Автор: Симона Богданова
Има няколко изделия, сътворени незнайно как от руския селски гений, смазан от крепостничество и непосилен труд, които смайват с красота и изящество, изумяват как са създадени и те карат да искаш да ги имаш.
Това са съдовете гжель, от много фин порцелан със специфичен рисунък в синьо, произвеждан в 27 села на бившия Богородски уезд (някъде към Рязан).
Ростовкия финифть – ювелирни изделия, посипани с фин стъклен прашец, емайл и злато, обагрено с цветни метали.
Уралските малахитови кутийки за бужута (малахитовя шкатулка)
Палехските лакови миниатюри от Владимир.
Вологдските дантели
Но това, което истински съм копняла да притежавам, е оренбургския пушен шал (оренбургский пуховый кърпичка).
Оренбург е древен град захвърлен в нищото, на границата Европа – Азия.
За древните гърци от 6-ти век пр.н.е. тази граница е минавала по средата на Средиземно море. По-късно през пети век авторитетът на Птоломей я измества през Керченския пролив и я задържа там до средата на 18 век. През 1730 г. тя е установена официално през вододела на Уралския хребет, през Оренбург и Кавказ до Азовско море и от там през Черно море до Босфора. В царско време насред Оренбург е стояла табела със стрелки в двете посоки, на които просто пишело Европа и Азия. Сега на раздела има мост, който е туристическа атракция.
Оренбург, както повечето места в Русия, го бръснат ледени вихри, през зимата дежурно си е -30, – 40. Опасно място. Хората трябвало да се увиват с нещо, да се стоплят. Но не с какво да е, оренбургските жени-магьосници сътворили пухения шал. Изплитали го от пуха на оренбургските кози, който е неповторим. Най-финия пух в света, по-фин и скъп от кашмира, нежен като паяжина и по- здрав от коприната, изплетен с неповторима орнаментика.
Един истински оренбургски шал, въпреки че е огромен, трябва да можеш без никакво затруднение да го прекараш през пръстена си, това е тестът за автентичност. Известен е на света от 1760 година. Французите десетилетия са се мъчили да отгледат оренбургски кози. Не става. Те искат постните треви на уралските степи и уралски студ, за да отгледат пуха, който ги топли. Навсякъде другаде се превръщат в обикновени смрадливи кози, обрасли с груба козина.
Две години се мъчех да се сдобия с оренбургски шал. Съветската власт му беше сложила цена 40-50 рубли. И затова естествено не може да се намери никъде. Една жена, без да вдига глава и отпуска ръце, може да изплете за месец един средно голям шал. Да не е луда да го даде за 40 рубли! Ами пуха, който трябва да се отгледа, да се разчепка и изпреде?
След години открих моят оренбургски шал в парижките бутици. Струваше теглото си в злато.
Сега пък ще ви покажа характерните предмети на съветския бит, които са ме втрещявали и с грозотата си, и като явление.
Кирзови ботуши (кирзови чоботи) – представете си я онази руска кал, която започва от самата врата на къщата, онова бездорожие до съседната къща, до съседното село….А кожа за ботуши за всички няма, увиват краката с разни парцали и върви. Чарлз Макинтош вече е открил гумата, но скъпо… открит е импрегнирания брезент – но пак скъпо .
И ето ти го гениалният Поморцев, който спасява положението – хлопчато-бумажная тъкан, промазана с парафин и белтък – открива кирза. И населението е обуто. И армията е обута. Е, грозни са, фалшиви, малко нещо картонени, пукат се, но носят на кал, мият се лесно, съхнат лесно. Та всички бяха с кирзови ботуши – на улицата, в магазина, по обектите, на гости у дома.
Граненый стакан. Автор на дизайна на това знаменито произведение на изкуството е известната скулптурка Вера Мухина. Ръбеста стъклена чаша с 16 ръба – колкото са републиките на СССР и с обединяващ гладък кръг отгоре – символ на единството. От Москва до Владивосток не можеш да се отървеш от тази чаша, тя е навсякъде – в магазини, ресторанти, по домовете – една и съща съветска ръбеста чаша. И най-важното – пълна гаранция, че като ти налеят до кръгчето водка, можеш да си сигурен , че си получил точно полагащите ти се 200 грама!
В жестоката жега на Каракум, ожаднявах на всяка десета крачка. Но пък и на всяка десета крачка имаше автомати за газирана вода. И до тях – един същи граненный сткан, във всеки град, Поради невъзможност да пия от лепкавата и цяла в пръсти обща чаша, си носех в чантата лична. Но откъде да си намеря различна, навсякъде този стакан. И моята лична чаша – граненная. Като тръгна да си я прибирам, цялата опашка вика като като изоглавена : „Девушка, стакан не берите!“ Как да докажа, че е мой, личен стакан? Изкупила съм си десетки, стотици стакани, бяха по 7 копейки.
Махорка – отглеждат си я навсякъде, свиват си цигари от нея , ако намерят – вестник, ако не – отдират си малко от тапета. Предпочитат си я дори пред българското БТ, което беше 46 копейки, когато у нас беше лев и 20. Махорката – 6 копейки пакета. Не съм я опитвала, пази Боже, но като пушеха край мен завитите във вестник дълги свитъци, припадах. Може да те откаже от пушене (но тюх, не успя).
Авосъка – плетена мрежа за пазаруване. Край с бохчите, завързаните на четири парчета плат с всякакви товари. Изобретили са авоската, плетена мрежа, която издържа цели 15 пълни бутилки водка. Здрава, удобна, разтеглива, а и всеки вижда какво купуваш, какво носиш, какво ядеш, няма скрито-покрито. И през зимата след магазина, направо я окачваш с все покупките отвън на прозореца, в „хладилника“.
Сметало – дървено, с топчета. Абака беше работният уред на всички счетоводители. Страхотно се бях изпедепсала на този абак, като факир ги мятах топчета. Направиха състезание между мен и нарочно излъчен от тях човек на каса водка. Спечелих я и им я оставих, да не вземат да умрат от потрес. Дано да си ги изхвърлили вече от употреба, защото беше ужасно като дойдеше келнерът внезапно и вземе да трака с топчетата над главата ми , подскачах.
Ушанка – знаете я, правят я от всичко, според положението в социалната стълбица – от док, до скъпи кожи. Партийните величия още я носят на лов, а и по трибуните ги гледам с ушанки. Вова Путин нахлупи една такава миналата година на главата на Луис Хамилтън както беше на почетната стълбица и така го стресна, че Луис го изпръска с шампанското и изприщи охраната.
Ватенка – телогрейката е националната униформа, нищо, че отначало е била дреха за зековете. Виждала съм и дами в театъра с нея .
Бързовар – можеш при всякакви условия да си свариш чай, а при повече търпение, можеш да си стоплиш вода и даже да се окъпеш.
Бочка. Поеми и романи могат да се напишат за бочката! За онова буре с пиво на улицата, край което обикновено се вие опашка до другата пресечка от нервно потропващи и треперещи хора. Някои идват на очеред при бочката с трилитровите буркани от бългаските краставички, но повечето пият там на място. Тьотката при бочката обикновено хваща по две чашите за пиво, топва ги с замах в една кофа с непрозрачна вода, в която плават какви ли не сламки и със същия замах ги изважда и поднася под чучура за бира. А наоколо в пресечките се въргалят хора и сладко поспиват.
Ах, великата Русия! Крим, обувай кирзовите ботуши и се нареждай пред бочката.
