Настоящият момент много напомня за филма “Посоки” на Стефан Командарев. Там всичко е много лично и интимно, целият сюжет се върти около микроисториите на няколко шофьори на такси в рамките на една нощ. Те са обвързани от едно чувство за повратност – България в “Посоки” се намира в ключов момент, в който насилието ескалира и обществото в миг на ретроспекция осъзнава, че нещата просто не могат да продължават така. Затова и по радиото в такситата върви Харалан Александров; как иначе ще разберем, че ситуацията е много, много сериозна?
По БТВ снощи имаше нещо много подобно. Отново един побелял чичко след новините говори с прискърбие за насилието в страната. За фон текат кадри от протестите в цялата страна. “Насилието…” тежка въздишка. Ситуацията, разбираме, е много, много сериозна и шега изобщо не бива. България е в преломен момент. Това е точно така. Но кой го предизвика?
Държавникът с вторите най-велики мустаци в европейската история някога е казал, че една смърт е трагедия, а един милион са статистика.
С пълна сила важи това и за България, където стотиците цигански набези, обири и изнасилвания в провинцията остават напълно премълчани – в добра компания не е редно да се обсъждат подобни неща. Не е красиво. Социалният активизъм, който би могъл да се пръкне от тях не е от розовия тип.
Чувам надигащия се вой: “Уатабаутизъм!”. Но истината е именно такава. Една трагедия се превръща в преломен културен момент, когато биде употребена за целта от властващия политически елит – да го наречем Режим за кратко.
А за настоящия Режим няма нито една трагедия, която да не бъде превърната във възможност. Която да не бъде конвертирана в социален и политически капитал, който да бъде похарчен в една много конкретна посока: громенето на символите на националното и деконструиране на историческата основа на българската държава.
Който се е разходил из протеста снощи знае какви бяха най-общо посланията там. Знае какви хора го организираха.
Някои десни се подложиха на това ритуално унижение, явиха се на протестите, както някога кашерните Proud Boys посещаваха протестите след смъртта на Св. Флойд в Щатите, и останаха разочаровани от “яхването” им от страна на либерални активисти. Но не можеш да яхнеш нещо, ако никога не си слизал от него.
Крайната цел не е опандизването на този с нищо незабележителен тип, който по всяка вероятност действително е тормозил момичето. Целият дискурс не се върти около него. Върти се около “насилието”, което е провокирано от зараждащия се български шовинизъм. От фашизма, срещу който снощи имаше толкова много лозунги. Патриотизмът, който всеки ден, всеки час бива громен от враговете на местното. Най-големият враг на настоящия Режим е концепцията за националното като нещо отделно и неразградимо. Затова извършителят не е фокус – фокус са неговите татуси. Фокус е нещото, което уж го е създало.
Това е целенасочен напън, който върви вече от месеци. С раздуването на всеки побой, всеки скандал. Всеки насилник е възрожденец или националист, всеки насилник е бил на Рожен, всеки насилник тачи националните символи. Следователно националните символи трябва да бъдат заклеймени.
Затова т.нар. “либерални” НПО-та, както ги описват хора като Кристиян Шкварек, танцувайки тактично около факта, че това не са просто либерални НПО-та, а НПО-та с директно финансиране и покровителство от американската държава, се занимават ежедневно с рушенето на националната ни идентичност. “Свобода или Смърт” е шовинизъм. Флагът ни е просто някакъв парцал. Президентът ни е Мунчо, да можехме да назначим Зеленски за господар на българите. Това последното не е измислица или преувеличение, впрочем, така писа преди няколко седмици Деян Кюранов в Дневник.
Открита тайна е, че протести като вчерашния имат корпоративна подкрепа.
Някои столични компании директно призовават служителите си да се включат, други го правят единствено чрез най-видните си представители. Всички медии в страната подкрепиха този протест, писаха за него предварително, отразяваха го със специфична лексика като “изблик на непримиримост”.
В него се включиха народни представители, граждански активисти, дори Кирил Петков, каквото и да е той. Режимът впрегна целия си мускул, за да превърне това в гореспоменатия културен момент. Неговата кулминация по всяка вероятност ще бъде законодателна – дали Истанбулската конвенция в прав текст, дали някакви текстове, които да го заместват. Може би дори и забрана на „Възраждане“. Всяко право е ситуационно, все пак. Карл Шмит ликува.
С всеки следващ “изблик на непримиримост”, символите на националното се превръщат в нещо все по-отвратително за новобългарския авангард, който от година вече се занимава с бясно иконоборчество в името на това да живеем в Нормална Държава.
Под претекста на това да осъждат злодеянията на посредствени маргинали, те заклеймяват цялата ни нова история и си позволяват да я интерпретират наново.
Робството не е било робство, Левски е бил мултикултурен либерал, който е умрял, за да се разплащаме в евро, а Борис III е фашист и масов убиец. Наративът е напреднал до степен на абсурдизъм, за всеки който не е “вътре” в него. За революционния авангард, това вече е действителност. Ние живеем в свят, основан на неправда и корупция и сега е време за изкупление.
Този текст не е насочен към този род хора. Политиката е разграничение на врагове и приятели и за тях аз, както и повечето хора, които четат това, съм враг. Насочен е към тези, които продължават да се явяват на такива мероприятия добросъвестно и от автентична загриженост за човешките съдбини.
Подкрепяте движение, което цели в крайна сметка да ви премахне не просто като политически фактор, а като идентичност. Мъжка, българска, консервативна – каквато щете. По колко параграфи от идентичността си сте готови да отстъпите?
Колко стъпки назад ще дадете, когато хунвейбините нападнат нещо, за което на вас ви пука?
Ще реагирате ли, когато ликът на войводите ни бъде превърнат в символ на простащина и зловреден български шовинизъм? В комунистичеката измислица, с която граничим, българи биват бити, ръгани, преследвани и превръщани в медийна сензация, чрез която България да бъде демонстрирана като една малка Русия на Балканите. А ние сме твърде заети да громим собствената си идентичност.
Македонизмът ще прилапа с огромно задоволство всичко, което ние изхвърлим като непотребно. Всеки герой, всеки етап от историята ни, всеки елемент от българското. Начинът, по който тази псевдодържава дефинира себе си е като оригинал в сблъсък с копие. Затова няма да се примири с нас и затова всичко, от което ние отстъпваме, тя ще приеме на драго сърце. Залогът е самото съществуване на българина като етническа и културна единица. Ще отстъпите ли от това?
