Западният Ренесанс и българският му отглас

Икона на св. Патриарх Евтимий Български, църква св. Марина в Пловдив. Патриарх Евтимий не е отстъпвал по нищо на фигурите от Западния Ренесанс по начетеност или по интересен живот. Снимка: Теодор Караколев

Романтично е да се поставят точни дати на някакви неща и някви хора слагат точна дата на началото на Ренесанса – 9 октомври 1360 година, тъй като тогава Петрарка, живеещ в Милано по това време, получава превод на омировата Одисея и е важен момент (не е първият, ще има и други и т.н., затова е „романтично“ и не може да се сложи точен момент) в преоткриването на древногръцката култура от Запада.

Запазени са достатъчно писма и документи да придадат цвят на събитието – как се вълнува самият Петрарка, пише символично писмо до Омир, знае се кой му го е донесъл, как, знаят се писмата, които той пише на шепата хора, които биха се развълнували от този превод в западна Европа, били към 12, ако не се лъжа, според него.

Вярвам, че голямата разлика между нашата история и по-западната е в този цвят, който у нас някак ме можем да предадем поради недостиг на извори.

Нито нашите предшественици са били по-долу, нито са били по-скучни от западните ренесансови личности, само запазената литература е малко по-специфична.

Преводът, който Петрарка получава, е направен от Леонтий Пилат, самият той – ученик на Варлаам от Калабрия. Варлаам е от Южна Италия, но с гръцки език и свързан с Византийската империя, но и учител на много от ренесансовите хора след това, включително самия Петрарка и Бокачо.

Много време Варлаам прекарва във Византийската империя и участва в спорове, свързани с исихазма и Григорий Синаит – водещият исихаст по това време. Константинополската църква подкрепя Григорий Синаит и Варлаам напуска нашия край на света и отива в Италия, за да стане важна фигура в започващия прото- или както щете го наречете-Ренесанс.

Ениуей, какво общо има това с нас?

Както Варлаам е повлиял на образованието на Бокачо и Петрарка, тези живи цветни личности, така и Григорий Синаит е учител на важни български личности, като Теодосий Търновски, Дионисий Дивний, а косвено и на търновския патриарх Евтимий.

По една или друга причина сме взели тези фигури като някакви попове в тъмни килии, които гладни и жадни се молят по цял ден да им се яви божествена светлина, откъснати от градския шум и живот и т.н. и вероятно част от ежедневието им е било това. Всъщност, вероятно част от ежедневието на Петрарка и Бокачо, също свързани с църквата, е било прекарвано в молитви.

За нашите хора, обаче, ни липсва обаче живото оцветяване, за което стана дума. В житията се прокрадва една много обща линия с тази на хуманистите – образователната. И Теодосий Търновски, и Дионисий Дивни, и Патриарх Евтимий са били много добри в преводите от гръцки на славянски (сиреч български) и получават мимоходом в текстовете за тях похвали за това, че са превели много книги. Същото, което е правил и Варлаам.

Уви, не знаем пълноценно какви са били тези преводи, дали са само църковни отци, жития, служби, за които сме сигурни, но, дали е имало класически текстове, история, философия и т.н… (знаем доста неща от класическата култура, познати на българския двор от векове по-рано, но все пак е интересно какво конкретно е минало през перото на Теодосий, да речем).

И това са хора, работили по едно и също това време. През 1360 година, когато Петрарка се радва на превода си на Одисея, в търновския двор със сигурност работят и Теодосий, и Дионисий, превеждайки гръцки книги.

И не само – също в житието на един от тези всички търновски умове се казва, че всички „на север до океана и на запад до Илирик“, тоест на север до Литва и на запад до Далмация, сега Хърватия, са приели неговите писания (в случая – на Евтимий).

Днешните филистимци, които се осмеляват да ни наричат малки братушки – и техните български анти-патриоти папагали, трябва да знаят, че ние сме им дали култура и знание, а не обратното, и те трябва да ни благодарят за освобождението от нецивилизоваността си, а не обратното, ама това е друга тема, малко се отклоних.

Та аз съм сигурен, че тези хора и много други, на които дори имената не им знаем, са много повече от сухата представа за откъснат от света монах, който стои усамотен в една килия и предрича край на света. Тези тънки намеци за активната преводаческа дейност, за активното общуване с тоя огромен ареал народи, е един своеобразен български Ренесанс към останалата част от славянска Европа, какъвто е италианският Ренесанс, научил от своя страна Франция, Англия и тн на Цицерон.

Дали мащабът е същият, дали можем да си правим такива паралели и каква точно форма може да му предадем можем само да гадаем.

Тази суха представа за усамотения монах не пасва. Тези хора са били интересни, живи, будни, със своите притеснения, страхове, желания, надежди, разочарования, философски размисли. Ровили са в стари библиотеки, пътували са по близки и далечни земи, радвали са се (или не) на природата в Странджа, Сливен и т.н., имали са мнение за новите или стари стилове в живописта, сигурно са се влюбвали (о, не, само не и това, ще каже някой псевдо-православен днес), имали са домашни любимци, купували са си странни нови храни, донесени от венецианци или генуезци и т.н, и т.н., и т.н.

Тази жива част ни липсва от описанието на тези хора, които в момента сме превърнали само в уж-скучен стенопис (не е скучен, но ви го разказват скучно), благодарение и на едната половина модерни хора, за които църковен човек значи анти-научен скучняр, и на другата половина консервативни хора, за които значи анти-научен скучняр. И двете не са верни.

А моя абсурдна мечта е, че някога, отнякъде, ще изскочат доказателства за това. Десетки, стотици са гръцкоговорящите мислители, които са свързани някак със западния Ренесанс.

Не вярвам, че в тази вълна няма и българи. Българин става патриарх на Константинополската църква по-късно, а още от по-рано връзките на България и Византия са много по-близки, отколкото хората, които много обичат да казват, че този ни бил враг и онзи ни бил враг, искат да си мислим.

Та така, пускам си в световното пространство тази мечта, както казват позитивните психолози, някога да изскочи от някоя библиотека архивът на някой български Петрарка, да получим малко цвят и оттам самочувствие, за това българско време. Дотогава можем да гледаме в очите на Патриарх Евтимий или Теодосий Търновски по стенописите из цялата страна и да знаем, че зад тях има истински човек, който на 9 октомври 1360 година също е правил нещо интересно.