„Ние сме гости на тази земя, те (Юмрука и Марагидик) са вечните!“, често казваше бате Иван. Изглед към връх Марагидик, снимка – личен архив на проф. Дора Константинова
Оригинална публикация: вестник Троян 21, 27 август 2020 г.
Отново сме в Острец – вече квартал на гр. Априлци, 2020 г.
Това е 52-то лято, което прекарвам тук. Този път сме само със съпруга ми. „Детето“ отдавна е пораснало и е поело своя път. Слава на Бог – в България е. Работи. От време на време идва да ни навести . С нетърпение чакаме момента, когато ще остане по-дълго при нас, в Острец. Тя също много обича да идва тук. Обича планината, приятелите, спокойствието, кристалния въздух, студената вода. Тук са корените ѝ. Може би и за това е толкова привързана към това място. Като пенсионери прекарваме по-дълго време в Острец.
Тъй като от доста време сме сами на терасата на къщичката, ни връхлитат спомени. Точно срещу нас се червенее покривът на дома на рода Банкови. Преди години беше покрит с плочи, но вече е „модерен“, с цигли. Спомените ме връщат 50 години назад, в далечната вече 1970 г., когато нашата къщичка още не беше „струпана“, както казват в този край и тогава бяхме на квартира в гостоприемната къща срещу нас. Хазяи ни бяха буля Банковица, иначе баба Велика, дядо Банко – и двамата на преклонна възраст, и младите Йовка и Иван Банкови. По-специално искам да разкажа за Иван Банков или както му викахме със съпруга ми – бате Иван. Той си отиде така, както беше живял – в планината, през зимата, на връх именния си ден.
Бяхме настанени в една къщичка, обърната към вътрешен двор, където беше и домът на домакините, както и стопанските постройки.
Извън оградата имаше геран, от който вадехме студена вода, въпреки че и в чешмите също имаше. Традиционната сушилня за сини сливи, характерна за почти всеки дом, също беше край оградата, макар че след ТКЗС-то, както казваха остречани, рядко я използвали. В средата беше цветна градина. Имаше и няколко ябълкови дървета. На запад беше голямата къща на стопаните и плевнята, а на изток – желязна ограда.
Къщичката, в която бяхме настанени, се състоеше от тарпазан (чердак) и една голяма соба, както казваше буля Банковица. Изкачвахме няколко стъпала и тогава влизахме в нея. В собата имаше широк одър, скован от дядо Банко или от Иван. Помня го като днес, защото не бях виждала креват с толкова яки дървени крака и стабилна дървена рамка. Върху него имаше сламеник, който изненадващо беше много удобен. Явно беше правен скоро или пълнежът беше сменян, защото ухаеше на прясно сено и билки. Беше застлан с бял чаршаф с дантели, а меките възглавници – с калъфи, везани от сръчните ръце на Йовка. Всичко лъхаше на домашен уют и гостоприемство.
В стаята имаше и голям дървен сандък, в който са си държали брашното, от което буля Банковица е месела хляб за цяла седмица, когато още кооперативната фурна не е съществувала. Сандъкът беше празен, но по стените му още имаше брашнен прах. Описвам всичко толкова подробно, защото на мен, дошлата от големия град, ми беше интересно, вълнуващо и ново. Мисля си, че този бит е непознат вече дори и на младежта от Априлци. Гостоприемните домакини ни посрещнаха с пилешка чорба, от истинско свободно пиле. Мъчно ми беше, че е било заклано, за да ни нагости, но пък супата беше превъзходна. Имаше и панирано бяло месо, салата и, разбира се, по чашка ракийка за добре дошли.
Най-после стигам до главния герой на моя разказ – Иван Банков.
Тогава е бил на 47 години (роден е през 1923 г.), но или защото бях млада, или защото той изглеждаше сериозен човек, поел на плещите си много отговорности, ми се струваше доста по-възрастен. Имаше сини очи, а когато беше в добро настроение и се усмихваше, белите зъби контрастираха с обгорялото му лице.
Говореше малко и тихо, но винаги на място. Двете деца в семейството – Банко и Величка, бяха по-големи от дъщеря ми. Не си играеха с нея, но когато ги помолех, полагаха грижи за нея. Татко им никога не повишаваше тон, но като че ли само с поглед им казваше това, което трябва. Бате Иван четеше много. Без книга не съм го виждала. Знам, че е понесъл тежко колективизацията, която в този край се е състояла чак около 1957 г. Най-голяма мъка е изпитал, когато отвели двата му коня. Разказвали са ми, че били най-красивите в целия район. Именно тези коне са снимани да препускат във филма „Среднощна среща“ към поредния спешен случай на Невена Коканова, която играе млада лекарка.
След колективизацията бате Иван е работел в Горското. След това е бил тракторист в ТКЗС-то, косял е ливадите с обикновена коса или с моторна косачка. Гледала съм го с възхищение как коси ръчно – грациозно, плавно, като че ли без никакво усилие, сякаш ръчното косене е най-лесната работа. Откосите падаха един след друг, а той като че ли танцуваше. Красота! През малкото си свободно време се грижеше за плодните си дръвчета в двора или около къщата, както и за мястото, предоставено за лично ползване.
Не съм го чула да каже нещо срещу незаконното отнемане на имотите им, но сигурно му е било много мъчно.
Нашата къщичка беше построена на място, принадлежало на неговия род. През 60-70-те години на миналия век върху някои от земите на остречани се преотстъпваше право на строеж срещу сумата от 20 ст. на кв. м, като условието беше парцелът да се застрои в срок от две години.
Постройката можеше да бъде максимум на етаж и половина и само върху площ от 40 кв. м. Бате Иван помолил на свекъра ми да се кандидатира за парцела срещу къщата му, тъй като заедно със свекърва ми били чести гости у тях и станали приятели. Помня, че е казвал: „Бате Науме, вземете вие парцела, да имам поне близки хора срещу мен!“.
Речено-сторено! И ето ни собственици на къщичка, построена с голяма мъка и лишения от родителите на съпруга ми. Вече на преклонна възраст, без автомобил, който за онова време беше лукс, при хроничен дефицит на строителни материали – от цимент и пясък през оградна мрежа и бетонни колове за оградата до тухли, цигли, цимент, дограма. И на всичкото отгоре почти без работна ръка. За ограничените парични знаци да не говорим. Бяха пенсионери, без връзки, но успяха! Рапорт даден! Рапорт приет! И обещанието към бате Иван е изпълнено, и къщичка си имаме. За първо лято влязохме през 1971 г.!
Докато бяхме у бате-Иванови никога не се почувствах на чуждо място.
Бързо свикнахме с гостоприемните и сладкодумни домакини. Заедно беряхме плодове и събирахме сено. Сядахме привечер на раздумка на по чаша домашен сироп и някакъв сладкиш. Бате Иван рядко сядаше с нас. Вечно имаше работа – да достроява, да поправя, да коси, да пасе понякога овчиците, като и тогава книгата не слизаше от ръцете му.
Уж си мълчеше, срещаше се с малко хора, но знаеше всичко каквото става по света, разбира се, това, което достигаше до нас зад „желязната завеса“! По- работлив, позитивен, природно интелигентен човек от неговото поколение в Острец не познавах. В очите му имаше някаква скрита мъка, която таеше – дали за кончетата, за земята , за добитъка… не знам. Когато вече можехме да летуваме в нашата си къщичка, пак се срещахме с Бате Иван. Много неща съм научила от разговорите си с него. На тази възраст той беше много мъдър човек, сякаш е диплел с години преживявания, опит, мъка.
След 10 ноември когато успяха отново да получат земята си и правото на частна собственост, първата работа на бате Иван беше да разкопае с лизгар (права лопата) твърдата като камък глинеста планинска почва и на върнатото му място, недалеч от дома си, да засади млади сливови дръвчета. Грижата за тях беше трогателна. Първо вароса тънките стъбълца. След това, за през зимата, ги уви с нещо, което да ги предпази от лакомите зайци и сърни. Радваше им се като на малки деца. След това си купи кон – слабичък такъв, гледащ тъжно, с леко проскубана грива и приведена глава. Явно животът му до този момент не е бил никак лек. На следващата година под грижите на бате Иван това дръгливо конче се превърна в красив, буен дорест кон.
Но много добро не е на добро, както казват хората.
Една зима, навръх Иванов ден (мисля, че беше 1995-та) приятели ми се обадиха, че бате Иван е починал. Дойде като гръм от ясно небе. Не след дълго разбрахме какво точно се е случило. Било много снежно. Дърво и камък се пукали от студ. Вместо да си стои в къщи край печката, бате Иван решил, навръх именния си ден, да отиде в гората, за да отсече едно борче. Дълго го чакала Йовка и като не се прибрал, се обадила на приятели и роднини да го търсят.
Посоката, в която тръгнал – знаела. Поели през дълбокия сняг към Балкана и не много далеч от последните къщи на махала Барболите, в гората, го намерили, проснат в снега, още дишащ, но в тежко състояние. Видими травми нямал и хората предположили, че му е призляло. Качили го на трактора, с който едва изгазили дълбокия сняг, увит в одеяло. В Ново село го прехвърлили в линейка за Троян. Приятелят, който ми разказа трагедията, е участвал в спасителната акция, но не може да си спомни дали Иван е бил жив когато са стигнали в болницата.
Така загубихме още един истински приятел и много добър, стойностен, трудолюбив човек. Все едно, че още го виждам на ливадата край нас, с книга в ръка, прав (не съм го виждала седнал, когато е с кончето), отправяйки от време на време поглед към Юмрука и Марагидик. „Ние сме гости на тази земя, те са вечните!“ , често казваше. Още един приятел от Острец, когото загубихме и за когото винаги ще си спомняме и тъжим.
