Император Теофил (813 – 842 г.) отправя прокламация, миниатюра в хрониката на Скилица, XI в.
ПЕТА ЧАСТ
ОРГАНИ НА ВЛАСТТА
I. ОБЩИ ПОЛОЖЕНИЯ
Противно на съвременната практика, организацията на държавната власт във Византия се основава върху принципа, че всяка власт произтича от императора, който обединява в ръцете си и трите власти – законодателна, изпълнителна и съдебна.
Начало и средоточие на властта и на самата империя е императорът. Йерархично разпределяна от него, властта бива препредавана в пълно подчинение, докато стигне до сетния предел на империята[301]. Императорът е двигател на управлението и нему е поверен висшият контрол над законосъобразността или незаконността на всяко административно действие, за което поданиците му предявят оплаквания“[302].
През хиляда и стоте години съществувание на Византия императорът неотменно остава извор и център на властта: „Целият свят се намира в твоите ръце“ – се казва в текст от XII в.[303] Това съждение се допълва от друго, което представлява въжделение на всеки гражданин, на всяка страна, на всяка епоха: „Нищо не изтъква така власт имеющия, както грижата му за управляваните.”[304]
Ако възгледите и началата на императорското всемогъщество остават непроменени до 1453 г., организацията на държавното управление претърпява редица промени и преобразувания по време на хилядолетното си съществуване. По-нататък ще проследим държавните институции и структурата на държавните служби през трите основни периода, на които разделяме историята на Византийската държава: ранен, среден и късен.
Ранновизантийски период (324-565)
Свойствени за държавната организация през този период са бюрократичната йерархичност и центризмът.
Имайки горчивия римски опит от суровите борби срещу много опасни вътрешни противници, ранновизантийското държавно устройство носи явните признаци на тенденция към отслабване на държавните служби и обезсилване на оглавяващите ги чиновници, за да се стимулира укрепването на императорската власт.
Разделят се военните и цивилните правомощия на висшите сановници, които в миналото били обединени.[305]
Разграничава се централното от провинциалното управление. Отделните звена на централната власт са независими едно от друго, а юрисдикцията им е вече по-специализирана и по-ограничена[306].
Създават се нови, самостойни служби в столицата, като например тази на градския епарх, докато сенатът забележимо отслабва[307].
Средновизантийски период (565-1081)
Особености на управлението през средновизантийския период са: разграничението на политическата от военната власт и многобройните йерархизирани звена в управлението.
Тази система притежава големия недостатък, че е мудна и негъвкава, струпва върху поместните управители на различните управленски звена много задължения и често става причина за застъпване на правомощията, а оттук и за обърквания в административната дейност.
По тези причини, а така също и поради постоянните външни нападения, чието отблъскване изисква бързо вземане на решения и светкавично противодействие, възниква нова тенденция: изоставя се принципът за разделение на властите и управлението на държавата се поставя на военни релси. Тази тенденция се появява твърде рано, систематизира се при Юстиниан, задълбочава се при преките му приемници и след един застой от няколко десетилетия, през VII в., поради вълненията, предизвикани от големите арабски нашествия, се налага окончателно след управлението на Исаврийската династия. През VIII в. военизирането на държавното управление и създаването на темната организация е до голяма степен свършен факт.
В централното управление се премахват старите служби и на тяхно място се появяват логотетствата, сравнително ограничени в юрисдикционно отношение, но с почти пълна автономност по разглежданите от тях въпроси.
Късновизантийски период (1081-1453)
През този период се наблюдават тенденции, напълно противоположни на
организационните начала на средновизантийската епоха. Темната организация
запада и е заменена от малки местни управления, умалени копия на старите теми,
с ограничени възможности и компетентности.
Успоредно с това големи области се поверяват на членове на императорското
семейство, без това да предизвестява възникването на система, сходна със
западния феодализъм. Впрочем турското нашествие ще ограничи държавата в
непосредствените околности на Константинопол, Морейското деспотство и няколко
острова, които твърде скоро ще се огънат под турския напор.
Що се отнася до централното управление, разгръщат се центростремителни сили,
които намират израз в учредяване на длъжността на логотета на секретите,
преустроена по-късно на велик логотет, който по времето на Никейската империя
играе ролята на всеобщ „посредник“, оглавяващ цялото централно
управление.
II. УПРАВЛЕНИЕ
Управлението на държавата е разчленено на отделни служби. Чиновниците – военни или граждански служители – зависят пряко от императора, което дава основание да се твърди, че управлението на Византия се упражнява от приятели или протежета на императора[308]. Това обаче не е цялата истина. Във византийската държава никога не е съществувал управленски произвол.
Управлението произтича от императора и зависи пряко от него, но то очертава и пределите, в които трябва да се движи неговата власт и да се материализира неговата воля[309].
Ранновизантийски период
Централно управление.
Централното управление на държавата се упражнява от редица самостойни служби начело с магистъра на официите (magister officiorum).
Магистърът на официите има всички права и съсредоточава в канцеларията си (scrinia) всички дейности, чрез които се осъществява връзката на императора с провинциалното управление и с другите държави.
Магистърът експедира владетелската кореспонденция за чужбина, приема чуждите посланичества надзирава корпуса на преводачите и контролира доброто и своевременно разпращане на напътствия и спогодби до управителите на провинциите. Грижи се за контакта на императора с поданиците (молби, жалби, провинения, оплаквания) и оглавява целия дворцов церемониал. Надзирава специалните чиновници-инспектори (agentes in rebus), чрез които се контролира управленската администрация както в столицата, така и в провинциите[310].
Друга служба, независима от магистъра на официите, е тази на квестора. Той представлява съдебната и законопроектната страна на императорската власт и има грижата за подготовката на съответните законопроекти[311].
Също независими от магистъра на официите са трите големи икономически служби: Θετοι Θησαυροί (sacrae lagitiones), т. е. централната държавна хазна за постъпления и платежи, ἰδικὴ περιουσία (res privata) – служба за имуществото на короната, и т. нар. ἰδικὴ κτῆσις (sacrum patrimonium) – служба за разпореждане със семейното имущество на императора[312].
Това е, що се отнася до политическото и икономическото централно управление на държавата. Командването на войската е възложено на пет военни управления (magisteria militum) – две от тях пребивават в столицата, а останалите три – в провинциите[313].
Рим и Константинопол притежават автономно управление и се подчиняват на т. нар. „епарх на града“ (praefectus urbi), който в служебната йерархия идва веднага след преторианския префект (той от своя страна на гръцки също се нарича епарх – б. пр.).
Епархът на града оглавява синклита и е глава на полицията в Рим и Константинопол. Грижи се за поддръжката на водопроводите и надзирава движението и размените по пазарища и тържища, отговорен е за снабдяването на града с храни и инспектира професионалните сдружения на търговците и на занаятчиите (collegia)[314].
Провинциално управление.
Държавата е разделена на четири префектури, управлявани от преториански префект (praefecti praetorio). Източната империя се състои от префектурите Илирик[315] и Ориент (Анатолик).
Епарсите, или според латинския термин – преторианските префекти, са висши политически служители. Те съсредоточават в ръцете си управленски, икономически и съдебни правомощия. Управителите на диоцезите (поделения на префектурите – б. пр.) се назначават и сменят от тях, разбира се, с одобрението на императора.
Епарсите надзирават и напътстват управителите на епархиите-диоцези и поемат грижата да снабдяват войската с храни и да осигуряват редовното изплащане на заплатата ѝ.
Също така действат като предстоятели на апелационен съд и отсъждат без право на по-нататъшно разглеждане. Провеждат законодателните мероприятия на императора и са отговорни за точното им приложение[316].
Средновизантийски период
Централно управление.
Централното управление на Византия през този период губи съсредоточеността си и се разчленява на много служби с ограничена, но конкретна за всяка една сфера на действие. Тези служби се наричат логотетства и се оглавяват от логотет.
Главните логотетства са: на Геникона – за икономическия сектор, на Стратиотикона – за военните разходи, на Идиотикона – за скъпоценните метали, надзора и ръководството на императорските работилници, а също и за стоките по оборудване и снабдяване на войската и флота, на Агелите (τῶν Ἀγελῶν) – за снабдяване с бойни коне и въобще за конете във войската, на Дрома, чийто логотет е началник на пощата и постепенно се развива в своего рода министър на транспорта и външните работи.
Главен надзорник на държавните разходи е Сакеларият (Σακελλάριος), a разпореждането с имуществените въпроси във всяка тема е грижа на великия куратор[317].
Провинциално управление.
Ранновизантийската управленческа система с основния си недостатък – мудност и липса на гъвкавост, струпва върху един служител много задължения, които нерядко се застъпват с правомощията и властта на други чиновници.
По тези причини още в ранна Византия са налице някои нови уклони в провинциалното управление: принципът за разграничение на двете власти постепенно се изоставя. Тенденциите към разделяне на властите се усилват при приемника на Юстиниан – Маврикий, при когото се появяват екзархатите на Италия и Африка, първоначално само чрез съществуването на двама екзарси – италийски (от 584 г.) и африкански (от 591 г.), които съчетават в ръцете си и двете власти.
Военизирането на управлението приключва през VIII в. чрез оформянето на т. нар. темна организация на държавата. Според нея управлението на провинциите се възлага на военачалниците на темите, а самите теми са новите политически и военни области, на които се разделя Византия.
Независимо, че военачалниците на темите не са равни помежду си, те са необвързани и не се подчиняват един на друг, а само пряко на императора[318].
Градският префект остава напълно самостоен. Дори неговата власт укрепва, защото му се вменяват управленчески пълномощия. Освен това той упражнява икономически и търговски контрол върху живота в Константинопол[319]. Едва през следващия период неговата длъжност започва да запада[319а].
Късновизантийски период
Централно управление.
Противно на разчленяването на компетентностите и разсредоточаването, присъщи на средновизантийската епоха, в последните векове преди падането на Константинопол се развиват центростремителни уклони. Принципът на логотетската власт се оказва вече неподходящ и започва залезът на логотетството като институция. Създава се статутът и санът на логотета на секретите, по-сетнешния велик логотет, който направлява цялото ръководство на държавата.
След първата четвърт на XIV в. и този сан-длъжност започва да запада: наследява го т. нар. „посредничестващ“ – сановник, изпълняващ функциите на императорски говорител, посредник и представител.
Провинциално управление.
От средата на средновизантийския период темната организация преминава в състояние на нестабилност, за да започне след края на периода необратимо да запада. Темите се смаляват по площ. Стратегът губи правомощията си, които наследява дукът. В крайна сметка думата тема много рядко вече означава управленски апарат, а още по-малко територията на административна област може да бъде назована по този начин. След XI в. тема означава предимно данъчна област.
От XIV в. провинциалното управление се упражнява от поместни военни управители, наричани обикновено глави (κεφαλαί). Обикновено управляват малки области, градове или крепости.
Центробежните сили, развихрили се в годините на гражданските войни, които разтърсват империята през XIV в., променят още веднъж административния облик на Византия. Йоан Кантакузин създава полуавтономния Морейски деспотат (1348). Други членове на императорското семейство получават области при подобен статут на управление в Македония и в Тракия. Накрая държавата се ограничава и поради турското нашествие само в прилежащата към столицата околност и Морейското деспотство, докато и те не биват превзети от турския нашественик[320].
III. ПРАВОСЪДИЕ
Съдебната функция има за цел раздаването на справедливост и се стреми да отстрани съществуващите противоречия, възникнали между държавата и частни лица, както и да упражнява властта в държавата по начин, водещ неизбежно до наказване на престъпните деяния.
Органи за раздаване на правосъдие са съдилищата. Във Византия обаче раздаването на правосъдие е във висша степен привилегия и мисия на императора. Останалите съдии съдят и раздават правосъдие изключително и само по технически причини: тъй като императорът не може да присъства навсякъде, той не може да отсъди всички случаи от ежедневната практика.
Дори когато съдиите съдят, те действат по изрична заповед и упълномощение на владетеля и раздават правосъдие от негово име и съобразно законите, които той е издал[321].
Решенията на съдилищата подлежат на обжалване пред императора и могат да бъдат потвърдени, видоизменени или отменени от него. Единствено решените лично от императора дела са необжалваеми.
Съгласно горните положения византийският император съди лично дела на първо обсъждане и приема апелации срещу решения на други съдилища[322].
Лично императорът съди обикновено в consistorium principis, чиито членове са висши държавни сановници[323].
На първо гледане императорът се произнася единствено при определени, свръхсериозни дела, като например оскърбление на величеството или държавна измяна, извършена от високопоставено лице[324].
Апелации срещу решения на други съдилища могат да се отнесат до императорския съд по два начина: с донесение или припомняне от страна на заинтересованите (relatio) чрез апелация от тяхна страна (appellatio)[324a].
Следва да се отбележи, че всяко частно лице може да поиска от императора (преди обаче процесът да е започнал) да се занимае лично с делото му, ако няма доверие на съдията или се бои от силния си противник. Това става чрез молба (supplicatio)[325].
Висш съдебен чиновник на държавата и същевременно министър на правосъдието от онази епоха е квесторът на свещения палат (quaestor sacri palatii). Негово занимание е съставянето на отговори от името на императора по всякакъв вид искания към императорската юрисдикция[326].
Съдебна компетентност за процеси от гражданско и наказателно естество в столицата и прилежащите ѝ околности има константинополският или просто градският епарх[327].
През ранновизантийския период в Константинопол се споменават все още т. нар. curatores regionum. Това са вид полицейски надзиратели, отговорни за различните региони, т. е. квартали на столицата, които обаче имат твърде ограничени съдебни правомощия. Те вероятно трябва да бъдат отъждествени с т. нар. κριταὶ τῶν ῤεγεώνων-съдии по квартали, засвидетелствани през IX и X в.[328] През 539 г. Юстиниан създава службата следовател (quaesitor), чиято мисия е следенето и грижата за делата на провинциалните жители[329].
Раздаването на правосъдие в провинциите е дълг и задача на управителя на всяка епархия и провинция. Характерно е, че управителите на провинциите се назовават предимно iudices, т. е. съдии, за да се напомня, че първостепенна задача на всеки управител е отдаването всекиму на справедливост. За съдилище в такива случаи служи преториумът на всяка провинция, а при издаване на присъда помощ оказват и т. нар. consiliarii[330].
Като нискостоящи съдии в провинциалните градове служат архонтите на града (magistratus municipales) и защитниците на града (defensores civitatis). Първите отсъждат спорове между граждани и дребни престъпления и имат право да налагат малки глоби[331]. Вторите – градобранителите (defensores civitatis), подкрепят и бранят най-вече данъчните интереси на града срещу държавните попълзновения. Приемат обвиненията на онеправдани граждани и докладват по въпроса на управителя на провинцията или на самия император. С течение на времето те придобиват и напълно съдебни отговорности – отсъждат граждански дела до сума 50, а през VI в. и до 300 solidi, и провеждат разпити по дребни престъпления [332].
Когато обемът на делата, постъпващи за отсъждане, превишава възможностите на съдиите, тогава архонтите на епархиите имат правото да натоварят подходящи лица, подбрани главно от съсловието на адвокатите (σχολαστικών) с проучването и произнасянето на присъда за по-малките и по-незначителните дела. Тези упълномощени съдии се наричат iudices pedanei – нисши съдии[333].
Промените, които настъпват в империята след VI в. имат ясен отзвук и в областта на правосъдието. Императорското съдилище сега се именува βασιλικὸν κριτήριον или βῆμα и се предстоятелства от епарха на града, а след средата на XI в. – от друнгария на наблюдателницата, който оттогава се назовава и велик друнгарий[334]. Естествено такава процедура се прилага единствено при отсъствие на императора.
Специален сановник – отговорник за тъжбите (ὁ ἐπὶ τῶν δεήσεων), представя пред царското съдилище жалбите, докладите и възраженията на заинтересованите, за да отговори то със съответните решения – λύσεις[335].
През същинското византийско средновековие – средновизантийския период – се появяват съдилищата на т. нар. κριταὶ τοῦ βήλου и на κριταὶ τοῦ ίπποδρόμου, които след XI в. се обединяват в съдийската колегия на вилата и на хиподрома (κριταὶ τοῦ βὴλου καὶ τοῦ ίπποδρὸμου). Имат правомощия главно по протоколни теми и за дела на дворцови чиновници, а така също и за дела на екипажите на специалните императорски кораби. Тези съдии са засвидетелствани чак до латинското завоевание, след което изчезват[336].
Правосъдието в темите се намира в ръцете на претора, когато делото касае миряни и изобщо цивилни, докато делата на военните са в ръцете на стратега. По-нисши съдници са темните съдии – θεματικοὶ κριταί. Когато последните не са достатъчни за приключване на текущите дела, стратегът възлага по-незначителните случаи на подходящо подбрани лица – т. нар. низови съдии. Апелации по техни решения разглеждат темните съдии[337].
Съществени промени в организацията на правосъдието настъпват през XII в. Мануил I Комнин определя през 1166 г. четири висши съдилища, предстоятелствани съответно от великия друнгарий (μέγας δρουγγάριος), от предстоятеля на обществените съдилища (προκαθήμενος τῶν δημοσιακῶν), от протосикрита (προτοσηκρήτης) и от упълномощителя (δικαιοδότης)[338].
Латинското завоевание заедно с всичко друго заличава и византийската организация на правосъдието. По тази причина Андроник II Палеолог полага извънредни усилия за нейното стабилизиране и възстановяване. През 1296 г. той създава в Константинопол висш съдебен орган, в който участват дванадесет съдии – миряни и клирици. Това съдилище отначало дава блестящи резултати. Но постепенно запада и загубва всякаква роля, досущ като „един музикален орган, чиито звуци лека-полека гаснат, щом свирецът е престанал да докосва струните“, ако си послужим с великолепния словесен образ, оставен ни от Георгий Пахимер[339].
Усилията на Андроник ІІ продължава Андроник III. През 1329 г. той основава в Константинопол четиричленен висш съд, съставен от двама съдии миряни и двама съдии клирици. Тези съдии носят името καθολικοὶ κριταὶ τῦν Ῥωμαίων и правомощията им се простират до сетния предел на Византия[340].
Първоначално четиримата „всеобщи съдници“ съдят всички заедно и издават решенията си по взаимно съгласие и усмотрение, независимо дали се събират в столицата или в провинцията, където общо взето често им се налага да правят обходи[341]. Многобройността на делата за решаване обаче скоро става причина да се даде правото на всеки съдия да съди сам. Присъдите, издадени от него, са издадени от името и на четиримата[342].
Нуждите обаче се оказват по-големи от възможностите на тази колегия и затова през втората половина на XIV в. се появява институтът на поместния всеобщ съдия. Такива съдии се споменават в Солун, Лимнос, Морея и Трапезунд[343].
Всеобщите съдии, били те поместни или не, се занимават с най-отговорните процеси и това е напълно естествено. За останалите съдопроизводства имат компетентност кефалиите (κεφαλαί), понякога наричани и – κεφαλατικεύοντες -управители на крепости или области. Техните съдебни действия се подпомагат естествено от подходящи лица, изпълняващи задълженията на съдии[344].
По този начин Византия заедно с всички недостатъци на приближаващата се към окончателно разпадане политическа и икономическа структура показва и множество гнили места в системата на правораздаване[345]. Следва да се отбележи, че не липсва желание за полагане на всяко възможно усилие от страна на държавата за що-годе поносимо раздаване на правосъдие сред поданиците[346].
Лечението на правосъдието и правораздаването във Византия бива поето от енергично действащите епископални съдилища, Още от времето на Константин Велики е призната т.нар. audientia episcopalis, т. е. правото на ищеца или ответника да прибегне до арбитража на епископа[347]. Разбира се, то не е принудително и към него се пристъпва само при взаимно съгласие на двете страни. Прието е обаче, че решението на епископа е необжалваемо и приложението на неговата присъда е дело на управителя на провинцията[348].
Първоначално прибягването до епископския арбитраж е доброволно – и за клирици, и за миряни. По-късно се приема, че клириците са длъжни да разрешават противоречията си в епископския съд – задължение, многократно потвърждавано от новелите на Юстиниан. Съборните решения, узаконили горната практика, принадлежат на Картагенския (397) и на Халкедонския (451) събор.
За наказателни закононарушения клириците естествено дават отчет, както и всички останали граждани, пред светските съдилища[349].
Апелационната дейност в църковните съдилища следва църковната йерархия – от епископа към митрополита, от митрополита към патриарха, а от него към императора[350].
Освен audientia episcopalis църковното участие в начинанието за по-правилно правораздаване се изразява и чрез други мероприятия: в случай, че управителят на провинцията или изобщо съдникът е заподозрян в пристрастие, епископът е задължен да вземе и той участие в съдебната колегия. При прения между частни лица и предстоятеля на управата на някоя провинция, епископът поема функциите на арбитър. На последно място, на епископа се поверява произнасянето на присъда от църковно гледище за определени делопроизводства, засягащи миряни и клирици[351].
С упадъка и разграждането на държавата съдебната компетентност на епископите и на църковните съдилища се разширява. От институции със строго арбитражни правомощия, каквито са в началото, постепенно прерастват в съдебни учреждения, а пък те от своя страна бързо заместват обичайното светско правораздаване.
Това обстоятелство има и положителна страна за гръцката народност: утвърждаването на съдебните права на църквата съдейства тя да се окаже напълно подготвена за ръководната си роля, която поема с падането на Константинопол под турска власт.
IV. ВИЗАНТИЙСКО ЧИНОВНИЧЕСТВО
Императорът u неговите чиновници
Управлението на огромната ранновизантийска държава и цялата ѝ организация, както се опитахме в най-общи линии да ги опишем, естествено предполага и съществуванието на едно добре организирано чиновничество.
Подчерта се, че до XIII в. Византия си остава единствената държава, способна да наложи волята на един владетел върху население, съставено от народи, различни по език, душевност, догма или вероизповедание[352]. Това се постига благодарение на чиновниците, които считат, че са назначени, за да служат на общественото благо[353], но на практика въплъщават цялата сила и авторитет на държавата[354].
Чиновническото поприще е открито за всеки ромей с изключение на привързаните към земята или на обвързаните с някаква професия, като тази уговорка важи само за ранна Византия[355]. Необходима, но затова пък единствена предпоставка за получаването на дадена служба е притежанието от страна на кандидата на определени знания. Точно това разграничава Византия от съвременните ѝ държави, чието ръководство било в ръцете на роби, протежета, авантюристи или клирици[356].
Защото, колкото и да ни учудва, Византия никога не използва в учрежденията си духовници и то единствено заради сана им, без, разбира се, това да означава абсолютна забрана пред което и да е духовно лице, ако то пожелае да служи на държавата. Напротив, пътят е отворен и за тях и дори ги виждаме да служат понякога в необичайни за тях институции, като например да заемат длъжността логотет на Геникона[357] или дори тази на наварха (адмирала), а според патриарх Никифор случвало се е клирик да стане и стратилат, т. е. главнокомандващ[358]. Палеолозите ги използват като висши съдии[359].
Този демократичен принцип, определящ условията за назначаване на чиновници, спомага голям брой незнатни люде, чиито единствени преимущества са образоваността и способностите им, да постъпват на императорска служба и да се издигат до най-висшите рангове в чиновническата йерархия[360].Назначаване на чиновнициНазначаването и повишаването на чиновниците в по-високи санове е привилегия на императора и се извършва на официална церемония[361], при която им се връчват назначителните документи и отличителните знаци на новия сан[362]. За по-нискостоящите чиновници церемонията е по-проста и преминава без личното участие на владетеля. Чиновниците се заклеват във вярност към императора[363][364].
Съществуването на йерархично организирана византийска чиновническа прослойка е гаранция за здравината на държавния апарат и помага на държавното управление да функционира безпрепятствено, независимо от евентуалните смени на висши сановници или на самия император. При все че дава обвързваща клетва към императора[365], чиновничеството разполага с известна самостойност при работата си, така че да не бъде парализирано от липсата на самодържец[366].
Това обстоятелството има две следствия, които въздействат както положително, така и отрицателно. Положителното е, че чиновничеството действа като спирачка на императорските приумици и своеволия[367].
Във Византия, както е известно, императорската власт е обвързана със собствените си закони и с обичаите. Лъв VI пише, че „законите са затвор на нашето съществувание, те са лекари и препятстват злините да нахлуят в обществото, посрещат ги и ги изцеряват, в случай, че са проникнали сред нас”[368]. „Всички знаят – продължава императорът, – че държавата се управлява от законите и от обичаите, придобили сила на закон.“[369]
Приложението на законите се намира в ръцете на чиновниците, които разполагат с косвени способи да ограничават императорската склонност към своеволни действия. Така византийското чиновничество представлява един рационален метод за управление, съдействащ за развитието на обществения живот, основаващ се на зачитането на закона, нещо необичайно и ново за средновековието[370].
Отрицателното е, че една толкова бюрократична държавна структура действа изцяло като спирачка за всяко новаторско усилие на императора, за всеки негов уклон към реформи[371]. На второ място, въпреки че достъпът до чиновническото звание е по принцип свободен, развилият се с течение на времето непотизъм, оформилата се семейна чиновническа традиция, насърчавана от императорите, системата на протежетата и някои други по-маловажни фактори създават една чиновническа каста, разполагаща благодарение на силата си със статута на особен обществен слой, който през XI в. намира лесен достъп в синклита, придобива обществени предразсъдъци и даже започва да гледа с лошо око на браковете с „по-нисшите“, т. е. с непривилегированите слоеве[372].
От края на XI в. големите родове в империята, както и членове на императорското семейство, заемат най-висшите длъжности и санове. Образува се една нова по определение аристокрация – чиновническата[373].
Тази е причината редица чужди велможи и владетели, преминаващи на страната на Византия, да получават високи титли и да служат вярно на вездесъщата византийска администрация. За тях подобна служба била особено почетна[374].
Би следвало да се отбележи, че докато развитието на чиновничеството в аристократична прослойка, съставена от богати граждани и едри земевладелци, има само неблагоприятни последствия за държавата, то превръщането на администрацията в каста от силни и богати сановници от най-висш ранг съдържа и значителна политическа опасност за империята. Вярно е твърдението на L. Brehier, че прекомерното нарастване на силата на чиновничество носи в себе си семето на разкола във византийското държавно единство[375].
Съществува и друг отрицателен момент. Една систематично и устойчиво организирана бюрокрация предполага многобройна чиновническа армия, която поглъща огромни суми, обезсилва икономически Византия и увеличава данъчните тежести върху населението[376].
Голяма част от приходите на империята се изразходват за поддържане на чиновнически апарат, т. е. за непроизводителни цели, а така възниква несъответствие между общата величина на данъците и сумата, която наистина може да бъде предоставена за производствени мероприятия, предприемани от самата държава.
Това означава, че нуждите на държавата се удовлетворяват чрез една неикономично организирана чиновническа йерархия, а следователно икономическата обремененост на гражданството е много по-голяма, отколкото би следвало да бъде.
Крайният резултат е следният: неочакваните външни сътресения, войните, природните катастрофи и т. н. много лесно разклащат икономическите позиции на поданиците, които поради високото данъчно облагане нямат голямо поле за икономическо осигуряване и разполагат с твърде ограничени стопански възможности.
Не на последно място неотменен спътник на чиновничеството е подкупничеството, което твърде много затруднява управлението, притеснява населението и представлява същинско раково образувание във византийския обществен живот[377].
Императорите естествено се опитват да се преборят с тези злини, като създават надзорни органи, били те редовни или извънредни, а нерядко възлагат контролните функции на епископите[378].
Тези мерки обаче остават безрезултатни. Ето защо от XI и главно от XII в. разгърналата се чиновническа аристокрация на практика държи държавата в ръцете си[379].
През всички епохи от съществуванието на Византия чиновниците освен сана си получават и един почетен титул. Извънредно характерната двойнственост означава: 1) византийският чиновник или сановник има служебна отговорност, но действа само и единствено като човек на василевса; 2) по силата на титула, който получава, византийският чиновник се различава от обикновения гражданин и се издига над него. Този титул показва, че чиновникът е избраник на владетеля, представя държавата и черпи властта си от авторитета и властта на самия император, който от своя страна въплъщава идеята за византийската държавност. Не е случайно, че онези, които действат от негово име, действат всъщност вместо него самия и затова основателно биват наричани οἱ ἐκ προσώπου (от лицето = вместо личността – б. пр.) на императора[380].
С други думи, раздаването на титли, което е тъждествено с отреждането на някаква длъжност за императорските любимци и протежета, има точно определена цел – да подчертае, че носителят на титлата не е просто административен служител на някакво държавно учреждение, а човек на императора. Титулът означава степента на приближеност до императора и величината на доверието, което владетелят гласува на дадения чиновник[381].
В ранна Византия почетните титли се разделят на три, а по-късно и на четири категории: gloriosi, illustres, spectabiles, clarissimi. Висшите чиновници получават принадлежност към някоя от тях с връчването на съответния титул, а това става на специална церемония.
От средновизантийския период насетне всички титли придобиват по-усъвършенствувана йерархия, провежда се ново разделяне на 18 категории, през които преминава кариерата на всеки чиновник. Случва се понякога служители от един и същи ранг да имат различни титли, какъвто е случаят със званието стратег, чиито трима носители се именуват съответно: антипат (проконсул)- стратег, патриций-стратег и протоспатарий-стратег[382].
Титлите са обект на покупко-продажба и цената им е твърде висока. Тщеславието на хората спомага за масовото изкупуване на титлите и те се превръщат в доходоносно перо за държавния бюджет. Така се обяснява титулната инфлация и непрекъснатото обновяване на вида им. Показателен например е фактът, че в провинциалните кадастри на малкия град Тива почти всички споменати притежатели на имоти са носители и на някакъв почетен титул. Този случай съвсем не е изключение[383].
Типичен е случаят на духовника Ктенас, който заплатил 60 литри злато, за да придобие титула протоспатарий, осигуряващ му доход от една единствена литра злато годишно (всеки титул се съпровожда от някаква малка годишна рента)[384]. Явно е, че придобиването на титул е равносилно на обществено издигане и естествено това е целта на всеки титлогонец.
Както назначаването на длъжности, така и раздаването на титли (ἀξίαι διὰ βραβείου = удостоения за награда – б. пр.) се извършва на пищно тържество в присъствието на императорския двор. Съпровожда се с връчване на отличителни знаци (insignia) – специална одежда, почест или друг знак, от самия император[385]. Касае се за показна изява на византийската теория, според която, както споменахме, чиновниците са същевременно и придворни. Всъщност те са царски люде на императорска служба, комбинация, целяща по-ефективно управление на държавата.
Значението на византийското чиновничество не се изчерпва само с административната му дейност. Извън рамките на административните звена то играе значима политическа роля. С езика, който използва – най-напред латински, а сетне гръцки, то поема функциите на фактор за културното развитие и единство на държавата. Когато гръцкият език, който е преди всичко език на Църквата, става език и на администрацията, неговото значение и въздействие върху народите на империята рязко се увеличава и постепенно научаването на гръцкия език с някои изключения става необходимост за повечето поданици на Византия[386].
Говорейки един и същ език, жителите на империята възприемат неусетно привички, светогледни норми и житейски порядки, отличаващи се със забележително единство. Повлияни от великата леярна на идеи и възгледи – Константинопол, те шестват в своята битност променени, белязани от един и същ печат, враснали в единството на империята. Огромното достижение на императорската администрация е, че тя спомага, най-вече чрез гръкоцентризма, който носи, за трансформация на разнородните елементи в забележителната културна цялост на Византия[387].
ЕПИЛОГ
На предшестващите страници се опитахме да изложим основните ресори на държавната структура и принципите на политическото мислене на византийците.
Видяхме какви са представите им за империята и за императора, кои са и как действат факторите на византийския обществен прогрес, какви са отношенията между императора и народа и зависимостите на императорската власт от другите съществени фактори в обществения и в частния живот на Византийската империя.
Както проличава, тази, да я наречем, византийска „конституция“ съдържа много несъвършенства и съдържанието ѝ не винаги е рационалистично. При все това, както забелязва сър Стивън Рънсиман, тя притежава едно решаващо, изключително важно предимство – може да функционира. И тя наистина, въпреки всички свои недостатъци, действа в продължение на повече от хиляда години[388].
Връзка към другите части
Политическа теория на Източната римска империя – първа част
Политическа теория на Източната римска империя – втора част
Политическа теория на Източната римска империя – трета част
Политическа теория на Източната римска империя – четвърта част
Политическа теория на Източната римска империя – пета част
Бележки
[301] Baynés, N. Empire, p. 114.
[302] Пак там, 114-115.
[303] PG, 136. 1001.
[304] Пак там.
[305] Schiller, И. Geschichte. Bd. II, p. 44; Stein, Е Geschichte. Bd. I, p. 1, 117.
[306] Καραγιαννόπουλος, I. Ιστορία. Τ. Ι, σ. 610.
[307] Вж. пo-гoре c. 47 сл.
[308] Bréhier, L. Institutions, p. 92; Guillou, A. Civilisation, p.109
[309] Cpв. Baynes, N. Empire, p. 119.
[310] За магистъра на официите, неговата служба и компетентност вж. Καραγιαννόπουλος, I. Ιστορία. T. I, σ. 613 κε. със съответната библиография. Срв. Καραγιαννοπουλος, I. Βυζαντινό κράτος. T. I, σ. 42 κε.
[311] Срв. Guillou, А. Civilisation, p. 117.
[312] Вж. по-подробно y Καραγιαννόπουλος, I . Ιστορία. Τ. I , σ. 654 κε .
[313] За войската вж. по-подробно пак там, с. 621 сл.
[314] За епарха вж. пак там, с. 612 сл.
[315] Провинция Илирик съвпада с балканската част на империята.
[316] За периферното управление вж. по-обстойно у Καραγιαννοπουλος, I. Ιστορία. T. I, σ, 610 κε.
[317] Вж. Καραγιαννοπουλος, I. Βυζαντινό κράτος, σ. 48 κε.; Diehl, Ch. Histoire, p. 497.
[318] За периферното управление в средновизантийската епоха вж. Καραγιαννοπουλος, I. Βυζαντινό κράτος, σ. 45 κε .
[319] Bréhier, L. Institutions, p. 118 sq.
[319а] Пак там, c. 191.
[320] Срв. пак там, с. 144 сл.
[321] Срв. Bethmann-Hollweg, Μ. A. Ciνi1prozеss. Bd. III, p. 31, 88.
[322] Καραγιαννοπουλος, I. Βυζαντινό κράτος, Τ. I , σ. 104.
[323] Вж. съответно y Cuq, Ε. Le conseil des empereurs d’Auguste à Dioclétien. Paris, 1894
[324] Вж. например CJ, 3. 24. 3, 1-a. 485/486;. Καραγιαννοπουλος, I., Ιστορία T. I, σ. 647.
[324a] Kaser, M. Zivilprozessrecht, p. 432.
[325] Срв. Bethmann-Hollweg, M. A. Civilprozess. Bd. III, p. 92 sq.; Kaser, M. Zivilprozessrecht, p. 432 sq., 511; Καραγιαννοπουλος, I., Ιστορία. Τ. I, 648-649.
[326] Not. Dign., Or. XII. 4-5; Claudianus Paneg. Fl. Manlio Consuli, p. 34 sq.;. Καραγιαννοπουλος, Ιστορία. T. I, σ. 650.
[327] Bethmann-Hollweg, M. A. Ciνi1prozess. Bd. III, p. 59 sq., 66 sq.; Kaser, M. Ζiνi1ргοzessrecht, p. 429 sq.;, Καραγιαννοπουλος, I., Ιστορία. T. I, σ. 650.
[328] Not. Const. (= Not. Dign., p. 227 sq.) II. 21-26, III., 19-22; Κλητορ. Φιλοθ., 113. 31, 179. 13, 181. 26. Cpв. Zacharia v. Langenthal, Κ. Ε. Geschichte, p. 373. J. Β. Bury. System, p. 71, ги свързва c „начелниците на квартали“ – „γειτονιαρχες”.
[329] Според M. Kaser. Ζiνilprozessrecht, p. 431, n. 73, m. нар. ερευνάς (quaesitor) е бил приемник на римския praetor plebis.
[330] Bethmann-Hollweg, M. A. Ciνi1prozess. Bd. III, p. 42 sq.; Κaser, M. Zivilprozessrecht, p. 439.
[331] Bethmann-Hollweg, M. A. Ciνilprozеss. Bd. III, p. 103 sq.; Kaser, M. Zivilprozessrecht, p. 436 sq.; Καραγιαννοπουλος, I. Ισιορία. T. I, σ. 650.
[332] Bethmann-Hollweg, M. A. Ciνi1prοzess. Bd. III, p. III sq. Cpв. Kaser, M. Ζiνilprozеssrecht, p . 438 ; Καραγιαννοπουλος, I. Ιστορία. T. I, σ. 651 .
[333] Ιω. Λυδός. Demag. III. 8 (94. 4 sq.); Bethmann-Hollweg, M. A. Ciνi1 prοzеss. Bd. Ill, p. 116 sq.; Kaser, M. Ζiνi1prοzessrecht, p. 439; Καραγιαννοπουλος, I . Iστoριa. T. 1, σ. 651.
[334] Вж . Καραγιαννοπουλος, I. Βυζαντινό κράτος, σ. 106.
[335] Пак там, c. 105.
[336] Пак там, с. 106.
[337] Пак там.
[338] Пак там.
[339] Георги Пахимер, III. 16-17 (259 сл.); Petit, L. La reforme judiciaire d’Andronic Paléologue. Ε. Ο., 9, 1906.
[340] Stein, Ε. Untersuchungen, p. 42; Bréhier, L. Insti tutions, ρ. 238.
[341] Bréhier, L. Institutions, p, 238
[342] Пaк там.
[343] Ostrogorsky, G. Juges généraux. T. I, 317-325; Bréhier, L. Institutions, p. 239; Lemerle, F. Juge général, 413-415; Lemerle, P. Recherches Τ. I, p. 376 sq.
[344] Καραγιοννόηουλος, I. Βυζαντινό κράτος, σ. 107
[345] Ще спомена тук само процесите и низвергването на „всеобщи съдии“ през 1336 или 1337 т. поради опитите им да се възползват по недопустими начини от сана и службата си – Lemerle, P. Documents, p. 30 sq.
[346] Вж. Простагма от 1329 (?) на Андроник III UGR, I. 581 sq.); Schilbach, Е. Hypotyposis, p. 54 sq. c пo-стара библиография.
[347] За audientia episkopalis вж . Selb, W. Audientia, p. 161 sq.; Ziegler, K. H. Schiedsgericht, p. 167 sq.; WaIdstein, W. Audientia, p. 533 sq.; Pie1er, P. Е. Gerichtsbarkeit, p. 471 sq.; Pieler, P. Е. Entstehung, p. 709 sq.
[348] Bethmann-Hollweg, M. A. Ciνilprozеss. Bd. III, p. 113 sq.; Kaser, M. Ζiνilprozеssrecht, p. 441.
[349] Bethmann-Hollweg, M. A. Ciνilprοzess. Bd. III, p. 113 sq.; Kaser, M. Zivilprozessrecht, p. 441; Καραγιαννοπουλος, I. Ιστορία. T. I, σ. 653.
[350] Καραγιαννοπουλος, I. Βυζαντινό κράτος, σ. 107.
[351] NJ , 86 c. 1, 2, 4 – а.539; ΝJ, 123 c. 21 – а.546; Bethmann-Hollweg, M. A. Ciνilprozе s s. Bd. III, p. 115 sq.; Καser, M . Zivilprozessrecht, p. 527 sq .
[352] Bréhier, L. Institutions, p. 153
[353] Пак там, c. 154.
[354] Пак там, c. 153.
[355] Cpв. Ensslin, W. Kaiser, p. 350.
[356] Bréhier, L. Institutions, p. 154
[357] Νικηφόρος πατριάρχης. Ιστορία σύντομος, 37. 16 κε.
[358] Πак там, 50. 19.
[359] Βrehier, L. Institutiοns, p. 155
[360] Ensslin, W. Kaiser, p. 350; Stein, Ε. – Byz. Zeitschr., 30, 1930, p. 177; Bréhier, L. Institutions, p. 154; Guillои, A. Civilisation, p. 111.
[361] De caer., 325. 20 sq.
[362] Bréhier, L. Institutions, p. 151; Guillou, A . Civilisation, p. 115.
[363] Bréhier, L. Institutions, p. 158
[364] Пак там, c. 159; Guillou, A. Civilisation, p. 110; Svoronos, N. Serment, p. 106 sq.
[365] Svoronos, N. Serment, p. 136 sq.; Guillou, A. Civilisation, p. 109.
[366] Ensslin, W . Kaiser, p. 350
[367] Пак там; Baynes, N. H. Empire, p. 118.
[368] Guillou, A . Civilisation, p. 131.
[369] Πaк там.
[370] Baynes, N. H. Empire, p. 119; Guillou, A. Civilisation, р . 130.
[371] Ensslin, W. Kaiser, p. 350; Baynes, N. H. Empire, з. 118.
[372] Cognasso, F. Partiti, p. 260, 267; Brèhier, L.Institutions, p. 155; Ensslin, W. Kaiser, p. 359,
[373] Guillou, A. Civilisation, p. 111.
[374] Bréhier, L. Institutions, p. 155.
[375] Паκ там, c. 165.
[376] Ensslin, W. Kaiser, p. 347.
[377] Karayannopulos, J. Finanzwesen, p. 13 sq. – за ранновизантийския период.
[378] Brèhier, L. Institutions, p. 163 sq.
[379] Пак там, c. 165.
[380] Cpв. Guillou, A. Civilisation, p. 108 sq.
[381] Cpв. Ensslin, W. Διακυβέρνηση, p. 635.
[382] Oikonomidès, N. Listes, p. 143.
[383] N. Svoronos. Cadastre, c погрешно, по мое мнение, тълкувание на явлението.
[384] De admin., 244. 239 sq .
[385] De caer, 217. 20 sq.
[386] Diehl, Ch. Monde, p. 503.
[387] Diehl, Ch. Monde, p. 504; Ensslin, W. Kaiser, p. 360.
[388] Runciman, S. Civilization, p. 65. Срв. Ensslin, W. Kaiser, p. 344: „Die Tatsache, dass diese Institution (= византийската държава c нейната структура) als solche niemals in Frage gestellt war, abgesehen von utopischen Experimenten in den letzten Verfallszeit, ist ein Beweis, dass diese Autokratie in iher eigenen spezifischen Natur in geradezu wunderbarer Weise den Zeitumständen angepasst war.“ Срв. също Baynes, N. H. Empire, p. 120: „(The bureaucracy of East Rome) … rendered possible the existence of that social life based upon the rule of law which distinguished the Empire from the lands which lay beyond its frontiers.“
