Произходът на политическата коректност

Време за четене: 16 минути

Снимка: Jana Shnipelson, Unsplash

---

Оригинална публикация: Анжело Д. Кодвила (Angelo M. Codevilla) за Claremont

---

– Другарю, вашето изявление е фактологически некоректно.
– Да, така е. Но то е политически коректно.

Понятието „политическа коректност“ започна да се използва от комунистите през 30-те години на миналия век като полухумористично напомняне, че интересът на партията трябва да се третира като реалност, която е по-важна от самата реалност. В България тази шега е известна като „Партията е права, дори когато греши!“

Тъй като всички леви прогресивни, включително и комунистите, твърдят, че са за създаване на нови човешки реалности, те непрестанно воюват срещу законите и границите на природата. Но тъй като реалността не се поддава, прогресивните в крайна сметка се преструват, че самите те въплъщават тези нови реалности. Следователно, номиналната цел на всяко прогресивно движение в крайна сметка се оказва подчинено на спешния и изключително важен въпрос за собствената сила на движението.

Тъй като тази власт е несигурна, докато другите могат да поставят под съмнение истината за това, което прогресивните казват за себе си и за света, прогресивните движения се борят не толкова да създават обещаните нови реалности, колкото да принуждават хората да говорят и да действат сякаш те са истински: сякаш това, което е правилно политически – т.е. каквито мисли служат на интереса на Партията – са правилни и фактически.

Комунистическите държави от близкото минало и настояще представляват само най-изявените примери за такива опити за групова мисъл. Прогресивните партии винаги и навсякъде са се стремяли да монополизират образователните и културни институции, за да принудят хората отдолу да казват „правилните“ неща – или да млъкнат. Но след като са взели цялата власт и са донесли точно обратното на просперитета, здравето, мъдростта или щастието, обещани от тяхната идеология, те повече не са могли да накарат хората да пренебрегнат огромната пропаст между политическата коректност и действителността.

Особено след имплозията на съветската империя левичарите твърдят, че комунизмът не е успял да създаде утопия не поради липсата на военна или икономическа сила, а по-скоро защото не може да преодолее тази празнина. Дали урокът за днешните прогресивни хора, следователно, е да прокарвам политическата коректност още по-силно и да налагат още по-тежки санкции на несъгласните?

Много от днешните по-внимателни европейски и американски леви общественици, заемащи високи правителствени и обществени постове знаят, че не могат да повторят репресиите от съветски тип. Въпреки това имат намерение да победят нарастващата народна съпротива срещу проектите си и търсят друг подход за смазване на културната съпротива. Все повече те цитират името на Антонио Грамши (1891-1937), блестящ комунистически теоретик и един от основателите на Франкфуртската школа. За Грамши „културната хегемония“ е самата цел на борбата, както и нейният основен инструмент. Неговите писания предвиждат тоталитаризъм, което премахва самата възможност за културна съпротива към прогресивизъм. Грамши взема повече на Макиавели, отколкото от Маркс или Ленин, те имат доста по-сложна структура на средствата си и далеч не са идентични със суровия вид на власт над културата, наложена в Съветската империя или, в известен смисъл, и над нас днес.

Културната война е реалност и тя надгражда класовата война на класическия марксизъм-ленинизъм. Целта ми тук е да обясня как прогресивните хора разбират и водят своята културна война от дните на Ленин насам и как собствените амбициозни писания на Грамши илюстрират избора, с който те се сблъскват при провеждането на тази война в нашето време и обстоятелства – особено по отношение на политическата коректност в нашата настояща културна война.

Културните войни

Всяка форма на левичарство се основава на претенцията за специално, „научно“ познание за това какво не е наред с човечеството и как то може да бъде поправено. Формулата е ясна: светът не е такъв, какъвто трябва да бъде, защото основната, „структурна“ функция на обществото е зле подредена. Всичко останало е „суперструктурно“, което означава, че то просто отразява основната характеристика на обществото. За Маркс и неговите последователи тази особеност е конфликта за притежанието на средствата за производство в „днешното общество“. От зората на времето тази класова война е довела до „противоречия“: между видовете работа, между града и провинцията, между потисници или потиснати и т.н.

Победата на пролетариата в този конфликт ще създаде нова реалност като унищожи всички противоречия от съществуването. Други клонове на лявата мисъл сочат към различен структурен проблем. За фройдистите това е сексуалното малтретиране, за последователите на Русо е социалното ограничение, за позитивистите е недостатъчното приложение на научния метод, за други леви това е потисничеството на една раса от друга. След като контролът върху обществото премине изцяло в ръцете на правилния вид леви, противоречията във всяко от движенията ще трябва да изчезнат, когато основният структурен проблем се оправи.

Но навсякъде, където левите са взели властта, са останали абсолютно всички противоречия и даже са възникнали нови. Прогресивните движения са реагирали на този неуспех, като са се превърнали в причината за съществуването си. Теоретично, Революцията се отнася само до властта и необходимостта да се пресъздаде човечеството.

На практика, за почти всички леви движения, става дума за придобиване на власт на революционерите и за водене на война срещу онези, които стоят на пътя им. Например, преодоляването на частната собственост, разделението на труда и политическото потисничество никога не са били основния мотив на марксизма-ленинизма, нито пролетарските работници / селяни някога са били основните герои. Всъщност, комунизмът е идеология от, и за идеолози, която в крайна сметка овластява и издига в култ именно тези идеолози. Това е вярно за другите отрасли на прогресивизма, както и за марксизма.

Най-важният принос на Ленин за тази практика бе изрично да признае първостепенното превъзходство на революционната партия и да превърне властта и престижа на партията от средство за революция в откровна цел на революцията. Творбите на Ленин, подобно на Маркс, не съдържат положително описание на бъдещите икономически договорености. Съветската икономика, при цялата й неефективност, функционираше с швейцарската прецизност като двигател за привилегиите на едни и за убийствените лишения за другите.

Комунистическата партия превъзмогна комунизма. Ключът към разбирането на това, което левите партии на власт правят, е прозрението, подчертано от „елитните теоретици“ като Вилфредо Парето и Гаетано Моска, че практическите цели на всяка организация се оказват това, което служи на интересите и наклонностите на нейните лидери.

Това, което служи на интересите на левите революционери не е под съмнение. Въпреки че всеки от клоновете на прогресивизма се различава в начина, по който определя „структурната“ вина на обществото, в своето име за човешката действителност, която се стреми да преодолее, и в средствата, с които да постигне своите цели, левите от ХIХ в. до днес са почти идентични в личните си предпочитания – в това какво и кого те мразят дори повече, отколкото в това, което обичат. Те виждат културата на това, което марксистите наричат „буржоазен морал“ като отричане на тяхната идентичност и авторитет.

Тази идентичност, тяхната идентичност трябва да бъде насърчавана, безкрайно, от безкрайна война срещу тази култура на „упадъчните буржоа“. Ето защо културните кампании на иначе толкова различни левичари са толкова сходни. Русия на Ленин не по-малко от различни западни социалдемократи се опитват да изкоренят религията, да затруднят съществуването на мъжете, жените и децата в семейства и настояват техните поданици да се присъединят към тях, за да отпразнуват новия ред, отразяващ тяхната идентичност. Забележете добре: съществената цел на културната война е по-малко важна от утвърждаването на самоличността на войниците. Това обяснява духа, с който левите са водили и водят своите културни войни.

И все пак независимо от вярата на левите, че индивидуалните умове просто отразяват основната структура на обществото и следователно са неспособни да разсъждават самостоятелно за истинската и фалшивата, добро и лошо, реалността налага левите да признаят, че индивидите често избират как да мислят или действат въпреки липсата на „структурна“ основа за това, или че действат в разрез с икономическите, социалните или расовите „класи“, на които прогресивните теории разделят човечеството. Те наричат тази свобода на човешкия ум „фалшиво съзнание.“

Борбата срещу фалшивото съзнание е една от причините, поради които комунистите и други прогресивни се оказва, че се отнасят към културните въпроси, за които се предполага, че са „суперструктурни„, сякаш са структурни и основни. Те го правят, като притискат хората непрекъснато да утвърждават теориите за прогресивизма, да съблазняват победите над онези, които са на „грешната“ страна на историята, като упражняват контрол върху това кой какво казва и на кого.

Съветският модел

Съветският режим целеше насилственото преминаване отвъд „буржоазната култура“, използвайки максимално тоталитарната си власт. Той унищожи почти всички църкви, уби почти всички свещеници, наказваше дори при намек за несъгласиеи и изискваше отхвърляне на буржоазната култура като условие за издигане в управляващата класа. Така съветската система успя да докара старата култура до почти пълно разрушение. Но вместо да създаде нова и по-добра култура, камо ли окончателната и най-добрата някога, в крайна сметка тази стъпка унищожи самата основа на съветската власт.

Левите режими изискват лицата, които се изразяват публично (и дори частно), да потвърждават всички неща, които се отнасят до идентичността на режима, за да не изгубят работата или привилегиите си и да не бъдат отбягвани или презирани от поддръжниците на режима, ако не и третирани като престъпници. Но дори и тоталитарните режими могат да възнаграждават или да наказват само определен брой хора наведнъж. Безмълвното сътрудничество на милионите души, които държат устите си затворени е много по-важно от хилядите, търсещи благоволението на режима. Следователно, за да се стимулира поне пасивно сътрудничество, партията се стреми да създаде впечатлението, че „всички“ вече са на нейна страна.

Но защо тогава Комунистическата партия (независимо коя и къде) винаги е оставяла по няколко църкви да работят? Защо съобщава за критики от чужбина? Защо от време на време партията популяризира дисидентите от редиците си? Когато партията започва да провежда кампания от някоя от културно-политическите си позиции, тя ще посочи няколко лица, които да олицетворят опозицията и насочва всички социално приемливи органи и публични личности да изсипят камари с помия върху тях.

Защо, от Съветския съюз през България до Китай, партията ще обучава младите си кадри като ги кара да наблюдават и да се подиграват с църковните служби, посещавани от бедни, стари, социално отблъскващи аутсайдери? Отчасти, защото всеки удар срещу културните врагове подсилва изгражданата самоличност на кадрите. Това ги кара да се чувстват по-добре за себе си, по-уверени и по-силни. Ако не бяха останали малко подобни останки от старото общество или дисиденти, партията може и редовно ги произвежда сама.

Продължаващите опити да бъдат принудени хората да празнуват фалшивата реалност на партията, за да потвърдят неща, които знаят, че не са верни, и да отрекат други, чиято истинност им е известна, да живеят чрез лъжи, изисква тяхното разрушаване, унищожавайки самоуважението им и способността им да се доверяват на другите. Романът на бившия социалист Джордж Оруел „1984“ драматизира целите и средствата на тази култура: нищо по-малко от заместването от авторитета на партията на реалността, предадена от човешките сетива и разум. Агентът на Големия брат, наказал безпомощния Уинстън заради греха от предпочитанието на собствените си възгледи пред диктата на обществото, завърши като пречупва духа му. Държейки четири пръста и той настоява Уинстън да признае, че всъщност вижда пет – и така потвърждавайки волята на партията.

По този начин съветският режим създава нефункциониращи, цинични и злопаметни поданици. Тъй като комунизмът обърка разрушаването на „буржоазната култура“ с културно завладяване, той спечели всички културни битки, но загуби културната война дълго преди да се срине политически. Тъй като комунистите се идентифицираха в умовете на хората с лъжа и измама, хората започнаха да идентифицират истината с точно обратното от казаното от длъжностните лица и техните доктрини. Неминуемо, те също започнаха да ги идентифицират с корупция и лишения. И така когато властите обявяваха, че реколтата е добра, хората трупаха картофи и консерви. Все повече хора, които не знаеха нищо за християнството, освен че властите го бяха анатемосали, започнаха да носят кръстове.

Пътят, който не бе поет

Малцина леви са били достатъчно смирени, за да разберат съветския опит и по този начин да потърсят по-добър път за заместване на „буржоазната“ култура със своята. Антонио Грамши пое по това пътешествие, но, предвид неяснотите му, левите го последваха по много различни посоки.

Грамши издига своята философия от смесени фундаменти. Първо, ортодоксалния марксизъм: „Няма такова нещо като „човешка природа“, неподвижна и неизменна„, пише той. По-скоро „човешката природа е сумата от исторически определени социални взаимоотношения„. Задачата на модерния принц е да промени Човека. Изключително неортодоксално обаче е неговото презрение към настояването на марксизма, че икономическите фактори са фундаментални, докато всичко останало е суперструктурно. Не, „такива неща са за обикновените хора„, „дребна формула“ за „половинчати интелектуалци, които не искат да работят с мозъка си„.

За Грамши икономическите отношения са само една част от социалната реалност, чиито главни части са интелектуални и морални. Запазил е и Аристотеловите корени. За него физическата наука е „отражение на непроменлива реалност„, в която съществуват „телеологията“ и „крайната причинност„. Но ортодоксалният марксизъм и Аристотел биват събрани в наречената от него „диалектика“, чиято цел е да създаде нова реалност от старата.

Грамши съосновава италианската комунистическа партия през 1921 г. През 1926 г. фашисткият диктатор (и бивш главен редактор на социалистически вестник) Бенито Мусолини го хвърля в затвора. През последвалите единадесет години до смъртта си Грамши съставя дванадесет „Затворнически тетрадки“ (12-тата можете да прочетете на български език тук). В частна кореспонденция той критикува литературната преценка на Сталин и смята, че атаките срещу Лев Троцки като „безотговорни и опасни.“ Но публично подкрепя всеки ход на съветската партийна линия. Той дори дава на своя партиен шеф, Палмиро Толиати, правомощията да променя писанията му. Затворен и с влошаващо се здраве, той е бил интелектуално по-свободен и в по-голяма физическа безопасност, отколкото ако беше изложен на вътрешно-комунистическите чистки, които убиват толкова много от другарите му.

Концепцията на Грамши за „културна хегемония“ също се променя на няколко пъти. Нейният акцент върху трансформирането на врага вместо да убийството му е в пълно противоречие с подхода на грубата сила на комунистическата партия. Неговото съсредоточаване върху културните въпроси, преобръщащо стандартното разграничение между структура и суперструктура, предлаг вяра в автономията на ума. От друга страна, самата идея да убедим умовете не чрез разсъждения за това, което е вярно и грешно, добро и зло според природата, а по-скоро чрез създаване на нова историческа действителност, е именно това, което той споделя с Маркс и другите леви, с извора на модерната политическа мисъл, Николо Макиавели.

Грамши се обръща към Макиавели, а не към Маркс, за да открие как най-добре да замени съществуващия ред и да осигури това заместване. В глава V от „Владетелят“ Макиавели твърди, че „единственият сигурен начин“ да управляваш един народ, който е свикнал да живее според собствените си закони, е да го унищожиш. Целта на Макиавели обаче е била да завладее хората чрез техните умове, не да ги унищожи. В Глава VI на „Владетелят“ той пише, че нищо не е по-трудно, отколкото да се установят „нови режими и заповеди„, че това изисква „убеждаване“ на хората за определени неща, че това е необходимо „когато те вече не вярват да бъдат накарани със сила да повярват„, като това е особено трудно при „невъоръжените пророци„. Но Макиавели също така пише, че ако пророците успеят да внушат нов набор от вярвания, те могат да разчитат да бъдат „силни, сигурни, почитани и щастливи„. Той пояснява това прозрение в друга своя творба – „Размишления върху Тит Ливий“, книга II, глава 5:

„Когато се случи така, че основателите на новата религия говорят различен език, унищожаването на старата религия лесно бива повлияно от това.“

Макиавелийският революционер тогава трябва да създаде нови начини на мислене и говорене, които сумарно да доведат до нов език. В „Дискурс за нашия език“ Макиавели сравнява използването на езика на човек, за да проникне в мислите на врага с Рим, който използва собствените си войски за контрол над съюзническите си армии. Това е шаблонът, който Грамши налага върху проблемите на комунистическата революция – шаблон, направен от един „невъоръжен пророк“ за използване от другите.

Макиавели е отправната точка в секцията на „Затворническите тетрадки“ на Грамши, която описва как партията трябва да управлява като „модерния владетел„. Но задачата на модерния владетел е толкова голяма, че може да бъде предприета наистина само от партия (в 50 от позоваванията си той пропуска думата „комунистическа„), която той определя като „организъм; сложен, колективен елемент на обществото, който вече е започнал да кристализира като колективна воля, осъзнала себе си чрез действие„. Този владетел, тази партия трябва да бъде „организатор и активния израз на морална и интелектуална реформа… която не може да бъде обвързана с икономическа програма„. По-скоро, когато икономическата реформа израсте от моралната и интелектуална реформа, от „микроби на колективна воля, които са склонни да станат всеобщи и тотални„, тогава тя може да стане основата за секуларизацията на целия живот и обичаи.

Партията-владетел постига това, като е „в исторически и концептуален смисъл“ бива якобинска. Грамши пише: „Това, което Макиавели имаше предвид под реформа на милицията, е това, което якобинците направиха по времето на Френската революция„. Партията трябва да събере консенсуса от всяка от отделните части на обществото чрез убеждаване (скланяне) на хора, които никога не са мислили за такива неща, да се присъединят към начини на живот, коренно различни от собствените им. Партията развива „организираната си сила“ чрез „ежеминутен, внимателен, молекулярен, капилярен процес, проявяващ се в безкрайно количество книги и брошури, статии в списания и вестници и лични дебати, повтаряни безкрайно и които, в своята гигантска цялост, съставят работата, от която възниква колективната воля с определена хомогенност„. Но имайте предвид, че якобинците никак не са използвали малко принуда, за да постигнат своята „нация“.

Кое избира тогава Грамши? Дали партията вдъхновява, или може би ласкае консенсуса, или го принуждава насила? Неговият отговор е двусмислен: „Макиавели потвърждава доста ясно, че държавата трябва да бъде управлявана от определени принципи, чрез които добродетелните граждани могат да живеят сигурно срещу произволното лошо отношение. Наистина, Макиавели свежда всичко до политиката, до изкуството да се управляват хора, за да гарантира постоянния им консенсус.“ Въпросът, пише той, трябва да се разглежда от „двойната перспектива“… [която] съответства на двойната природа на Кентавъра на Макиавели, звяр и човек, на сила и консенсус, на власт и хегемония… на тактика и стратегия.“ Всъщност точно това е идеята на Макиавели: власт на всяка цена.

Ключът към основните тези и тънкостите на Грамши се крие в неговото претекстно обсъждане на връзката между партията и християнството. „Въпреки че други политически партии вече няма да могат да съществуват, винаги ще съществуват де факто партии или тенденции… в тези партии преобладават културни въпроси… следователно политическите противоречия получават културни форми и като такива са склонни да станат неразрешими.“ В превод: прогресивната партийна държава (партията, действаща като правителство, правителството, действащо като партия), не може да избегне ролята на авторитетен, може би насилствен, посредник на обществените конфликти, свързани с културните въпроси, и трябва да се погрижи за това те да са решени по угоден на нея начин.

По-конкретно: докато Грамши пише своите тези, Латеранският договор (Конкордат) от 1929 г. между Ватикана и Мусолини се оказва най-успешната политическа маневра на фашисткия диктатор. Чрез премахването на формалната враждебност между Църквата и постфренско-революционната държава, превръщайки католицизма в държавна религия, Мусолини превърна най-широко влиятелната културна институция на Италия от враг в приятелски васал. Хиляди свещеници и милиони от паството им щяха да преиначават мисли, думи и дела, за да се впишат в определението на партията-държава за добър гражданин. Грамши описва Църквата след Латеранския договор като „превърнала се в неразделна част от държавата, от политическото общество, монополизирано от определена привилегирована група, добавяща Църквата към себе си , за да може по-добре да поддържа монопола си с подкрепата на онази част от гражданското общество, представлявано от Църквата“. Мусолини се надява, а Грамши се опасява, че една морално и интелектуално компрометирана Църква в ръцете на фашистката държава ще предефинира своите учения и социалното си присъствие според фашистките спецификации. Алтернативата на този подривна дейност – очерняне и ограничаване на Църквата в името на фашизма, би накарала мнозина католици да възприемат основите на своите учения още по-плътно в опозиция на партията. Конкордатът е бил ефективният шаблон за останалата част от това, което Мусолини нарича корпоративна държава.

Грамши нарича същия феномен исторически блок „blocco storicо“ – той обединява различните сектори на обществото под насоката на партията-държава. Интелектуалците, казва Грамши, са водещият елемент на блока. Във всяка една епоха те превръщат работниците, селяните, Църквата и други групи в една маса, в която хората живеят и се движат и имат своето съществуване и на което е трудно, ако не и невъзможно, да си представим алтернативи.

Силата, използвана разумно, действа върху хората по начина, по който слънцето действа върху слънчогледа. В рамките на този блок идеите могат да запазят имената си, докато биват променяни в същността си, докато новият език расте органично. Както отбелязва Грамши, Макиавели твърди, че езикът е ключът към овладяването на съзнанието – майсторство, по-сигурно от всичко, което силата би могла да постигне. Но имайте предвид, че метафорите на Макиавели за езиковата война се отнасят само до насилието. Колко сила е необходима, за да накара този исторически блок да се съгласува и да се задържат хората в него? Изглежда мълчанието на Грамши казва: „Колкото е необходимо“. В края на краищата Мусолини използваше толкова толкова насилие, колкото смяташе, че има нужда.

Накратко, Мусолини, а не Сталин; силна съблазън, а не изнасилване, е практическият съвет на Грамши относно „културната хегемония„. Той приписва това предпочитание на Макиавели, който „иска да създаде нови отношения между силите и трябва да се занимава с това, което трябва да бъде.“ Но това не е „своеволен избор, нито просто желание, любов с облаците.“ Политически мъж като Макиавели е създател и подбудител, „който не създава от нищото, нито пък се движи в празния вихър на своите желания и мечти. Той се основава на реалната истина… връзката между силите в постоянно движение и равновесие.“ Грамши цели да замени западната култура, като я подкопае, като направи това, което е необходимо, за да я принуди да се преориентира, а не да се бие с нея.

Изборът на Грамши

Визията на Грамши за хегемония върху културата не е панацея. На практика днешните леви интелектуалци имат същата посока като Маркс, Ленин или Мусолини: социално-икономическите сили на обществото не се тълпят, за да се присъединят към който и да е „исторически блок“ по Грамши, както и „работниците“ не се втурваха да бъдат марксисткия революционен таран. Днешните прогресивни интелектуалци, дълбоко ангажирани с културната война, са изправени пред същия избор като Ленин или Мусолини: да споят авторитетно и благоразумно различните културни сектори на обществото или да ги унищожат. Изборът е основно между съблазънта на Мусолини или изнасилването на Ленин.

Тази разлика в предпочитанията е, грубо казано, разделението между континенталните европейски грамшианци и англо-американските. Към 70-те години социалистическите партии в Европа постигнаха нещо като монопол над политическата власт. Но „работническите класи“ започнаха да негодуват срещу културните предпочитания, наложени от социалистите, в допълнение към незадоволителното им управление.

В наше време социалистическите партии в Европа най-често получават ниски проценти, често единични цифри, на изборите. Някои прогресивни политици са потърсили причината и решението за това, като се обръщат към Грамши, и преди всичко на мусолинската версия на грамшианската политика. Френският социалист Гаел Брустиер в своята книга „A Demain Gramsci“ (Сбогом, Грамши, 2015) е типичен пример.

„Левицата„, пише Брустиер, „вече не е в позиция на културна хегемония„, защото е загубила хватката си „върху това, което Грамши нарича „здравия разум„, комплексът от идеи и вярвания, които хората приемат за даденост„. Левицата е загубила хватката си, тъй като е объркала заемането на позициите на властта, които е завладяла, със самата власт. Следователно, докато левицата „подхранва илюзии за себе си„, дясното „печелеше енергична културна война„, като „се възползваше от колективните страдания, провокирани от упадъка и загубата на класов статус“ сред обикновените хора. Докато левицата печелеше властта, „дясното печелеше умовете„. Брустиер завършва с въпроса „Какво може да се направи с властта, в която никой вече не вярва?„

Тази шамар в лицата на другарите му фактически погрешно, само защото обърква дясното с загубилите културата си маси европейци, които отхвърлят формалните или неформалните „еднопартийни“ коалиции, които са наследството на културно-политическата хегемония на левицата. Всъщност, както и в бившите съветски територии, прогресивната хегемония в Европа създава хора, които не вярват в нищо. Въпреки това тези хора обитават един свят, много различен от този, в който живеят левите интелектуалци.

Левите, предупреждава Брустиер, не трябва да приписват тази културна разлика „на фалшивото съзнание“. Той припомня, че Грамши е преподавал, че „хората не са нито слепи, нито глупави, нито роби.“ Цялата идея на Грамши, напомня Брустриер на другарите си, е била да се поведат класите, които са наистина различни от интелектуалците, и да се придържат към тях. „Затова борбата срещу ценностите сама по себе си е отричане на културната хегемония“. Той се оплаква, че колегите му се чувстват добре, като пеят „Интернационала“. Но за да отговарят на днешните проблеми, те предлагат само „подчинение„. Държането по този начин е контрапродуктивно.

Брустиер цитира „презрението, в което Социалистическата партия изпитва към католическия свят“ като типична грешка, проваляща всяка възможност за културна хегемония. Това трябваше да е ясно за Лявото, твърди той, много преди над 1 милион французи да излязат по улиците на Париж против намерението на социалистическото правителство да легализира еднополовите бракове през 2013 г. и 2014 г. С обнародването на този закон левицата оскърби „начина, по който този свят намира смисъл в ежедневните преживявания на своите членове.“ Като нарече стотици хиляди млади хора „стари фанатици“, Лявото си си създаде врагове от хора, които никога преди това не са били. Какъв смисъл има, пита се той, да се борим с хора, които не можем да принудим? Този закон накара социалистите да се почувстват добре. Но какво последва от тази инициатива, за да се подпомогне възхода на социалистическата революция? По този стандарта на Грамши законът е глупав.

Но по този стандарт, пише Брустиер, американските другари са още по-глупави. Следвайки съветите на личности като Ноам Чомски, американски леви стигат до там, че „приемат редица врагове на „империята“ (Съединените щати) като потенциални съюзници… това със сигурност не отговаря на чувствата на мнозинството американци„. Правейки такива неща, твърди Брустиер, американската левица отива към „политическа рецесия„.

Американските прогресивни интелектуалци обаче се смятат за душата на Демократическата партия, която е начело на управляващата класа в САЩ. Досега не са преживели отхвърлянето, което се случи на европейските им колеги, те се наслаждават на успеха си в промяната на американската култура през последния половин век и гледат на грамшианските понятия за културна хегемония като потвърждаващи тяхната практика да налагат собствената си културна идентичност в Америка. Избирателите на Демократическата партия вече подкрепят намерението на интелектуалците да не убеждават останалата част от обществото, а да го подчинят. За тях това е Революцията. Те са избрали ленинистката, а не мусолинската алтернатива.

Те разсъждават, че американският социално-политически ред се основава на расизъм, патриархат, геноциден империализъм, както и икономическа експлоатация. „Историческият блок“ на Грамши може да се осъществи чрез съвместното преследване на расова справедливост, равенство между половете, икономическа справедливост и антиимпериализъм. Революцията е свързана с потиснатите класове, обединяващи се с цел да нанесат на потисниците възмездието, което всеки от потиснатите желае. Тази интерсубективна общност включва няколко групи, чиято идентичност отрича част от американската култура – религиозна, расова, сексуална, икономическа. Заедно те отричат цялата.

Независимо от това, което Грамши пише или е имал предвид за използването на властта на партията-държава над културните институции, за да разруши и трансформира останалата част от обществото, за американската левица културната хегемония означава да се използва тази сила, за да бъде задушена юдео-християнската цивилизация в нейните няколко люлки. Целта е в обществения разговор да бъдат позволени само такива мисли, които служат на идентичността на съставните групи на партията; и да омаловажат, делитимизират и евентуално да забранят всички останали. Накратко, това означава политическа коректност, която познаваме.

---

Анжело Кодвила е професор по Международни отношения в Бостънския универститет. Автор е на книгите The Ruling Class: How They Corrupted America and What We Can Do About It, Informing Statecraft, War: Ends and Means (в съавторство с Paul Seabury), The Character of Nations, и Between the Alps and a Hard Place: Switzerland in World War II and the Rewriting of History.

Превод, редакция и допълнения: Георги Драганов