Графит от град Казан, гордо прогласяващ, че „Волжка България е жива“.
Ако етническите малцинства са една тема, която се обсъжда напълно погрешно в обществото ни, то има някои религиозни теми, които съвсем биват подминати от публичното говорене.
Масовото усещане е, че мнозинството от българите са православни християни.
И докато това е технически вярно за българите в република България, глобалната картина показва нещо друго. Всъщност, по-голямата част от етническите българи в света изповядват… исляма. Знам, че това твърдение може да звучи странно, а и за някои хора плашещо. В следващите редове ще се опитам да разкажа малко повече за българския опит с исляма, в дунавска България и по света, както и какви възможности имаме днес.
Към 2015 г. НСИ изчислява, че населението на България е 7 153 784 души. Република България няма официална религия според конституцията си, вместо това като „традиционна религия“ за страната е посочено православното християнство, а като православни християни са се самоопределили 59% от населението на преброяването през 2011 г.
Най-голямата малцинствена религия в страната е ислямът, който е посочен за свое вероизповедание от 7,8% от населението (главно от турското малцинство, но също и от българи мюсюлмани и една пета от циганите, като 7,4% са сунити, 0,4% са шиити и други).
В същото време, в днешна Русия има 24 000 българи от България и около 7 млн. души, наследници на волжките българи, концентрирани главно в република Татарстан.
Голяма част от тези хора, макар и говорещи друг език и изповядващи друга религия, са наши братовчеди. Ние не поддържаме необходимото ниво на дипломатически, икономически и културни връзки, от което и двете страни биха могли да спечелят много, а защо не и да спрем демографската катастрофа в родината си с насърчаване на миграция от етнически наши роднини.
Българите мюсюлмани във Волжка България
Волжките българи се заселват в земите около сливането на реките Волга и Кама през VII век, след което създават своя държава, известна в историческата наука като Волжка България или Волжко-Камска България. И докато българите в дунавска България приемат християнството като държавна религия през 864 г., през 922 г. волжките им братя приемат исляма като държавна религия. Създават градовете Казан и Велики Болгар, които са центрове на търговия, изкуство и култура.
През XII век в земите на Волжка България нахлуват монголите и Волжка България пада под властта на Златната орда. Към края на XV век тя се възстановява под името Казанско ханство. То е пряк наследник на Волжка България, и за това свидетелства дори най-първото име на град Казан – Булгар-Ал-Джахид (Новият Булгар).
Руският цар Иван IV Грозни успява да покори Казанското ханство през 1556 г. и добавя към титлите си „Цар на българите“.
Той заповядва да се съгради църква, символ на победата, с куполи за всички светци, каквато „светът не е виждал. Катердралата „Свети Василий“, по руски известна като „Собор Покрова“, се издига през 1588 г. в Москва. Легенда разказва че Иван Грозни толкова се впечатлил от това здание че заповядал да убият архитекта – Постник Яковлев, защото се страхувал да не би някога този архитект да създаде нещо още по-красиво.
Яковлев е човекът, който създава плановете на стените на Казанският Кремъл, с който добил славата си. Катедралата има редица куполи, във формата на чалма, украсени по най-чудни форми, символизиращи чалмите, носени от волжките българи, в които е забит мечът-кръст, символ на победителите руснаци-християни.
Обсадата на Казан продължила 40 дни, като градът паднал на 2 октомври 1552 г. В историята е останало името на последната му българска царица – Сююмбике, което е еквивалент на българското женско име Люба, от Сюю – любов. Приставката Бике просто означава жена, госпожа. Царицата остава вдовица през 1551 г. и се заема сама с управлението на държавата и възпитанието на нейния син.
В летописа „Казанска история“, написан няколко години след падането на града, се разказва покъртителна история за напускането на Сююмбике на Казан.
Подобно на Патриарх Евтимий, и тя е била основна духовна опора на населението в града, и последна надежда за благополучен край на войната. Отивайки през мавзолея на съпруга си, ден преди да падне града, тя започва да ридае: „Досега аз бях ханска съпруга – ридае тя – а ето станах нещастна робиня! Вече не мога и да плача – сълзите ми изсъхнаха, очите ми ослепяха и гласът ми изчезна!“
Последните думи на Сююмбике са били именно към града си: „О, нещастен обезкръвен град! Няма го в теб вече онова минало величие! Какъв си бил и какъв си станал! Бил си господар, а сега си само жалък роб! Къде са твоите царски софри и празници? Къде са щастливите лица на момите и жените? Живял си Казан красиво и богато. А сега по твоите улици текат реки от кръв и сълзи. И нямам никакъв късмет да изпратя известие на родния си баща!“
След обсадата богатствата на града са били изнесени към Москва. В „казанска история“ се говори за 16 кораба злато, а самите руснаци сами споменават несметни богатства.
Россиани плаваха в изобилие, вземаха каквото си искат: хляб, мед, домашните животни, опожаряваха селищата, убиваха жителите… къщите бяха красиви и богати… в тях имаше скъпоценности… пленяваха само жените и децата.
Джагфар тарихъ – непопулярен източник за средновековна Волжка България
Силно препоръчвам всеки да прочете и историческия източник „Джагфар тарихъ“ – в превод „История на Джагфар“. Този текст, претендиращ, че е компилация от ранни исторически материали за (пра)българите, хазарите и други евразийски номади, който претърпява няколко издания първото в 1991 г. в Казан, а последното в 2010 г. в Турция.
Редица руски и български историци приемат изцяло или частично автентичността на „Джагфар тарихъ“, макар и мнозина други да оспорват изцяло автентичността му. Той говори за много личности и исторически събития, за които липсват свидетелства от други източници. Например, в него се споменават хазарските владетели от средата на VII век Халга и Кабан, които липсват в ал-Табари, в Кембриджкия ръкопис и в Хазарската преписка или в който и да е друг запазен документ.
Според защитниците му „Джагфар тарихъ“ е записан около 1680 г. в някогашното Казанско ханство по заповед на сеид Джагфар. Те смятат оригинала за изгубен, като текстът е запазен само в руски превод, за който се твърди, че е направен от Ибрагим Нигматулин (1916-1941 г.).
В него били включени летописите: „Гази-Барадж тарихъ“ (1229—1246 г.), Гази-Бараджа, „Праведния път, или Благочестивитее деяния на булгарските шейхове“ (1483 г.) Мохаммед-Амина, „Казан тарихъ“ (1229—1246 г.) Мохамедяр Ву-Юргана, „Шейх-Гали китаби“ (1605 г.) Иш-Мохамед и различни други. Той е запазен заедно с включените към него „Шан кизи дастани“ (865 г.) Микаил Бащу Иби Шамс Тебир и „Барадж дастани“. За пръв път е публикуван в 1993 г. без научен коментар.
Според издателя на Джагфар тарихъ, Фархат Нурутдинов, оригиналът се е пазел в библиотеката на Булгарската ислямска духовна академия в Казан.
При погрома над нея през 1884 г. той е унищожен, но оцеляват преписите от студенти на ваисовското медресе „Булгария“, които под ръководството на Сайфуллин през 1887 г. са пренесени в Петропавловск. Текстът, написан на „тюрко-булгарски“ (езика на волжските българи) с арабски букви е преведен на руски език в Петропавловск от чичо му Ибрахим Мохамед-Каримович Нигматулин (1916—1941 г.), който е направил това, за да го спаси от акцията на НКВД (службата предшественик на КГБ) за конфискация и унищожаване на старите български документи, написани с арабска писменост.
След унищожаването на Ваисовското движение през 1923 г., когато то е забранено и инкриминирано за антисъветска дейност и опит за създаване на „буржоазно-демократична“ Булгарска Република. Ръкописът, съдържащ текста, е унищожен от агентите на НКВД, а самият Ибрахим Нигматулин е бил убит по време на Втората световна война.
Преводът е запазен от майка му, която в крайна сметка го предава на внука си, Нурутдинов през 1976 г. Той успява да копира части от превода, но първоначалният превод и екземплярите са откраднати от селската къща на баща му през 1980 г. от неизвестни извършители. След промените Нурутдинов успява да публикува останалия текст, който претърпява няколко издания, последното от които е през 2010 г.
Волжските българи неведнъж са се опитвали да възстановят държавата си.
Последният път е през 1917 г. по време на размирните години след Октомврийската революция в Руската империя, с обявяването на Булгарската република. С победата на болшевиките в гражданската война, тези опити са прекратени и само 1 година след обяваването на българската държава руснаците създават Татарстан и преименуват населението по тези земи на волжки татари.
Първо Владимир Ленин, а после и наследникът му Йосиф Сталин провеждат активна политика по обезбългаряване на това население, като огромна част от него е разселена в други части на империята, пращана в ГУЛаг или насилствено им е сменяно етническото определение в паспортите на татарско. (По-късно тази политика ще бъде прилагана и срещу други българи, в Македония, но това е друга тема.)
На 21-ви март 1992 г. в Република Татарстан се провежда референдум за суверенитет, на който почти две трети от населението гласува за статут на суверенна държава, субект на международното право. Резултатът от референдума е Декларацията за държавния суверенитет на републиката. На 30 ноември 1992 г. се гласува нова Конституция на Република Татарстан, с която тя се обявява за суверенна държава. Москва не признава референдума и Конституцията на Републиката е трябвало да бъде променена.
Но наскоро Москва призна проведения под дулата на оръжия референдум в украинския Крим, който тя счита за законосъобразен и непротиворечащ на международното право. Какво се е променило за 22 години? Международното право е станало друго? Единствената разлика е, че за разлика от Крим, референдумът в Татарстан е бил мирен, законен и се е извършил без насилие или намеса на чужда държава.
Днес идеята за българското самосъзнание на волжките българи е жива и набира сила. Хора като Гусман Халил продължават да работят за българската идея.
Най-висшият имам в днешната Руска Федерация, Талгат Таджуддин е със самосъзнание на волжки българин:
И така нас ни наричат татари, въпреки че ние всъщност сме българи… А българите – това са най-близките роднини на волжките болгари. Просто едните са останали на река Волга, докато други са отишли по-далеч, до река Дунав, и са се омешали със славяни.
И так уж нас татарами обзывают, хотя на самом деле мы булгары… А болгары — это ближайшие родственники булгар. Просто одни остались на Волге, а другие ушли дальше, на Дунай, и смешались со славянами.
А в днешна Русия не спира също така да се пречи на изследването на българското археологическо минало. Припомням, че на 6 октомври 2015 г. окръжният съд на Краснодар не удовлетвори иска на шефа на „Южна транспортна компания“ Александър Тодуа за снемане на забраната за строителство на територията на археологичния музей-резерват „Фанагория“ в Таманския полуостров край Черно море – мястото, където се смята, че е била столицата на Кубрат, бащата на Аспарух.
Предвид надигането на политическия ислям през последните десетилетия, и то в опасна близост до българските граници, приобщаването на част или на всички тези българи към обща кауза би било изключително полезно за нас. Вместо българските мюсюлмани в Репубрика България да бъдат облъчвани с пропаганда на проповедници от Турция или Саудитска Арабия, например, които пропагандират интересите на съответните страни, ние бихме могли да насърчим изпращането на българи-имами от Волжка България. Убеден съм, че те биха взели присърце идеята за монолитна българска нация, пък макар и мулти-религиозна.
