Наказани за забелязване

Време за четене: 3 минути

Консервативната политическа коментаторка Кандис Оуенс (вляво) и рапърът Кание Уест (вдясно) носят тениски с надпис „White Lives Matter“ на модното му ревю в Париж. @RealCandaceO/Twitter

Опасно е да забелязваш напоследък. Рапърът Кание Уест направи грешката да забележи, че в собствените му среди евреите са свръхпредставени и много от хората, които са навредили на него и на семейството му през последните години, са именно такива. Заради тази си грешка загуби стотици милиони, беше напълно изолиран от всички “прилични” компании и срещу него беше организира международна медийна кампания, която го изкара ненормален и нестабилен.

Илон Мъск пък направи грешката да забележи, че губи много пари за съмнителна кауза и посмя да постави (поне минимално) под въпрос официалния американски наратив за войната. Последва поголовна кампания срещу него по линия на закупуването му на Туитър, инвестицията му целенасочена бива провалена от масирано активистко действие (в частност от страна на, каква изненада, ционисткото НПО ADL, което се бори с омразата във всички нейни проявления), а самият Джо Байдън тези дни го нарече заплаха за националната сигурност.

Скоро Мъск ще си има работа със специални проверки на бизнесите си, за да бъде удостоверено, че той не работи срещу интересите на Америка. И всичко това заради обикновеното отбелязване на факта, че Старлинк губи пари в полза на Украйна.

Забавни анекдоти, но имат и много по-важен смисъл – показват ни къде е реалната власт в модерните западни общества. “Капиталистите”, сиреч тези, които произвеждат нещо, които създават стойност, управляват капитал, ръководят компании и пр., вече не са доминиращата каста. Те са все по-изолирани от реалните лостове на властта, все по-отдалечени от “инструментите на производството”, все по-слаби. А на тяхно място се намества една класа на мъмрещи бюрократи и идеологизирани мениджъри, които боравят със способите на отдела за човешки ресурси и реториката на скандализираната леличка в магазина. И тази система на порицанието се намества и в България.

Осезаемо различна е атмосферата в нашата родина. Ако до преди година и малко политическата ни сцена се населяваше от онзи специфичен пост-преходен чешит кариерни политици, които гледат на държавата като на нещо материално, което трябва да бъде експлоатирано и “употребено” на най-общо основание, то днес българският парламент е домен на крякащите майки-блогърки и вечно депресираните рапъри. Този компрадорски елит не е просто нискокачествен, той по същество има поведението и осанката на злобен служител на гише. Това личи и в дневния ред.

Какви бяха някои от първите задачи на (не толкова) скритата коалиция между ПП-ДБ и ГЕРБ? Да въведат промени в НПК за престъпления, които са извършени по ксенофобски, расистки и хомофобски подбуди. Да се борят за осветяването на троловете в интернет. Да правят декларации в подкрепа на смелите ирански жени.

В малкото случаи, в които трябваше да се занимаят с казус, който е: А) местен, и Б) необвързан с дневния ред на господстващия евроатлантизъм, те се оказаха напълно неспособни да направят каквото и да било смислено. Македонски политици идват на родна територия и подкрепят сепаратистка организация? Няма проблем. Убит граничар в напълно алогична престрелка? Нека да слушаме, да кършим ръце, да се възмущаваме. И най-вече да подкрепяме НПО протести срещу злия Иран.

Причината за това не е само в некомпетентността на този нов елит. Тоест, некомпетентността си я има и българският елит действително е достигнал низините на зловредната тъпота, но не е основното. Функцията на тези хора не е да творят национални идеали, да отстояват интереси, да се борят за нацията си. Функцията им е да менажират. Да препотвърждават актове от чужбина, да превеждат закони, да слагат печат върху документи на други езици. Никога не забравяйте как един от най-българските въпроси през последните десетилетия, този за Македония, практически беше решен с документ, който дори не беше преведен на български. Мениджърите нямат нужда от визия. Те имат нужда от контрол, покорство и предвидимост.

Това е един режим на скучната репресия. Скучна, защото тя рядко се издига до нивото на реалното политическо насилие. Вместо това изисква от населението си поведението на евнух.

Дръж интонацията си спокойна, гласа си тих, мненията си безпредметни. Не показвай прекалено високи нива на тестостерон, не бъди прекалено противоречив. Не забелязвай много.

В противен случай върху теб се изсипва цялата мощ на държавата, вече в своето ново посткапиталистическо амплоа на свързващо звено между централните планьори в Брюксел и неописуемо големия НПО комплекс, който най-сетне разцъфна и тук. Превръщаме се в Нормална Западна Държава!

Цялото това нещо действително е много хитро. Истинският политически терор на тоталитарните режими ражда собствените си палачи. В дебрите на тези режими, в затворите и в лагерите, под ударите на палки и боксове, понякога се пръква някой Солженицин. Появява се истински национален идеолог. Създават се нови, алтернативни елити, които тръгват от калта и страданието.

От дребния, всекидневен терор такова нещо няма как да се случи. Защото той предизвиква не страдание, а постоянно раздразнение и онзи тип унижение, което е характерно за служител в кол център, който трябва да ходи на обучения по многообразие, след като е прекарал последния месец в това да бъде хулен и обиждан от клиенти от цял свят. Ако от страданието на политическата репресия се раждат герои, то от унижението, както е казал Стендал, може да се завъдят единствено робеспиеровци.

Сподели
Расколниколов
Расколниколов

Расколниколов е псевдонимът на автора, стоящ зад блога "Просто Приказки". Поради лични съображения предпочита да остане неназован.

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *