Снимка: Žilvinas Ka, Unsplash
Увод:
Войната в Украйна достигна близо две години и половина. За този период светът, и в частност Европа, изпитаха на гърба си като камшичен удар реалността, която ги заобикаля, и нуждата от трупането на опит от времена, невиждани от ВСВ насам. Докато руската мечка съдбоносно пристъпи границите на Украйна, Западът прави опити да обедини около себе си демократичния свят и да отблъсне амбициите на Путин и кръга около него.
От другата страна на азиатския континент стои Поднебесната империя (Китай), която действа макиавелистки и се опитва да лавира между западните санкции и подкрепа за Русия. На Запад САЩ се готви за плавен преход от едноплюсният свят, който тя доминираше, към неизвестното. Светът навлиза в етап на фрагментация на установените политически доктрини и на хоризонта се задава един нов многополюсен световен ред.
24 февруари 2022 г. сложи началото на нов етап в развитието на европейската история и политика. Агресията на Русия в Украйна задвижи ръждясалите лагери на европейския военен потенциал. Политическите лидери в Германия, Франция, Обединеното кралство и редица други държави отвориха за пръв път прашните книги на дипломацията от края на ВСВ, когато за последен път напрежението достига такава връхна точка на съприкосновение между Великите сили.
Измежду десетките анализи, последвали началото на конфликта, убягва сценарият, при който Руската федерация няма да спечели войната в Украйна, но няма и да излезе от нея като губещ.
Въпреки очевидния оксиморон, това е състояние в политиката, което се среща, и неговата цел е предпазване на международния ред от дълбоки и неконтролируеми кризи. В тази амалгама от събития за европейските сили се открива историческа възможност да консолидират своите позиции и да върнат центъра на глобалната политика на Стария континент.
I. Историята – как и защо.
За разбирането на настоящата ситуация, трябва да се направи кратък, но изчерпателен анализ на събитията от последните 200 години. Войната и обстоятелствата около нея са резултат от историческите, културните и политическите особености, в контекста на които се гради новата политика.
През 1815 г. се подписва Виенският мирен договор, с който се слага край на Наполеоновите войни и на управлението на самия Наполеон. Механизмът, чрез който Европа решава да излезе от периода на постоянните войни, е създаване на система от съюзи между Великите сили, които като краен резултат да гарантират, че никога повече една от тях няма да стане достатъчно силна, за да представлява заплаха спрямо останалите. Основен идеолог и изпълнител на тази нова система е австрийският дипломат и политик Клеменс фон Метерних (на който по-късно е кръстена системата от договори известна като “Метернихова система”).
Благодарение на новия политически ред, който се установява, Русия намира своето място и се утвърждава като Велика сила. През следващите 100 години тя неколкократно участва в различни конфигурации на съюзи както с Великобритания и Франция, така и с Австрия и Прусия (по-късно Германия). В този период тя става основна част от европейските сили и от европейската културна група. Въпреки това, нейната политика никога не се ангажира да приеме себе си за част от “онази” Европа. Царете предпочитат да поддържат дипломатически контакт с Западните сили, доколкото това не ги ангажира пряко в политическия водовъртеж по поречието на Рейн или конфликтите в Северна Италия. Руската политика цели укрепването на своята граница, а не утвърждаването ѝ като част от Европейската цивилизация. Русия е отделна цивилизация.
В този контекст в Европа се установяват два свята – Западна Европа начело с Франция, Австрия (въпреки заслабващото ѝ влияние, тя остава важен играч в региона) и Германия и Източна Европа, начело с Руската империя и гравитиращите около нея (предимно) славянски държави.
В периода от януари 1919 г. до август 1920 г. се създава т.нар. Версайска система от мирни договори. С нея се слага края на Първата световна война и началото на разпада на установения към онзи момент световен ред. От една страна начело излиза Уилсъновата доктрина за отхвърляне на така позната дотогава в Европа система на “баланс на силите” и заменянето ѝ с нова световна организация на народите, която да издигне морала и стремежа за справедливост и националното самоопределение в основни принципи. Така се заражда и Обществото на народите.
От друга страна обаче Версайската система води до дълбока дипломатическа, икономическа и политическа изолация на победените държави. Германия, в частност, поема основния удар като на практика бива смазана и обложена с непоносими репарации. От другата страна стои Руската социалистическа федеративна съветска република (реформирала се в СССР през 1922 г.), чийто болшевишки и антидемократичен режим я прави непривлекателен партньор за държавите победители. Сходното положение на германците и болшвекитие ги прави изненадващо предразположени да търсят изход от ситуацията си една в друга. Така в рамките само на няколко години след ПСВ две от великите сили – Германският райх и съветска Русия се превръщат от врагове в търпими съседи, а по-късно и в приятелски настроени държави (което за пръв път си проличава явно със сключването на Рапалския договор от 1922 г.).
Третото десетилетие на XX век е белязано от икономически крах, следващ “Черния петък” и все по-острите реваншистки политики на тоталитарните режими в Европа и по света.
Разрушенията в резултат от Втората световна война се превръщат в повод да се създаде нов световен ред на международно сътрудничество и отхвърляне на насилието като инструмент за постигане на външнополитически цели. Възстановяване след ужаса на войната, създаването на ООН, периодът на деколонизация и засилване на процесите на демократизация на държавите по света под прекия надзор на САЩ, се превръщат в устоите, върху които се гради следвоенния свят.
Именно при тези условия се създават и двете крила на глобалната политика. От една страна, САЩ изгражда своята политика на сдържане, с която се цели ограничаване влиянието на СССР и комунизма по света, а от друга се гарантира сигурността на демократичните държави.
Противоположно на Западните държави и най-вече на Америка стои именно Съветският съюз, който в годините след войната установява пряк контрол върху цяла Източна Европа чрез налагането на комунистически режими на управление. Стълкновенията между двата световни гиганта минават по върха на острието на бръснача. Студената война е факт.
С края на Студената война настъпва и развръзката в съперничеството между двете сфери на влияние по оста Запад/Изток.
САЩ излиза от 45-годишния период като абсолютен политически, икономически и военен хегемон, който като космическо тяло привличаше в своето гравитационно поле десетки малки и по-големи държави.
Най-отчетливият израз на американската глобална доминация е нейното безспорно лидерство в НАТО. Организацията, която има за основна цел да защитава сигурността и териториалната неприкосновеност на държавите членки, се превръща във върха на американското копие и описва хоризонта на влиянието ѝ.
Този еднополюсен свят е в пряко противоречие с руските амбиции, които след разпада на СССР се налага да започнат отначало. В този контекст започва своя живот младата Руска федерация, която постепенно започва да търси своето място първо в региона, а после и на световната сцена.
II. Русия – Дамоклевият меч на Европа.
Руската държава от XVIII в. насам играе основна роля в развитието на Европейския континент и на световната политика въобще. Нейното значение е регионално, а на моменти дори глобално. Без значение какви са политическите пристрастия на читателя, не може да се отрече, че Русия е със статус на Велика сила, а нейните действия резонират във всеки край на земното кълбо.
Въпреки огромния си териториален обхват и многомилионно население, руската политика е традиционно авторитарна и тромава. Абсолютното концентриране на държавната власт в ръцете на тесен кръг от влиятелни хора води до постоянна борба за контрол над силовите кръгове и олигарсите. Всичко това е за сметката на политическите права на самото население, което през голяма част от своята история живее в крайна мизерия и е приравнено на вещ. Този явен контраст между благоденствието на управляващите и немотията на управляваните води до лабилност на властта. Прави я несигурна, а очакванията за народна любов са абсурдни. Единствено упражняването на сила и репресия върху малкото способни на ответен удар гарантира задържане на властта.
Тази непреходност на руската политическа система я прави чужда на сравнително гъвкавите европейски сили (Франция например в периода между 1750-1900 г. преминава през неколкократни кардинални промени в правната, политическа, икономическа, социална и културна система).
Съвременна Русия, Путинова Русия, е резултат от възродените имперски амбиции, които имат за цел да изтласкат влиянието на Запада (да се разбира Западна Европа и САЩ) от териториите, които смята за изконно свои.
Руската външнополитическа доктрина през по-голямата част от последните 200 години разглежда противопоставянето между Русия и Запада като “ние/те”, където концепцията за Русия в Европа е несъвместима. Това традиционно отхвърляне на европейските идеи, но същевременно участие в политиката на континента, прави Русия еднакво важна и опасна.
Нейното настроение спрямо западните си съседи е от особено значение за спокойното битуване на континента. Тази идея е дълбоко залегнала в германската и френската външна политика. Двете държави, макар и по различен начин, напълно разбират фактора „Русия” и предпочитат да я държат по-близо до себе си, отколкото далеч.
III. Европа няма врагове, Европа има интереси – възраждане на баланса на силите?
В отговор на критиките на Бенджамин Дизраели по отношение на външната си политика Хенри Темпъл виконт Палмърстоун му отговаря, че Британия няма вечни приятели или вечни врагове – Британия има вечни интереси.
Тази максима има особено отражение в политиката на европейските велики сили. Франция, Германия, Великобритания и Австрия до голяма степен са пример за умелото лавиране между комплексната дипломатическа обстановка на епохата и личните нужди и интереси на самата държава.
Конфликтът в Украйна е първото голямо изпитание за Европа на XXI век. Възможното развитие на обстоятелствата изглежда така: от една страна, Украйна не може да се справи сама с Русия и е редно нейната териториална и национална цялост да бъде защитена чрез помощ от Запада. От друга страна, Русия е важен икономически партньор за голяма част от европейските страни и представлява политическа и военна заплаха на прага на Стария континент.
Въпреки инстинктивната реакция, разрешението на войната да се разглежда по оста “победител и загубил”, нещата са много по-сложни.
Ако се подходи към конфликта в Украйна с крайна цел загуба за Русия, това ще представлява грешка. Историята показва, че всякакви опити за разгром на велика сила завършват еднакво пагубно за победителите (ако не и по-тежко). Тоталната победа над Русия, каквато големи части от обществото желае, представлява политически мираж.
При такъв сценарий не може да се изключи възможността в самата държава да настъпи вакуум във властта, който да поведе след себе си редица проблеми като икономически крах, социални брожения, дори и вътрешен конфликт. Векове на потисничество върху пограничните райони от централната руска власт прави много от изконните народи и по-малки републики сух барут. Възможността Чечня, Ингушетия, или пък република Тува да се превърнат в горещи точки, които да погълнат цели региони във война и мизерия, е голяма.
Друг важен политически въпрос, който не може да бъде решен лесно, е влиянието на Китай в Русия. По-конкретно икономическото влияние в източната част на държавата, където все повече райони попадат под икономическа, културна и демографска неформална окупация от страна на Китай. Евентуален крах на руската държава в резултат на загубата в Украйна, би я “тикнал” в ръцете на своя източен мажоритатен партньор. Пропастта, която ще се отвори между Русия и Европа, ще бъде по-голяма от тази от края на ПСВ или началото на Студената война.
Русия ще се превърне в перманентно враждебно настроена държава на източния фланг на ЕС и НАТО, която разполага с добро икономическо, политическо и военно равнище (без значение очакванията на обществото за губещата Русия, тя никога няма да бъде приравнена на държава от третия свят в своя потенциал).
Руската държава има дълбока традиция в мобилизирането на многомилионни маси от народите си в бързото индрустриализиране или преминаване към нов обществено-икономически ред. Навярно в тесните коридори на политическите кабинети по върховете в ЕС и САЩ се повдига въпросът какво ще прави светът с една Русия, която е преминала към военна икономика, докато бива дотирана периодично от Китай, за да бъде ползвана като жив щит срещу западните демокрации.
Културното влияние на Русия, макар и изгубило своята инерция след разпада на СССР, все още съществува и е особено силно изразено в държави като България, Молдова, Сърбия, Беларус и др. Въпреки че младото население на тези страни е генерално проевропейско настроено, все още има милиони хора в работоспособна възраст (и най-важното – с финансова независимост), които таят дълбоки симпатии към “матушка России”. В Източна Европа (а очевидно и в Централна и Западна) не са малко проруските партии и обществени организации.
При загуба на Русия, тези маси ще се мобилизират в защита на “опечалената” губеща и ще търсят сметка от своите политически лидери. В такъв горещ момент не може да изключим зараждането на конфликти. Русия неколкократно доказа своята експертиза във воденето на прокси войни и конфликти, както и в упражняването на опосредено влияние чрез своите частни армии.
Не на последно място, губеща Русия ще отвори голяма и дълготрайна дупка в регионалната икономика на Европа.
Санкциите, които се наложиха върху руската икономика, имат и ответен резултат. Изводът за последствия от войната ще могат да се изведат едва след нейния край, когато националните икономики могат да планират своите дългосрочни партньори и вносители на стоки и ресурси. Въпреки че икономическите последствия от войната не са предмет на тази статия, нужно е да се отбележи, че това ще е един от най-важните фактори за развоя на събитията и за параметрите, при които ще се търси край на конфликта и постигане на мир.
С гореизложеното не се претендира изчерпателност, тъй като се докосва едва повърхността на темата. Европейската политика е изправена пред огромна дилема. През последните 30 години държавите на континента усилено градят либерална демокрация, където човешките права, социалната справедливост и екологичните проблеми се превърнаха в централни теми. Това доведе до притъпяване на принципно прагматичния подход към регионалната и световна политическа среда. Европа, в известна степен, стана по-неспособна да взима решения, които да целят обезпечаване на националния интерес, а не на морално обнованото и политически коректното.
Бюрократичният подход към вътрешните и външните политически предизвикателства пред европейските държави особено напомня късната Римска империя, която ерозира отвътре.
От друга страна обаче в Европа започва да духа нов вятър. Недоволството на европейските народи към модерните политики не може да бъде скрито, а и не бива да бъде. Това се превърна в повод да се повдигне обществен диалог за възраждане на класическото дясно в Европа. Онова, което бе двигател на външнополитическата доктрина от края на XIX и началото на XXв. Онова, което бе споделяно като политическа философия от Чърчил, който в последните си години, не е крил своето неодоброние спрямо американската политика и влияние на Стария континент. Този нов вятър особено много носи аромата на Баланса на силите. Той напомня за изконно европейската политика, която лавираше между националния интерес и дипломатическия паритет.
Франция и Германия са основните политически играчи на континента. Не би било грешно да се направи изводът, че бъдещето на Европа зависи от техните действия. Именно тези две държави са икономическия и политическия двигател на ЕС. От техните политики в най-голяма степен зависят и отношенията между Русия и Европа.
Исторически Франция и Германия са били и съюзници, и врагове на Русия. Те имат най-дълбоки дипломатически отношения с нея и ако някой може да участва като медиатор в конфликта в Украйна, то това следва да са лидерите на тези две държави.
Историята показва, че Западна Европа е склонна да направи известни компромиси с териториалната цялост на Източна Европа в името на една усмирена Русия.
Така например Прусия дава своята подкрепа за Руската империя при смазването на полското въстание от януари 1863, продължило до среда на 1864 г. Въпреки че Франция се възпротивява и номинално защитава интересите на полското население, след преценка на международната обстановка и баланса на силите, решава, че няма нужната подкрепа, за да разпали конфликт с Прусия, и на практика изоставя подкрепата си за Полша (единствената причина Наполеон III да защитава полските интереси е, за да се противопостави на нарастващото влияние на Пруско кралство).
Когато през 1939 г. Чехословакия разчита на френска подкрепа за запазване на териториалната си цялост, тя е изоставена, а от гръдта ѝ откъсват Судетска област. Дипломатическата обстановка не предполага война между Франция (в известна степен и Великобритания) и Третия Райх. Нито пък Западът предприема действия, когато наяве излиза тайно сключеният пакт Молотов-Рибентроп, според който Полша е разкъсана между нацистите и комунистите.
Войната в Украйна е най-новото предизвикателство пред политическия морал на Запада. Дали националните интереси на демокрациите са по-силни от проповядваната либерална политика? Една по една картите започват да се свалят на масата и докато напрежението се покачва, европейските държави трябва да вземат политически съобразно решение.
IV. Realpolitik Ver. 2.0
В последните 10-тина години оттеглянето на САЩ от различните краища на света започва да проличава все повече. Противно на някои анализи, авторът на настоящата статия определя това не като признак на намаляващото влияние, а като “тактическо отстъпление” и прегрупиране на силите.
Дали Белият дом се готви за сблъсък с Китай, само по себе си е отделна тема, но това обстоятелство има особено значение за Европа и войната в Украйна. Когато една държава няма ресурсите, волята и обективната възможност да упражнява контрол в даден регион, народите започват да се борят за лидерство и независимост.
След края на ВСВ Западна Европа е пряко зависима от САЩ. Тази зависимост от една страна се обективира чрез лидерството на Америка в НАТО, от друга чрез икономическите стимули, които Белия дом поетапно инжектира в следвоенните икономики на Франция, Великобритания и Западна Германия. След разпада на СССР САЩ също претърпя известни неуспехи и пропуквания в своята външнополитическа позиция. Част от тези неуспехи са съмнителните резултати, които произлязоха от намесата в Близкия изток и продължилите над 20 години войни с тамошните държави, отслабените позиции на африканския континент за сметката на китайските, руското влияние в редица западноевропейски държави и т.н.
В резултат на всичко това и с оглед нарастващата сила на Китайската народна република, центърът на тежестта се измести на Изток.
Това откри възможности пред европейските лидери да търсят откъсване от САЩ и нейните политики. Франция традиционно е подозрително настроена спрямо Белия дом. Тя желае по-голяма национална независимост и лидерство в ЕС (и генерално на европейския континент). Това е част от нейната външнополитическа доктрина.
Още през 2017 г., в добре известната реч на френския президент Емануел Макрон в Сорбоната, той очерта едно европейско бъдеще, където американското влияние е сведено до минимум. През следващите 6 години все по-често се повдигаше темата за една независима Европа със своя армия и стабилни политически устои, както и конкурентна икономика. Постигането на тази цел обаче трябва да премине през обединяването на Франция и Германия в “брак по сметка”, в който двете държави-членки на ЕС да сложат началото на нова политика. Един от въпросите, които следва да бъдат разрешени, обаче, ще е за мястото на Русия в тази нова Европа.
В различни моменти от миналото политиките на Франция и Германия спрямо руската държава са диаметрално разположени. Днес обаче те са по-обединени във визията си за Русия, може би, повече от всякога. Германия има традиционни политически и икономически отношения с Русия. Франция от своя страна носи спомените от събитията след Великата война и поддържа позицията, че Русия не трябва да бъде “посрамена”.
Това би довело до изолирането на евроазийската държава от останалата част на Европа и би я превърнала в изключително сложен съсед. Това се потвърди на няколко пъти от реториката на френския президент Макрон, който в началото на войната твърдеше, че краят ѝ трябва да бъде балансиран и да не се търси пълното унищожение на Русия.
В стремежа си да бъде фар на дипломацията той поддържаше чести лични телефонни разговори с Владимир Путин.
Въпреки че в последните месеци той промени отношението си към Русия и дори отиде в другата крайност като предложи хипотетичната възможност натовски войски да бъдат дислоцирани в Украйна, за да я защитят от по-нататъшно унищожение. С това той завърши цикъла и се присъедини към останалите западни лидери, които все повече виждат в Русия глобална заплаха и смятат, че тя трябва да бъде спряна. Дали това означава, че Макрон е променил философията си за една “посрамена” Русия или не, е въпрос, на който трудно бихме могли да отговорим.
Войната в Украйна направи приобщаването на руската държава към европейската политика почти невъзможно. Няма краткосрочна перспектива, която да предполага сближаване на позициите на Европа и Русия. Въпреки това последната продължава да е незаобиколим фактор в политическите и икономическите дела на континента. Ако Русия загуби войната в Украйна и бъде заставена с тежки мирни условия е много вероятно тя бъде загубена за десетилетия за европейската политика и икономика. Както посочих по-горе, това може да я тласне в ръцете на Китай или да я стимулира да промени геополитическата си концепция и да търси своето бъдеще на изток, а не както досега – между Европа и Азия.
От друга страна позициите на Русия не трябва да се екзорбитират – тя няма нужните ресурси и политически лост за оказване на натиск, за да очаква всички нейни условия да бъдат приети.
Нелепо е предположението на някои, че руските висши дипломати са наивни автократи-терористи, които в момент на маниакалност, са готови да затрият Светът и себе си, за да получат каквото искат. Историята показва, че дори Сталин е бил изключително прагматичен в подхода си към САЩ и западноевропейските държави и е имал реалистични представи за ограничения капацитет на своята държава.
Путин, макар и съвсем различна личност, ще следа логика, която изключва война на принципа “всичко или нищо”. Това означава, че когато Русия е достигнала своя лимит, тя също ще седне на масата за преговори и ще търси компромисен вариант. Дали това ще стане сега, следващата есен или след 2 години, е невъзможно да се прецени.
Едно е сигурно – всеки конфликт, било то военен, социален, икономически или религиозен, трябва да преследва реалистично постижими и материално оценими цели. Тяхното постижение обаче никога не следва да надхвърля пасивите, които държавата ще понесе в стремежа си да постигне търсеното. Още през 2007 г. на конференцията за сигурност в Мюнхен Владимир Путин посочи своята червена линия. С речта си той описа ясно кои са неговите приоритети на континента и направи намек за готовността си да защити своята власт с нужните средства.
Тази първа за този век същинска европейска война ще бъде изтъкана от компромиси и от двете страни.
Тя ще бъде тренировъчното поле, на което новото поколение световни лидери ще трябва да пренастроят струните на своята външна политика и да изградят новия световен ред. Да се очаква, че конфликтът в Украйна ще е ядрото на промяната е пресилено. Тази война единствено очертава върха на айсберга, който се изгражда в продължение на над 20 години.
Дали Русия ще запази своите геополитически позиции или ще трябва да се преориентира, дали ще насочи копието си към Балканите или балтийските държави, е въпрос, който зависи от много обстоятелства и политическа воля. Едно обаче е сигурно, Европа не може да си позволи да жертва прекомерно много за постигането на романтичен край на войната в Украйна. Политиката е изкуството да гледаш напред във времето и не толерира морални вопли пред прага на променящия се свят.
САЩ и Китай се готвят за сблъсък, който ще отекне във всяко кътче на земното кълбо. Междувременно Европа ще трябва да консолидира своите позиции. Пред лидерите на континента стоят редица дилеми – дали да се продължи либералната линия на политика или да се търси алтернатива във възраждащото се дясно? Дали ЕС ще намери своето естествено развитие в фрагментирането му на подсфери на влияние (например Западна и Източна) или ще се стреми към федерализиране на съюза и централизиране на властта? Ще преглътне ли Европа своите морални предубеждения спрямо Русия и ще търси ли по-близка колаборация с нея, както многократно е правила в миналото, или ще оспори нейните позиции и ще я изпъди при останалите източни деспоти?
Едно е сигурно – войната в Украйна няма да има черно-бял край, няма да има пълни победители и напълно победени.
Успех за Русия ще означава загуба за Запада и в частност Европа. Тоталната загуба за Русия ще я превърне в бомба със закъснител, който нито Европа, нито САЩ имат ресурсите или политическия капацитет да овладеят. Както винаги, геополитическите интереси ще определят дневния ред на мира, който рано или късно ще настъпи между двете враждуващи държави. Бъдещето на Европа ще се определи от събитията в периметъра между Днепър и Волга, но само смелите и разумни решения на политиците на континента ще определят дали центърът на влияние ще се запази между Рейн и Дунав.
Вместо заключение:
Статията няма за цел да трупа политически кредит или да търси обществени акламации, доколкото авторът не е политик, нито има такива амбиции, а се старае да бъде скромен опит за балансиран прочит на събитията и евентуалните последици. Историята на европейската политика е пъстра и тя неусетно се прелива в световните събития. Дискусията за бъдещето на европейската цивилизация трябва да се движи в рамките на националния интерес на Ришельо и Метерних и обществения договор на Жан-Жак Русо и Томас Хобс. Политическите режими и доктрини се сменят според условията, в които се развива човешката цивилизация. Дали нашето поколение ще бъде свидетел на такъв етап, тепърва ще разберем.
