Здравейте, уважаеми читатели. Чували ли сте за етническата група на маниотите? Не? Жалко. Те са истинските потомци на най-смелите от спартанците по дух и стил, така да се каже.
Маниотите или Майниотите (Μανιάτες) са получил името си от полуостров Мани (Майна), разположен в западна Лакония и източна Месиния, в южната част на Пелопонес. Полуостровът е покрит с планини и гори, които го отделят от останалата част на страната. До средата на XX век до там е било изключително трудно да се стигне. И те живеят именно там.
Около произхода им има доста спорове, като съвременната и официална гръцка историография ги определя за наследници на дорийците. На полуостров Мани в началото на средновековието са заселват езерците и милингите, а през XIV век по времето на Стефан Душан и арванитите. В ареала на маниотите е и Мистра – столица на последното византийско средновековно владение на Балканите – деспотство Морея.
В началото на новото време, маниотите са имали репутацията на яростни, горди и независими воини, практикуващи пиратство и брутални кръвни отмъщения. В по-голямата си част маниотите са живели в укрепени села и специални кули, а тяхното общество представлявало специална кланова система от обществени отношения, развила се в Южна Гърция.
Те се делели на две касти: вулукси (висша) и фамеги (низша). Представителите на благородническите семейства живеели само в кулите, които навремето наброявали до 800, а останалите в укрепени села. В тях те и до днес още помнят своите военни обичаи. Маниотите винаги са пеели само военни песни и танцували само военни танци с оръжия, имитиращи битка. Маниотският диалект на гръцкия език има няколко архаични свойства, които го отличават от повечето от основните разновидности на гръцкия.
Традициите им били жестоки. Например, мъртвите бивали погребвани на бойното поле, а дрехите им били ввръщани на семействата им. Ако смъртоносната рана била отпред, това се смятало за достойна смърт. Ако пък била на гърба, тогава дрехите бивали изгорени, а семейството на убития забравяло, че този човек някога е съществувал. Самите жени заклеймявали страхливците в техните семейства.
Кръвната мъст била най-важната част от традициите им. Тя можело да продължи с месеци, понякога и с години и обикновено завършвала, когато едното семейство било окончателно унищожено или принудено да напусне града. В някои случаи (например, в случай на убийство „око за око“) кръвната вражда приключвала след убийството на „виновния“. Тя можело да бъде спряна само с решението на старейшините и събранието. Като цяло, маниотите вярвали, че покойник, който не е отмъстен, се превръща във върколак-кръвопиец. Така че се биели до край.
Разбираемо е, че такива воини всички винаги се опитвали да привлекат на своя страна, но това далеч не винаги се получавало. През Средновековието маниотите често действали като наемници и пирати. Но в тяхната история има и много славни патриотични страници. Особено в противопоставянето им срещу Високата порта. Именно маниотите първи започнали борбата за свобода с турците, които след поражението на Константинопол решили да завземат цяла Елада.
Когато турците изпратили 2000 пехотинци в Мани, подкрепени от 300 конници, всичките били унищожени. Само няколко успели да избягат. Тогава Кладас, водачът на маниотите, нахлул в частта от Лакония, превзета от турците, и изтребил цялото турско население.
През XVI век турците построили своя крепост в Мани, но маниотите я превзели и разрушили.
През XVII век маниотите поискали подкрепата на различни европейски монарси, но само Карл I Гонзага (Шарл де Невер), херцог на Мантуа, откликнал. След като чула за това, Високата порта изпратила 20 000 войници и 70 кораба до Мани. Турците опустошили региона и наложили данъци, които гордите потомци на спартанците не пожелали да плащат. Тогава великият везир Ахмед паша изпратил там пирата Хасан Баба, който поискал заложници от Маниотите. През нощта десет смелчаци прерязали въжетата на корабите на Баба и те се разбили върху скалите. Възползвайки се от ситуацията, маниотите нападнали останалите пиратски кораби. Хасан Баба едва избягал с един кораб.
Турците решили да действат по-хитро. След като пленили известния маниотски пират Лимберакис Геракарис, Великият везир му предложил свобода и власт над Мани. Геракарис се съгласил. Първоначално, той изгонил два враждебни клана – Ятриани и Стефанопулос, но не отишъл по-далеч.
Имало и малък период на сътрудничество между руската държава и маниотите. През XVIII век гръцкият емигрант Папазолис с помощта на Алексей Орлов убедил Екатерина II да изпрати флот от 5 кораба с 500 войници на борда в Мани. Същевременно, местните жители съставили свои източни и западни легиони за подкрепа. Но сътрудничеството помежду им не се получило. Например, руските войници веднъж дори влезли в престрелка с маниотите, защото те никога не пощадявали заловените турци, а отрязвали главите на всички. След конфликта между Орлов и Мавромихалис, лидера на маниотите, руските войски започнали да действат самостоятелно и в края на годината отплавали.
До освобождаването на Гърция от османското иго в средата на XIX век, маниотите водели освободителна борба срещу нашествениците, като често побеждавали числено превъзхождащия ги враг. До ден днешен най-суровите гръцки специални части и моряци обикновено са маниоти.
Литература
Самые крутые из греков или кто такие Маниоты?, Livejournal
1911 Encyclopædia Britannica/Maina and Mainotes
Майноты, руска статия от 1808 г.
