като българските граждани бяха заставени да живеят без политическа свобода, много малко от тях могат да се похвалят с икономическа свобода.
Какви са последствията? Пълна безконтролност на служителите от страна на обществото, и използване на позициите им изцяло за лична изгода и в ущърб на гражданите. Трудно създаване и поддържане на граждански организации, различни от партиите. Възприемане на самите партии като егоистични, лъжливи и корумпирани по презумпция. Пълно незачитане на закона поради липсата на опасност от наказание. Повсеместна и безогледна корупция. И не на последно място – пълна безпомощност на свободното слово пред самозабравилите се чиновници и политици.
В такива общества има двойни стандарти: за „нашите“ хора и за всички останали. За „нашите“ – партийни членове и активисти, партията се грижи чрез държавата. За „останалите”“ – бедни, маргинализирани, самозатворени в рамките на семейството, приятелите, населеното място, без никакъв достъп и връзки с високите етажи на властта – не се грижи никой. Политическият дневен ред на обществото се пише само от партии, за които гласуват предимно най-бедните и неграмотни граждани на България. Мислещите, активните и предприемчивите не гласуват. Първите се въртят в омагьосания кръг на недоразвитост, изостаналост и безнадеждност, присъщ на патриархални общества, и чакат „Европа да ги оправи“. Вторите се оправят сами, но като вътрешни емигранти. Двете Българии рядко се срещат и още по-рядко – познават.
Вместо да противодейства на тези процеси, журналистическата гилдия, увлечена в конкурентна борба за оцеляване, ги подпомага. Обслужвайки корпоративни и партийни интереси, отказвайки да принуди политици и администратори да участват в свободен обмен на информация, медиите правят българската демокрация илюзорна.
Свободата на словото кореспондира пряко с общественото разбиране за демокрация. Ако словото, което е начало на демокрацията, има нужда от защита, това означава, че демокрацията боледува. Значи, че повечето хора не се осъзнават като индивиди, а само като част от някакво цяло. Това превръща държавата в територия, в която няма ценности, няма морал, няма норми на обществено поведение, няма граници между добро и зло. Властта деградира до мрежа от взаимообвързани и взаимозависими престъпници, които преследват единствено своя интерес, и които призваната да се бори с тях правосъдна система на практика защитава.
Какъв е изходът? Един възможен за България напредък по пътя към свободата е усвояването на нейната философия. Тя е много проста и се основава върху принципа на личната неприкосновеност. Всеки е отговорен за своя собствен живот. Всеки се ражда с неотменимите права на живот свобода и собственост, присъщи на природата му на разумно същество, което може да взима самостоятелни решения и да носи лични отговорност за тях. Всеки има право да защити собствения си живот, свобода и законно придобита собственост, от насилствената принуда на други хора, но няма право да използва насилие срещу живота, свободата или собствеността на другите хора. Всеки може да избира лидери за себе си, но не и да налага управляващи над другите. Всеки определя своите цели на основата на своите собствени ценности. Всеки може да бъде свободен.
Все още се надявам да чуя журналист да защитава тези принципи в разговори с гостите си.