ВТОРА ЧАСТ
ГРАНИЦИ НА ИМПЕРАТОРСКАТА ВЛАСТ
I. НРАВСТВЕНИ ГРАНИЦИ
Споменахме по-горе за двойната обоснованост на властта на византийския император. Неизбежно тя предопределя задълженията, а следователно и ограниченията на императорската власт.
1. На първо място спрямо Бога: властта трябва да е служба пред Бога. „Царстваш, служейки Богу и служиш Нему царствайки“ – пише папа Лъв I на император Маркиан[84]. Императорът следва да се замисля непрестанно какво би било угодно на Бога, който му е дарил властта: „приел скиптъра на властта от Бога, замисляй се как се проявяваш пред обдарилия те с власт“[85]. Тази позиция спрямо Всевишния императорът изразява, съобразявайки се с основните изисквания на християнското учение и нравственост[86], защото единствено така се доказва почитанието му към Бога[87].
2. Следващите ограничения на императорската власт произтичат от задълженията му към народа.
Византийският император не трябва да бъде своеволен в управлението, а преди всичко следва да служи на държавата и на своя народ[88]. Главната му цел и мисия е неуморното и несекващо ратуване за благото на поданиците му: „да се грижи за всеки един от поданиците си и да простира ръка над всички онеправдани“ – пише епископът на Дорулеум Евсевий[89]. Висша цел на императора трябва да бъде спокойствието, сигурността и спасението на поданиците му: „Finis enim justi imperii… utilitas oboedientium aestimatur et salus“ – пише Амиан Марцелин[90]. И още: „Денонощно се грижим за всички, които живеят под скиптъра ни, за да бъдат те обезопасени при вражески набези и да живеят мирно, свободно и сигурно.“[91]
Единствено при условие, че тази задача се изпълнява, императорът може да съдейства за т. нар. „всеобщо благо на людете по изволение Божие“, както се изразява Евсевий[92].
В ранна Византия императорите показват съвсем отчетливо при всеки повод и на всяко събиране на клира, народа или войската, че нито за миг не губят дълбокото си съзнание за задълженията, които им е наложил Божият промисъл с възлагането на властта, спрямо държавата и поданиците им93. Така Валентиниан I (364 — 375), когато представя сина си Грациан на войската я уверява, че той ще живее, както подобава на добър император. След като изброява добродетелите, които трябва да притежава младият владетел, заключава, че най-голямата му добродетел ще бъде да обича страната си тъй, както обича дома на дедите си[94]. От своя страна Маркиан подчертава: „Дълбоко наше желание е да се грижим за поданиците си.“[95]
Около век по-късно Анастасий I (491-518) при провъзгласяването му оповестява: „Известно ми е с каква тежест се нагърбих, но моля самодържеца Бог да ме покаже при изпълнение на задълженията ми такъв, какъвто се надявахте, че ще се покажа, когато ме избирахте император.“[96]
Юстин I отново подчертава: „Мой дълг е с помощта на Божия промисъл да ви поведа по пътя на възхода и да съхраня всеки един от вас, защитен и освободен от всяка угриженост.“[97]
Юстиниан не спира да изброява грижите си за поданиците на държавата: „Случва се многократно да прекараме дни и нощи бодърствайки и умислени да преценяваме по кой начин бихме могли да дадем на поданиците си това, което е наистина полезно и богоугодно. И не считаме подобно безсъние за несъответстващо на дълга ни, а го посвещаваме, уподобявайки нощта на деня, на такива грижи, с които се нагърбваме, за да могат да живеят поданиците ни свободни от всяка тегоба. Търсим и разпитваме какво точно трябва да правим, за да бъдат облекчени поданиците ни и да се отърсят от всяко притеснение или вреда, внесени отвън.“[98]
3. Признаването на задълженията към народа обаче има за последствие съществено ограничаване на императорската власт“[99].
В ранна Византия императорите се опитват да отслабят тази си зависимост чрез възприемането на една външна, тържествена и внушително оформена дворцова етикеция и церемониал, т. е. чрез напомняне за свръхестественото в императорската власт[100], разбира се, без голям успех поне през тази епоха[101].
По този начин „свободолюбието“ и „демократичността“ като окраски на императорското самовластие успяват да се съхранят почти до въстанието „Ника“ (532). След него настъпва промяна. Юстиниан, който на моменти виждал трона и живота си застрашени от гнева на тълпата, вече не е предразположен да признава, че властта му извира и от народа. В разбиранията му все повече се налага убеждението, че императорската власт произтича единствено от Бога[102].
Задължението на императора да се грижи за народа не отпада в последвалите векове, но не се тълкува вече като резултат от задълженията на владетеля към самия народ, а като приложение на Божията воля, която му е дала власт[103]. Затова Юстиниан постоянно изтъква в новелите си, че именно Бог му е дал властта[104]. Новото лустро на императора като изпълнител на Божията воля вдъхва убеждението, че всеки конкретен носител на императорската власт стои над другите хора. Юстиниан обвива в плът идеята за това превъзходство и начева въвеждането на деспотични оттенъци във византийския двор[105].
Същата линия следват и приемниците му. Те не престават да изтъкват предвидливостта и грижите, които полагат за държавата и поданиците си[106], но подчертават, че смятат това за свое задължение към Бога, а не към народа[107]. Най-типично в това отношение е мнението на Андроник II: „защото подобава повече от каквото и да било друго на онези, на които се случи Бог да даде царската власт и почести, да облагодетелстват подчинените си, подражавайки в това точно на оногова, който им е поверил властта“[108].
4. Обобщавайки казаното дотук, забелязваме, че византийската политическа теория вижда в лицето на императора Божи избраник, но същевременно и избраник на народа.
Забелязваме също, че тази двойна обоснованост на императорската власт води със себе си и практическо обвързване, и ограничения за владетеля.
Такова е състоянието на нещата до бунта „Ника“. Оттогава Юстиниан и неговите приемници, без да променят нищо в обичая за избиране на императора, прехвърлят тежестта върху божествения фактор при провъзгласяването му. Без да се отричат от задълженията си към народа, изтъкват, че те произтичат от Бога, комуто дължат властта си.
5. Становището на отците на църквата за владетелското начало и за императорската власт е твърде своеобразно. То се опира на думите на апостол Павел: „Всеки човек да се подчинява на висшестоящите власти. Защото няма власт, която да не произтича от Бога.
Следователно, който се противопоставя на властта, се противопоставя и на Божиите заповеди. А всички, които им се противопоставят, ще бъдат наказани.“[109] Налице е едно пасивно становище по обсъждания въпрос[110]. При все това понякога и у отците на църквата, но най-вече у Йоан Златоуст се среща мнението, че Бог е разрешил императорската власт като необходимо зло, заместващо изгубеното от хората естествено право[111]. Освен това църковните дейци разграничават строго условното начало, наречено „императорска власт“, което се ползва с божие благоволение, от конкретните императори, които не винаги се ползват с одобрението на Всевишния[112]. В заключение Йоан Златоуст не пропуска случай да отбележи, че и императорът е „раб Божий“, досущ както и подчинените му[113], и че дори по-високо от императора стои свещеникът[114].
II. ПРАВНИ ГРАНИЦИ
1. Зависимост от законите
Задълженията на императора обаче не се изчерпват само с нравствените му обязаности спрямо държавата и поданиците. Избирането му от народа и от Божия промисъл му налагат и правни ангажименти[115]. Естествено императорът като законодател е господар на правото, стои над законите и не им е подвластен: „Владетелят не е зависим от законите“ – четем в Пандектите[116].
Фразата „не е зависим от законите“ означава, че императорът има правото да премахва или видоизменя закони, да издава нови, най-вече в дух на снизходителност и човеколюбие: „Подобава на съдника да следва законите, а на императора – да поправя закона и да бъде пример за неговата неумолимост и суровост“ – пише Темистий[117]. Само в този смисъл императорът е „одушевен закон“: „не след като влезе в разрез със законите, а да ги омекоти, защото той сам е „одушевен закон“, при все че стои над всички писани законоположения“ – четем отново у Темистий[118].
Това становище за императора е далеч по-старо от Византия и се корени във времето на елинизма[119], а чрез посредничеството на византийците се предава и на западните държави, разбира се, много по-късно, но точно навреме, за да може, обобщено в израза „lex animata„, да послужи за теоретична основа и оправдание на абсолютизма[120].
Дори и като „одушевен закон“ императорът се подчинява на законите в смисъл, че сам е длъжен да живее съобразно законите, които е издал: „Слово достойно за императора е общественото признание, че и сам той се подчинява на законите“ – четем в Юстиниановия кодекс[121]. Всичко гореспоменато е в сила, защото властта на императора не представлява за него възможност за своеволия, а само сгода да поучи поданиците си как да бъдат поддръжници на справедливостта и то чрез личния пример на владетеля: „за да научиш людете на оковите на правосъдието … царувайки под собствените си закони и над тези под теб царствайки законно“[122].
Това съждение загатва за известната мъдрост, че „волята на императора е закон“[123]. То предполага, че волята му, макар и далеч несвободна, се ограничава не от друго, а от правната традиция и от „свещените закони“ – следователно законодателната му дейност се обвързва много тясно с доказването на законността на собствената му власт. Както точно отбелязва Р. Е. I’ieler, рецептата императорската власт да бъде „подражание на Бога“ съставлява в очите на гражданите гаранция и образец за императорско (законодателно) поведение[124].
Законите трябва да важат за всички – дори и за императора, казва Приск[125]. И това е възглед, възприет и проповядван от самите владетели: „и ако сме свободни от законите … все пак живеем с тях“ – се казва в Юстиниановите „Институции“[126].
Това между другото е и разликата между законния император и тирана: „законът направлява живота на императора, докато тиранът се направлява от прищевките си“[127].
Впрочем именно авторитетът на законността съставлява предпоставка за авторитета на императорската пласт. Тази истина е залегнала в един закон на императорите Теодосий II и Валентиниан III от 429 г., по-късно включен в Юстиниановия кодекс: „De auctoritate iuris nostra pendet auctoritas. Et re vera maius imperio est submittere legibus principatum.“[128]
По този повод риторът Ливаний заявява: „Нито за теб всичко е позволено, царю! Защото именно това е царската власт – да не е позволено всичко на онези, които я притежават.“[129] Затова Йоан Лидийски определя като свойствена черта на императора избягването на всяко извращение на законите и вместването на властта в рамките на справедливото царстване, за да бъде избягнато всяко беззаконие, произтичащо от правомощията на самия император[130].
Същото изказване откриваме и у Теодор Никейски, писател от X в.: „Император… но справедлив и не злоупотребяващ със законите, а управляващ законосъобразно.“[131]
Дори и в по-късните периоди от съществуването на Византия императорите – по твърде понятни причини – се опитват да изтъкнат предопределения свише характер на властта си и така да подчертаят независимостта си от всякаква обвързаност със законите[132]. В крайна сметка обаче те се принуждават да приемат, че властта им би трябвало да се основава върху таченето на справедливостта и законите[133].
Това се дължи на две основни причини.
Първо, идеята, че неконтролираният разум на един-единствен човек е в състояние да управлява държавата противоречи изцяло на духа на гръцката и по-конкретно на стоическата философия, чиито отпечатък върху голяма част от византийската императорска идеология проличава още от първите векове самостоятелно съществувание на източния дял на Римската империя[134]. Управлението на държавата следва да се ръководи от принципа за справедливостта, който се осъществява чрез справедливи, но безлични закони, еднакво важащи за всички: „Законите следва да са насочени към всеки един, така че да им се подчинява и императорът.“[135] Затова в законодателството е казано: „Никоя заповед, никаква императорска забележка не трябва да се вземат предвид по време на (предсъдебното) обсъждане, щом изглежда, че вървят срещу общия закон или срещу интереса на обществото.“[136]
Второ, тъй като християнското схващане, че императорската власт е подобие на небесното царствование, налага на императора някои ограничения, появяват се ред нравствени канони, напомнящи лично обвързване или обет. В обществения живот на владетеля това обвързване е въплътено в задължението му да бъде праведен и справедлив. Постигането на обществена справедливост се равнява на издаване на справедливи закони и съответно на съобразено с тях управление. „От всичко първо и най-велико е справедливостта“ – се подчертава в Наръчния закон[137].
Коя грижа, кое дело или занимание подобава повече на владетеля от грижата за законите? Както е казал съчинителят на псалми, чест е за императора „да утвърждава справедливостта“[138], „права и съд е основа на престола му“[139].
„Това дело императорът не би могъл по никакъв друг начин да извърши освен чрез закона и чрез правилното му прилагане – средствата, чрез които единствено царуват самодръжците и управляват страните по света царе и владетели“ – заявява Константин IX Мономах[140]. Този е смисълът на царската власт като „закононастоятелство“ или „законосъобразен надзор“ според израза, неотменно използван от византийските владетели[141]. Ето защо Константин IX Мономах, който енергично отстоява независимостта на императора от закона, се принуждава да приеме в почти непроменен вид схващанията на Синесий по въпроса за позицията на законния император и на тирана спрямо закона и да се съгласи, че императорът смята властта си за „законосъобразен надзор“ а за истинен и мъдър правник на държавата – закона[142].
След казаното дотук, ако трябва да обобщим в няколко реда определението за византийския император, то бихме го нарекли „избраник Божи“, който е предпочетен от всички люде, за да поеме трона[143]. Властта произтича от Бога[144], но и от народа[145], затова той е длъжен да управлява щото поданиците му да живеят в дух на правозаконие и бащинско попечителство[146], освободени от всяко зловредно влияние и безпокойство.
От друга страна, е задължен да води поданиците си като „добър пастир“ към благочестие и по-добро познание на единния истинен Бог, за да ги подготви по този начин за царството небесно[147].
2. Правото на народа да въстане
Престоят на императора на трона зависи от настойчивостта му при изпълнението на собствените му задължения, а също и от грижата му за успешно провеждане ни гореспоменатата мисия. В случай че императорът пренебрегва системно задълженията си, той престъпва божия закон и оскърбява Божия ред. Тогава той губи закрилата на Бога и де юре поради естеството на властта си е свален от трона. „Дори и да се приеме, че не е възможно да бъде отстранен от властта, която задържа чрез свойственото на тираните насилие, в действителност той не е истински император“ – забелязва Евсевий[148] и оправдано си задава въпроса: „Как може да властва и да бъде господар на всички онзи, който е проникнат от духа на хиляди деспоти?[149] Впрочем такъв император е вече престъпник, той е практически свален и не остава нищо друго освен народа да упражни правото си на съпротива, за да се осъществи и на дело извършената вече същностна промяна, която да завърши с възцаряването на един нов, „истински“ и законен император, „угоден на Бога Вседържителя“[150], потискащ страстите си и живеещ според мярката на Божия закон[151].
Правото на народа на съпротива в този случай не е своеволие и не води до метеж и убийства, а е упражняване – поради липса на друга конституционна възможност – на „съдебно валиден акт“, чийто корен следва да се потърси в годините на римския принципат[152] и чиято цел е да се отстрани всеки „похитител на трона“[153].
Гореспоменатите подробности се отнасят до императорската власт съгласно степенуването на нейната зависимост от волята и благоволението на войската, народа и синклита (сената). Напълно естествено е, че такава зависимост е била досадно бреме за императорите, които се стремели чрез външния блясък и чрез показността на своя статут[154] да подчертаят свръхестествения му облик, както и дейното участие на божественото начало в утвърждаването на императорския избор. Тази склонност, ясно забележима у императорите още от времето на ранния принципат, се основава на възгледи от времето на отминалия елинизъм и остава жизнена през цялото съществувание на Византия[155].
3. Значение на правните граници
Какво означават „правните ограничения“ на императорската власт? Подвластен ли е на подобни ограничения императорът в действителност? Дори и в случаите, когато ги прогласява на всеослушание? И как ще изтълкуваме големите понякога противоречия, засвидетелствани например между императора, подчинен на законите (legibus alligatum principem), императора, който живее законосъобразно (legibus vivimus) и императора, който не се обвързва със законите (princeps legibus nolutus est) или който си позволява да превърне всичко нравещо му се в закон (quod principi placuit, legis habet vigorem)?
Отговорите на тези въпроси трябва да се търсят в онези разпоредби, според които никой частен закон не може бъде приложен, ако противоречи на общия закон[156]. Тоест, застъпено е твърдението, че императорът е длъжен да живее съгласно предписанията на общите закони, които няма право да премахне чрез частни закони[157]. Забелязано е, че това разграничение се предприема по практически съображения[158], които не само че не ограничават императорската законодателна власт, но напротив – съдействат за укрепването ѝ[159].
Д. Симон смята, че в случая се долавя противопоставяне между двата принципа, което води до сблъсък на властите, констатиран в продължение на цялата история на Византия[160].
X. Г. Бек различава в противоположността на фразите „живеем според законите“ (legibus vivimus), „властта да се подчинява на законите“ (submittere legibus principatum) и „владетелят не се обвързва от законите“ (princeps legibus solutus est)[161] „елементарна несигурност, нещо колебливо и видоизменимо“[162] и я определя като „противоречие между изискванията на идеологията и политическата действителност“[163], заключение, което на свой ред Д. Симон отхвърля[164].
Обяснението, което дават двамата изследователи е, че императорът не бил в състояние да пренебрегва, когато му е било угодно, мненията и очакванията на висшите обществени слоеве и на православния народ[165]. Затова възниква противоречие между желанието му да бъде „над законите“ и задължението му да се подчинява на законите[166].
Следователно типично за законодателната неограниченост на императорите е правната им свобода, изтъквана във всяко обръщение към православните, но правна свобода, съчетана с лични нравствени задължения[167].
Естествено през IX в. от страна на онези, които биха имали причини да се противопоставят на светската власт, т. е. църковните водачи, се предприема още една ограничителна мярка: превръщане на нравствената отговорност на императора в правна. Патриарх Фотий, който поставя началото на тази линия, се е стремял към ясно определена и добре формулирана правна зависимост на императора[168], която да представя релефно правния вид на нравствените предписания[169]. Това би било истинска революция във византийските схващания за взаимоотношенията между императора и закона[170]. Създаденият и редактиран от Фотий законодателен сборник „Епанагога“ не се издава и опитът му за реформа не сполучва още в зародиш[171].
След Фотий се връщаме към други или сходни с неговите формулировки. В „Епитоме“ от 920 г. например се казва: „Василевсът е свободен от закона и от неговото принуждение. При все че василевсът не е подвластен на закона, следва да управлява съобразно със законите, макар че е свободен от тях.“[172] Запазва се противопоставянето между свободата на императора спрямо закона и задължението му да живее законосъобразно. Какво означава това противоречие? Е или не е императорът господар на правосъдието и законите? Какво ще рече Normen-Konflikt (противоречие на правни положения) и какво е „несъответствие между изискванията на идеологията и политическата действителност“?
Всички тези съображения означават най-просто казано, че заедно с предполагаемите правни обвързаности, които всъщност не могат да бъдат реални, съществуват и други, непроизтичащи от самите закони, но в замяна на това не по-малко задължаващи императора, който трябва да се съобразява с тях и да следва предначертанията им: това са задълженията, чиито произход по мнението на P. Е. Pieler се свързва с правната традиция, естественото право и божествения закон[173].
В практиката това противоречие се проявява поне от XI в. насетне в разграниченията, които правят съдиите: „ако някое императорско решение противоречи на някой закон и е издадено нарочно в този си вид, то е валидно. Ако ли не, тогава се упоменава законът и чрез препратка се отбелязва необходимостта императорското решение да се съобрази с него[174].
По този начин проблемът, съгласно забележката на Д. Симон, се пренася в сферата на изискванията и прищевките на императора. При това единственото изменение, що се отнася до противоречията между закона и императора, е, че съдебното производство при подобен подход успява да преодолее склонността на владетеля към своеволие с аргументи, които го принуждават формално да подкрепи със свои правни съображения отклонението си от закона[175].
Подобни възгледи в областта на каноническото право застъпва Теодор Валсамон (XII в.), който дори въвежда аргумента „πολλω πλεον“ (с много повече – б. пр), за да обоснове правно схващанията си[176].
Тук естествено би следвало да кажем, че правораздавателните свидетелства от XI и XII в. признават действителното право и възможност на владетеля да върши своеволия, т. е. да издава решения, противоречащи на съществуващите закони. Защото присъщото му право да видоизменя или премахва закони, останали от по-старо време, чрез законна процедура, от правно гледище никой не би могъл да му оспори или забрани.
От своя страна Валсамон оправдава своеволната намеса на императора, основавайки се на съответната позволителна власт, която се предоставя на епископите (по подобие на светоустроението, което е от Бога)[177]. Сборникът от закони, наречен „Пира“ („Опит“ – б.пр.), обаче говори за правоспособност за разследване на законосъобразността на съдебните решения и от страна на съдиите[177а].
През 1236 г., Димитър Хоматиан, архиепископ Охридски, чрез едно свое решение се опитва да постави отново – вече под нова форма – правни ограничения и задължения на всяко действие или решение на императора: „И ако някой твърди, че решението на нашия господар (Мануил Дука – 1230-1237) като императорско решение следва да остане непрестъпено… томува ще речем, че тогава е ненарушимо едно императорско решение, което се основава на изпълнителната власт на закона.“
Цялото законодателство се разделя на правното двуединство: оправдателно право и изпълнително право. Императорът се намира над изпълнителното право, т, е. над законите, според които управлява, защото той сам е върховната власт и има правото да говори и върши каквото желае. Прието е обаче да се съобразява оправдателните законови порядки[178].
Възгледът на Хоматиан представлява опит за изменение на нравствените задължения на императора пред закона с цел те да се превърнат в правни задължения[179]. Касае се за усилие на един теоретичен конституционен програматизъм, на една правнотеоретична конкретизация на принципи, които на практика съществуват от много по-старо време[180]. При все това този опит подготвя почвата за по-сетнешното развитие на примирителската теория на Мосхопулос[181].
Начинанието на Хоматиан, както и предшестващото на Фотий, не се увенчава с успех. Както забелязва Д. Симон, само шест десетилетия след Димитър Хоматиан – през 1296 г. – Никифор Хумнос във встъплението на един хрисовул на Андроник II слага в устата на владетеля следните думи: „При все, че стоя над всеки закон , не се подчинявам на ничия власт, при все, че ми е позволено да върша всичко, вършено в продължение на много години от предшествалите ме императори, за които единствен закон е била волята им, аз пренебрегнах това си право, независимо че правотата му бе доказана от дългогодишното му упражняване чрез премного примери.“[182]
По този начин се връщаме отново към старите схващания за императора, стоящ над законите, но упражняващ властта си съгласно писаното право. Ето защо виждаме императорите да казват и повтарят, че признават и приемат правната си обвързаност и зависимост. Това е вековното противоречие между абсолютния монарх, претендиращ за абсолютна власт, и принуждаващия го да се ограничи натиск на нравствени, религиозни и обществени начала и фактори, които често превръщат всяко действие на владетеля, насочено срещу тях, в „проява на своеволие“, незадължаваща ги с нищо: „Ако не властваш според законите на предишните императори, така и идващите след теб не ще уважават собствените ти постановления.[183]
Проблемът естествено позволява и други тълкувания. Ако императорът е действително господар на правосъдието и законодател, тогава напълно закономерно той притежава правото да премахва или видоизменя по-старите закони чрез допълнения и прибавки. Какъв законодател би бил и какъв господар на правото, ако нямаше възможността да изменя или премахва съществуващите закони – собствени или чужди?
Връзка към другите части
Политическа теория на Източната римска империя – първа част
Политическа теория на Източната римска империя – втора част
Политическа теория на Източната римска империя – трета част
Политическа теория на Източната римска империя – четвърта част
Политическа теория на Източната римска империя – пета част
Бележки
[84] Ер. 14 2. 1 (= Mansi, VI. 305; PL, 54. 1111 A): „quanto sint in veretra dementia dilectio dei, cui serviendo regnatie et regnando servitis“; Ensslin, W. Gottkaiser, p. 94.
[85] Агапит. – PC,, 86. 1. 1181; Cpв. Ambrosius. – Ep. 41. 26 (PL, 16. 1168): „quo gloriosior factus es, eo amplius auctori tuo deferendum noveris“.
[86] Вж. Palanque, J. R. St. Ambroise, p. 378:
„… tous ses (= на императора) actee prives et publico, doivent demeurer conformee aux prescrip-tions de la morale chretienne“.
[87] Пак там, c. 379: „ils (= императорите) I (= Бога) honoreront donc par leur conduite prives et austi par un gouvernement toujours conforme aux exigeances de la morale“.
[88] Вж. Συνεσος. Περι βασιλ., 18 β (42. 11): „Και συ βασιλευ της επαναγωγης τως αγαθων αρξαιο, και απαδοιης ημιν λειτουργον της πολιτειας τον βασιλεα.“
[89] Mansi, VI. 584.
[90] Amm. Marc., XXX. 8. 14 (цел на справедливата власт е ползата и спасението на поданиците).
[91] N. Marc., 2-а. 450: „nam id die ас noctu prospicimus, ut universi, qui sub nostro imperio vivunt et armorum praesidio ab hostili impetu muniantur et in pace Iibero otio ac securitate potiantur“.
[92] Ευσεβιοσ. Bιoς, I. 41 (7. 27); Синесий. Цит. съч., 17. 20а (40. 6): „ουτως αξτω τον βασιλεα κοινον αγαθον….. ειναι“. Срв. от същия по-горе в ЗА (8. 6), където се казва, че най-прекият път за обновлението на „домове, градове и народи“ е доброто възпитание на владетеля – Setton, К. М. Attitude, p. 51. Качеството на „добър спрямо людете“ следва да е възникнало по точно подражение на императорския образец и съобразно възгледа за качествата на начелниците, назначени от императора. Вж. Темистий, I. 251. 5: „Απασα αρχη μειζων τε και μικροτερα προς το αγαθον τεταται. Ορα γαρ προς τον ζηλον των βασιλεων…“; Piganiol, A. Empire, p. 310. Вж. също и надписите, в който императорът се назовава „bono rei publicae na-tus“ – CIL, III. 5326, 5726 С (= Константин Велики); V. 861 b, 8964, 8056 b (= Юлиан); V. 8012, 8034, 8037 (= Йовиан) ; V. 8066 b, 7988 b, 8965 (=Валентиниан I). Срв. също и Diehl, Е. – ILC, V. 4, 6, 8, 9, 12; Alföldi, A. Insignien, p. 94, n. 4; Treitinger, O. Kaiseridee, p. 231: „In alien … Anschauungen von Kaiser und Recht lebt noch ein gutes Stück der alten Erlöser; und Hei-landssymbolik … Die „felicium temporum reparatio“ wird gedanklich die ganze byzantinische Zeit hindurch aufrecht erhalten.“ Срв. Treitinger, O. Vom oströmischen Reichsidee, p. 7.
[93] Ensslin, W. Kaiser, p. 467: „… von einem moralischen Verantwortungsbewusstsein her, durch die Überzeugung von der Kaisergewalt als einer Gnadengabe Gottes gestützt, sich gerade bei tü-chtigen Herrschern ein starkes Verantwortlichkeitsgefül entwickeln Konnte“.
[94] Amm. Marc., XXVII. 6. 9-a. 367: „et quod pietatis summum primumque munue est, rem publi-cam ut domum paternam diligere poterit et a.vitam“. Срв. Amm. Marc., XXII. 6. 12, където Валентиниан съветва сина си да не му минава през ум да накърни традициите, присъщи на римската държава: „… nihil alienum putare, quod ad Romani imperii pertinet statum“.
[95] N. Marc., 2 pr.-a. 450: „curae nobis est utilitati humanigeneris providere“.
[96] Κων. Πορφ . Βασ. ταξ . , I. 92 (424. 19 (CB).
[97] Пак там, I. 93 (430. 9 (CB). Срв. Юстин II, новела No 6 – а. 570 – J GR, I, 10.
[98] NJ, 8, pr. (64. 10-23) – a. 535. Срв. NJ, 8 – Ed. (78. 22); NJ, 43, pr. (269. 21) – a. 537; NJ, 46, pr. (280. 9) – a. 537; NJ, 77, pr. (381. 17) – s. a; NJ, 80, pr. (390. 20) – a. 539; NJ, 81, pr . (397. 13) – a. 539; NJ, 85, pr . (414. 14) – a. 539; NJ, 86, pr . (419. 19) – a. 539; NJ, 93, pr. (459. 13) – a. 539; NJ, 127, pr. (633. 17) – a. 548; NJ, 128, c. 1 (636. 15) – a. 545; NJ, 134, pr. (676. 24) – a. 556; NJ, 135, pr . (690. 4) – a. – в. a; NJ, 137, pr . (695. 6) – a. 565; NJ, 147, pr. (718. 20) – a. 553.
[99] Срв. Kern, F. Gottеsgnadentum, p. 11: „Теократично-монархичното съдържание на властта му не превръща владетеля в монарх в съвременния смисъл на думата. Зависимостта на властващия от Бога и от заповедите му …съхранява и зависимостта му от волята на цялото, тъй като във властта съществуват съвместно народната и Божията воля.“
[100] Вж. Alföldi, А.Ausgestaltung, р. 30 sq.;, Alföldi A. Insignien, p. 3 eq.; Avery, T. Adoratio, p. 66 sq. Тази тенденция е налице още от ранните императорски години на Рим по подражание на елинизма и неговите образци. Във връзка с това вж. Ensslin, W.. Gootkaiser. Вж. също и Brehier, L. Conception, 75-79.
[101] Kern, Е. Gottеsgnadentum, p. 108, n. 229, 109, n. 230; Karayannopulos, J. Kaiser, p. 383.
[102] Без друг посредник, като например църквата. Тя от своя страна, противно на онова, което става на Запад, никога не придобива правото да „раздава“ императорската власт. Вж . съответното у Dölger, F. – BZ, 38, 1938, р. 240. Срв . Michel, А. Kaisermacht, p. 231 sq.
[103] Вж. например Едикт 8 (CJC, III, 78. 21); NJ, 72 pr. (CJC, 1Ц, 358. 36-37); NJ, 77 pr . .(381. 19-20); NJ, 80 pr. (390. 21-22); NJ, 81 pr. (397. 14); NJ, 85 pr. (414. 17); NJ, 86 pr. (419. 19-20). Срв. Ensslin, W.Gottkaiser, p. 91 sq.
[104] Вж. например NJ, 133 pr. (CJC, III. 666. 21).
[105] Обстоятелство, за което го упреква и Προκοπιος. Ανεκδοτα, 30. 21 κе. (184. 19 хе.). Срв. Вrеhier, L. Survivances, p. 57.
[106] Вж. например Юстин II, новела 148 (CJC, III, 722. 4 sq. ); Κων. Πορφ. Βασ. ταξ., I. 93 (430),, новела 6 (JGR, I, 10); Тиберий I, новела 164 (CJC, III, 751. 19 sq.), новела 12 (JGR, I, 19); Константин IV: Mansi, XI. 201 c. 1 sq.; Роман Лакапин, новела 2 {JGR, I, 201 eq.); Андроник II, новела 24 (JGR, I, 527 eq.); Йоан VIII – ПП. III. 334. 19 sq .
[107] Например Юстин II, новела 149 (CJC, III, 723. 26 sq.); Лъв III и Константин V, Εκλογη. πρ. (JGR, II, 12. 14 eq.); Тиберий I, новела 164 (CJC, III, 751. 22 eq.). Лъв VI Мъдри в новела 112 (371. 9- 11) казва: „εις αποπληρωσιν της περι το υπηκοον οφειλομενης ημιν προνοιας“, но не уточнява дали подобна обвързаност произтича от народа или от Бога в полза на народа.
[108] Новела 24 (JGR, 1, 527). В думите „божествено подражание“ изглежда, че Андроник или съставителят на увода към новела 24 е имал предвид Григорий Нисски (PG, 44. 457 С). Срв. Merki, Н. Von der platonischen Angleichung an Gott zur Göttahnlichkeit bei Gregor von Nyssa. Freiburg/Schw., 1952, p. 135; Hunger, H. Prooimion, p. 143.
[109] Към Римляни 3. 1 и 2.
[110] Вж. например Василий Велики. – PC, 31. 860; Теодорет Кирски. – PG, 82. 193, 195. Вж. Hamm, F. Grundlegung, p. 151 sq. , 159; Schilling, O. Naturrecht, p. 85 8q., 131, 115 sq.
[111] Йоан Златоуст. – PG, 63. 696. Срв. Setton, K. M.Attitude, p. 194; Schilling, O. Naturrecht, p. 99 sq., 112 sq.
[112] Срв. Теодорет Кирски. – PG, 82. 193.
[113] = един раб: Йоан Златоуст. – PG, 49. 56.
[114] PG, 49. 50. Срв. Setton, K. M. Attitude, p. 189.
[115] Срв. Kern, F. Gottеsgnadentum, p. 11: „Монархическият ранг не освобождава носителите му от правните задължения, с които императорът се нагърбва спрямо поданиците си по време на възкачването на престола или по-късно.“
[116] Dig., I. 3. 31: „Princeps legibus solutus est.“ Срв. Dölger, F. Kaisеrurkunde, p. 232.
[117] Θεμιστιος. Λογ. , 19. 228 a (I. 331. 7). Срв . пак там, 11. 154 a (I. 230. 14 κe.).
[118] Пак там, 16. 212 d (I. 304. 2); Hahn, L. Kaisertum, p. 76.
[119] Baynes, N. Eusebius, p. 169, където препраща към думите на Темистий. Цит. съч. , 5. 64 b (I. 93. 19): „αλλα βουλει γνωναι την παρα φιλοσοφιας συντελειαν; νομον εμψυχον ειναι φησι τον βασιλεα…“ За произхода на този израз от древногръцки образци, а вероятно и от някои източници, вж. Steinwenter, A. Νομος εμψυχος, 259-266.
[120] Ste inwenter, A. Νομος εμψυχος, 250-268.
[121] CJ, I, 14. 4-а. 429: “ Digna vox maiestate regnantis, legibus aIIigatum se principem profiteri.“
[122] Агапит. – PG, 86. 1164 А. Срв. Treitinger, O. Kaiseridee, p. 231: „sie (= правосъдие) gehörf notwendig zum Wesen dieses Reiches, wo der Herrscher immer Hüter und Erneuere der gottlichen Gerachtigkeit sein muss“.
[123] Дословно: „каквото се нрави на императора, има силата на закон“ = quod principi placuit vigoren habet legis (Dig., I. 4. 1).
[124] Pieler, P. E. Entstehung, p. 692: „Das Bild der μιμησις Θεον kann durchaus auch nach der Auf-fassung der Untertanen ein Richtschnur kaiserlichen Verhaltens sein …“ Срв. Hunger, H. Reich, p. 65 sq.
[125] Priskos. – HGM, I, 308 18: „κεΐσθαι δέ τουςνό μους κατά πάντων, ώστε αΰτοΐς και βασιλεία πείθεσθαι“. Срв. Ensslin, W. Kaiser, p. 465.
[126] Inst., II. 17. 8: „licet legibus soluti sinus … „attamen legibus vivimus“. Срв. Brassloff, S. Fürstensouverenität, p. 354. Вж . и CJ , 6. 23. 3: „nihil tamen tam proprium imperii est, ut legibus vivere“. Вж. също Dig., XXXII. 23: „decet enim tantae maiestati eas servare leges, quibus ipse solutus esse videtur“ (= толкова много приляга на владетелсκото величие да пази тези закони, от които изглежда независимо). Срв. Hahn, L. Kaiserturn, p. 76. Cpв. Ambrosias . – Ep. 21. 9 (=PL, ] 16. 1047 A): „… leges enim imperator fert, quas primus ipse custodiat“ (= законите, които императорът издава, му налагат пръв да се съобразява с тях) . Срв . Palanque, J. R. St. Ambroise, p. 378; j Setton, Κ. Μ. Attitude, p. 142.
[127] Синесий. Цит. съч., 6 d (15. 4): „οτι βασιλεωος μεν εστι τρόπος ό νόμος, τυράννου δέ ό τρόπος νόμος“. Срв. Iω. Λυδός. Περί άρχων, I. 3 (10. 10), който на това място цитиpa Синесий.
[128] CJ, I, 14. 4-а. 429: „от авторитета на закона зависи собственият ни авторитет. И наистина по-висше от властта е владетелите да се съобразяват със законите.“ Срв. Ensslin, W. Kaiser, p. 465.
[129] Темистий. Цит. съч., 50. 19 (479. 22).
[130] Ιω. Λυδός. Περί άρχων, I. 3 (9. 26 че.): „ΐδιον δέ βασιλέως εστί τό μηδένα καθάπαξ των τοϋ πολιτεύματος νόμων σαλεύειν, άλλ έγκρατώς τήν οψιν της έαυτοΰ πολιτείας βασιλεία διατηρεΐν και μηδέ μέν κατ’ αύθεντίαν εξω των νόμων, πράττειν…“ Срв. Brehier, L. Survivancee, p. 44. Характерен е анекдотът за втория брак на Валентиниан I съобщен ни от Сократ (= IV. 31 – PG, 67. 548): Когато императорът пожелал да вземе втора съпруга, но без да се развежда с първата, той издал закон, с който се вдигала забраната пред подобно начинание. Независимо от доказуемостта на случая, важното е, че императорът се чувствал задължен да обоснове всяко свое лично действие чрез закон с обща валидност.
[131]Darrouzes J. Epistoliers, p. 313, 96 sq.
[132] Вж. например новела 38 на Андроник II Палеолог (JGR, I, 560): „και γαρ εγωγε νόμου παντός υπερκείμενος και βίας άπάσης, πάντα δ’ εστίν έμοι πράττειν οσα δή και βασιλείς οι τω μακρω προ ήμων χρόνω νόμον ενα μόνον και παντός ίσχυρότερον αυτήν τήν βούλησιν εχοντες …“
[133] Вж. горната новела 38 (= JGR, I, 561): „της καθ’ ήμας άρχής και βασιλείας προΐστημι δικαιοσύνην“. Срв. новела 42 на съшия император (= JGR, I, 581): „Έπεί ή βασιλεία μου, πολύν τινά τον έρωτα περί τό δίκαιον έχουσα . . . και περι πλείστου ποιούμενη δικαιοσύνην έν άπασι πολιτεύεσθαι τοις ύπ’ αυτήν …“; Тиберий, новела 164 (CJC, III, 751. 17): „θεου τε και δικαιοσύνης μεΐζόν έστιν ουδέν.“; Василий I, Константин, Лъв VI, Наръчния закон, Увод – JGR, II, 114. 9-11: „ων πάντων έστι πρώτον και μέγιστον ή δικαιοσύνη“; Мануил I, новела 66 (JGR, I, 389): „Προσήκει δήπου και τον έξ εκείνου λαχόντα βασιλεύειν των έπι γης αυτόν τε δίκαιον είναι …“ Единствено при прилагане на „οίκονομία“ императорът е в правото си да потъпче закона. Вж . Лъв VI, новела 109.
Срв. Алексий I, новела 31 (JGR, I, 323), която споменава Лъв VI. За „οικονομία“ вж. Thurn, Η. Οικονομία. Von der fгühbyzаntinischen Zeit bis zum BiIderstreite. München, 1959-1960; Reu-mann, J. Οικονομία ως „Ethical Accomodation“ in the Father and its Pagan Background. – Studia Patrietica, III/1, 1961, 370-379 (Texte u. Untersuchungen 78); Lillge, O. Dae patristieche Wort οικονομία, seine Geschichte und Bedeutung bis auf Origenes. Erlangen, 1955; Hunger, H. Prooimion, p. 72, където се откроява и друг смисъл на „οικονομία“, сравни обаче пак там, с . 119.
[134] Срв. Hunger, Η. Prooimion, p. 117.
[135] Priskos – HCM, I, 308. 18.
[136] CJ, I, 22. 6: „… ut nullum, rescriptum, nullam pragmaticam sanctionem nullam sacram adnota-tionem quae generali iuri vel utilitati publicae adversa esse videatur, in discertatione cuius libet litigii patiantur proferri“.
[137] JGR, II, 414.
[138] Срв. Псалм 98.
[139] Псалм 96.
[140] Новела 5 на Константин IX Мономах от 1044 (JGR, I , 618 sq.). Касае се за прословутата новела относно школата, известна като Константинополски университет, наскоро издадена отново от A. Salac. Novella Constitutio saec. XI medii. Pragae, 1954, 17, 1.
[141] Мануил I, новела 66 (JGR, I, 389); Никифор II Фока, новела 20 (JGR, I, 253); Константин IX Мономах, новела 18 1054 (JGR, I, 619); Salac, A. Novella Constitutio saec.. XI medii. Pragae, 1954, p. 187, S 2.
[142] Новела 5 (JGR, I, 619); Salac, A. Novella, p. 17: „διαφέρειν γαρ τύραννον év τούτω και βασιλέα, οτι ό μεν νόμον εχει τον τροπον, βασιλεύς δε το εμπαλιν τροπον εχει τον νόμον, επίστασιαν μεν εννομον την αρχήν έπιστάμενος, της δ αρχής σοφόν κυβερνήτην ιόν νόμον άσπασίως παραλαμβάνων“
[143] Агапит. – PG, 86. 1181 (ΞΑ): „ό πάντων άνθρωπων ύπ αύτοΰ ηροτιμηθείς“.
[144] CJ, I, 17. 1-а. 530: „Deo auctore nostrum gubernantes imperium, quod nobis a coelesti maies-tate traditum est …“ (= управлявайки c Божията помощ нашето царство, което получихме от небесното величество …). Срв. NJ, 8 едикт (78. 21); NJ, 85. рг (414. 16); NJ, 8 с. 11 (75. 7); Ensslin, W. Gottkaiser, p. 91.
[145] Dig., I. 4. 1: „… utpote cum lege regia, quae de imperio eius lata est, populus ei et in eum omne Imperium et potestatem conferat“ (= понеже чрез Царския закон, който се издаде относно властта на императора, народът му предостави всякаква дейност и неограничени пълномощия). Срв. Brassloff, S. Fürstensouveränität, p. 352 sq.; Karayannopulos, J. Kaiser, p. 253.
[146] Срв. Iω. Λυδός. Περί άρχων, I. 3 (10. 4): „πατρός άμα και ήγεμόνος στοργήν περι τους υπηκόους ένδεικνύμενον…“; Bréhier, L. Survivances, p.45; Агапит. – PG, 86. 1165 (Β): „ώς κυβερνήτης άγρυπνεΐ δια παντος ό τοΰ βασιλέως πολυόμματος νοΰς … ίνα χο σκάφος τής πολιτείας μή περιπιπτει κύμασιν αδικίας“.
[147] Срв. Ευσέβιος. Τριακοντ., 2 (199. 10, 22 κε . , 200. 15 κε . ) . Cpв. Baynes, Ν. Eusebius, p. 170, 172; Vogt, J. Constantin, p. 214.
[148] Ευσέβιος. Τριακοντ., 5 (204. 1): „καν νομίζεταί ποτε τυραννικη βία κρατεΐν, άλλ ουποτ αν άληθεΐ λόγω χρηματίσει βασυλευς ουτος …“ Срв. Straub, J. Herrscherideal , 168-169: „Der Kaiser muss vor Augen haben, wie gross die Gefahr ist, dass er der schützenden Hand Gottes entgleitet, wenn er etwas zu tun unternimmt, was Gott zuwider ist.“
[149] Ευσεβιος. Τριακοντ., 5 (204. 5): „πως δ άρχωνκαι των ολων κύριος ό μυρίους καθ έαυτοΰ δεσπότας έφειλκυσμένος“. Срв. Йоан Златоуст .PG, 63. 695: „ό γαρ έαυτοΰ μή δυνηθείς αρχειν,πώς αν έτέρους δυνηθείη κατευθύνειν τοΐς νόμοις“.
[150] Ευσεβιος. Τριακοντ., 5 (204. 11): „διο δη μονος ήμΐν βασιλεύς συν άληθεία μάρτυρι κεκηρύχθω ό τω παμβασιλεΐ θεω φίλος“.
[151] Йоан Златоуст. – PG, 63. 695: „και γαρ ουτός έστιν αληθώς βασιλεύς, ό θυμοΰ και φθόνου και ήδονής κρατών, και πάντα υπο τους νόμους αγων τοΰ θεοΰ“. Срв. Gui 1 land, R. Droit, p. 143: „L’empereur choisi par Dieu ne règne, en effet, que par la protection divine. Si Dieu cesse de le soutenir et de l’inspirer, son mandat est périmé; l’empereur exerce le pouvoir sans droit et n’est plus qu’in intrus sur le trône. La moindre secousse peut le renverser. Dieu, qui donne le pouvoir, n’en garantie, en effet, la durée que dans la mesure où le pouvoir est exercé selon ses rues.“ Срв. Anastos, M. V. Theory, p. 15.
[152] Mommsen, Th. Römisches Staatsrecht. T. II. Tübingen, p. 1133: „Der römische Prinzipat ist … eine durch die rechtlich permanente Revolution temperirte -Autokratie.“ Срв. Bury, J. Β. Constitu-tion, p. 9, Вж. също Moimnsen, Th. Römisches Staatsrecht. T. III, p. 1266 sq.: „nach den Ord-nungen dieser Zeit erfolgen beide (= избор – отстраняване на императора) in legitimer Weise durch den unmittelbaren und unwiderstehlichen Ausdruck der öffentlichen Meinung und ist, die Entstehung der Gewalt eines jeden Herrschers von Rechts wegen dadurch bedingt, dass der Volkswille damit einverstanden ist und bleibt“.
[153] Срв. Ensslin, W. Kaiser, 464-465. Вж. също Δ. Ξανάλ,ατος. Μελετήματα, където се посочват множество случаи на упражняване на народното „право на въстание и съпротива“. Срв. Piel-er, P. Е. Entstehung, p. 693: „Da es keine institutionelle Entscheidungemög1ichkeit über die Le-gitimität eines Gesetzes, d.h. über seine Konformität mit den ιεροί νόμοι gibt, ist letztlich nur der erfolglose oder erfolgreiche Widerstand der Rechtsgmeienchaft das Kriterium der Rechtlichkeit neuer Normen.“
[154] Вж. съответно Alföldi, Α. Ausgestaltung, p. 30 sq.; Alföldi, A. Insignien, p. 3 sq.; Avery, T.Adoratio, p. 66 sq.
[155] Срв. съответно Ensslin, W. Gootkaiser; Brehier, L. Conception, p. 75 sq.
[156] Вж. например CJ, I. 22. 6: CJ, I. 19-7.
[157] Срв. Simon, D. Princeps, p. 461 sq. със съответната библиография. Вж. пак там, с. 463: „Es handelt sich um Anweisungen an den Rechtsstab, wie er sich im Falle eines Konfliktes zwischen kaiserlicher Einzelverfügung und allgemeiner Normenordnung zu verhalten habe. Die Entschei-dung fiel grundsätzlich zugunsten des allgemeinen Rechte und gegen die Maxime quod principi placuit aus.“
[158] Пак там, c. 463: „… weil eine strikte und kontinuierliche Prüfung und Kontrolle der die kaiser-liche Kanzlei verlassenden Reskripte praktisch undurchführbar war“. Cрв. Gaudemet, J. La for-mation du droit séculier . Paris, 1979, p. 29 sq.
[159] Simon, D. Princepe, p. 463: „Soweit dieser Aspekt betroffen ist, enthalten die hierher gehörenden Texte also sicher keine Beschränkung der kaiserlichen Rechtssetzungsbefugnis, sondern sollen dieser, sofern sie auf die Allgemeinheit zielt, gerade ibre Effektirität sichern.“
[160] Пак там, c. 462, 463 c препратка към закона на Анастасий (CJ, I, 22. 6-491 ), на Teogocий II (CJ, I, 19. 7. 426) и на Мануил I Комнин (JGR, I, 385. 1158).
[161] Inst., II. 17. 8; CJ, I, 14. 4; D. I. 3. 31.
[162] „Ein Element der Unsicherheit, et was Ambivalentes und Manipuliеrbarеs. „
[163] Beck. H.-G. Das byzantinische Jahrtausend. München, 1978, p. 44 sq.
[164] Simon, D. Princepe, p. 465, n. 54.
[165] Пак там, c. 488. Срв. Beck, H. -G. Homos, p. 21 sq .
[166] Точно усетът за грижата да разгласява правните си задължения означава обвързаност със законите, което би могло да прерасне в действителна правна окова за императора (Simon, D. Princeps, p. 463: „anderеrseits signalisieren diese Verordnungen aber doch eine gewisse Rückkop-pelung der Handlungsfreiheit des Kaisers an das Recht, eine Verknüpfung, welche zu einer echten Rechtsbindung hätte ausgebaut werden können“).
[167] Срв. пак там, c. 471: „rechtliche Bindungsfreiheit bei ethischer Selbstbindung“ .
[168] Вж. Michel, A. Kaisermacht, p. 163sq; Beck, H.-G. Res publica, p. 402 sq.
[169] Срв. Simon, D. Princeps, p. 471: „… der Patriarch (=Фотий) versuchte, Herrseherеthos durch Rechtsform erzwingbar zu machen“.
[170] Срв. пак там, c. 471.
[171] Срв. Michel, A. Kaisermacht, p. 166: „Die Epanagoge stellt einen einmaligen und zwar vergeblichen Versuch dar, der Kirche ihre Freiheit im abendländischen Sinne zu erkämpfen, eine, blosse Episode von zeitgeschichtlicher Bedingtheit“ (= so Schmid, H. F. – Zeitschr. d. Sar. – Stift., Rom Abt., 16, 1927, p. 533). За проблема около издаването или неиздаването на „Епанагогата“-та вж. Michel, Λ. Kaisermacht, p. 163sq; Beck, H.-G. Res publica, p. 403 sq.; Si-mon, D. Princeps, p. 472. D. Simon. Цит. съч., c. 473, забелязва, че във Василикиите (2. 6) – „За императорите“, има систематизация на противопоставянето „обвързаност – свобода“ на владетеля спрямо закона, едно противоречие, което в CJC се явява записано с почти компилативен подход към процедурата.
[172] I. 29 (JGR, IV, 290), където са съотнесени D. I. 3. 31 и Inst., II. 17. 8. Срв. Simon, D. Prin-ceps, 473-47 4.
[173] Pieler, P. E. Entstehung, p. 692.
[174] Πείρα, IV. 235: „… εi μεν ώς απο εξουσίας η αποφάσεως γεγραπται, διορθώσεως ού δεΐται. Εί δέ προς τον νόμον, οφείλει γινώσκειν ή αγια βασιλεία σου τον νόμον διοριζόμενον……“ Срв. Si-mon, D. Princeps, p. 474; Weiss, G. Hohe Richter in Konstantinopel. – JÖB, 22, 1973, p. 128 sq.
[175] Вж. Simon, D. Princeps, p. 475: „Das Problem ist in den Bereich der Intentionalität des kaiser-lichen Handels verlagert. Andererseits ist es in die überkomnene Antinomie von Bindung und Freiheit des Kaisers eingeordnet und somit theoretisch konventionell. Zugleich wird deutlich, wie man sich in der byzantinischen Rechtspraxis in jener Konvention einrichten konnte, ohne deshalb auf jedes Rechtsargument angesichts der Kaisermacht verzichten zu müssen. Denn dass schon der Zwang zur Stellungnahme den Kaiser auf den Weg des Rechte nötigte – sei es auch nur, um mit Gründen von ihm abzweichen – ist offenkundig.“
[176] Ραλλης-Ποτλης . Σύνταγμα, III. 344-351: „ει γαρ ο κατά χώραν έιτίσκοπος δύναται τοΰτο ποιείν, πολλω πλέον ο βασιλεύς …“ Срв. Simon, D. Princeps, 475-476. Както, разбира се, отбелязва D. Simon. Цит. съч., с. 477, касае се за случайно, а не последователно приложение.
[177] Срв. Simon, D. Princepe, p. 476, 477.
[177а] Πείρα, 63α (JGR, IV, 235); Veis, G. Hohe Richter in Konstantinopel. – JOB, 22, 1973, 128-129; Simon, D. Princeps, p. 474.
[178] Simon, D. Princeps, p. 450
[179]Срв. пак там, c. 492: „… (Homatianos formt) die Herrschaft zu einem rechtlich geregelten und in ihren Ausübungsschranken überprüfbaren Gewaltverhältnis um“.
[180] Срв. пак там, c. 491: „… seine Thesen sind zwar originell und ungewöhnlich aber schliesslich liegen nicht ausserhalb des Еrwartbaren
[181] Пак там, c. 492. За теорията на Мосхопулос вж. Beck, H.-G. Res publica.
[182] JGR, I. 560: „Και γαρ εγωγε νόμου παντος υπερκείμενος καί βίας άπάσης πάντα δ εξον έμοί πράττειν, οσα δή καί βασιλευ oι τω μακρω προ ήμων χρόνω νόμου ενα μόνον και παντός ισχυρότερον αύτήν τήν βούλησιν εχοντες, παρεΐδον αύτος την κατά τουτο δυναστείαν, και ταύτην δικαίαν έξ οτι πλ,είστης της συνήθειας, πλείστων και των υποδειγματων κατα φαινομενην.“ Cpв. Dölger, F. Staatenwelt, p. 26, n. 57; Hunger, H. Prooimion, p. 121 sq.; Beck, H.-G. Res publica, p. 406; Simon, Ο. Princeps, p. 478.
[183] Василий I: Emminger, p. 61.
