Картина на казанския художник Рустем Хузин, показваща битката.
През май 1223 г. монголските армии на Чингис хан победили руските войски в битката при Калка. Узнали за това, нашите братовчеди волжките българи, водени от владетеля си Габдула Челбир, (1178-1225 г.)[1] започнали да се готвят за война. По стар български обичай решили да използват тактиката на отстъпващата войска, докато не се вкара врагът в капана.
Мястото на битката не било случайно избрано – самарската луга и Жигулеевските възвишения, даващи сериозно предимство са разположени в непосредствена близост до нея. Построявайки редица заграждения, българите сътворили истински капан, принуждаващ монголите или да умрат от български меч, или да се издавят в река Волга. Българите използват типичната форма на партизанска война и подмамването на монголската конница в труднопроходими места, където тя губи тактическото си преимущество.
Монголската армия била водена от Бахадир Субадай[2] – най-изтъкнатият пълководец на монголците. До този момент, той не познавал поражение на бойното поле. На 23 май 1223 г. близо до град Калка се срещат обединените войски на руските княжества и техните съюзници куманите срещу настъпващата татаро-монголска армия, водена от лично от Субетей. Това сражение завършва с пълно поражение на руските княжества и техните съюзници, но и татаро-монголска армия е значително изтощена и понася сериозни загуби, затова Субетей решава войските му да се оттеглят временно.
Стигайки южната граница на Волжка България с около 50 000 души войска, той се изправил пред на пръв поглед малобройна българска войска. След като набързо я обърнал в бягство, той влязъл в капана на българите. След битката при река Калка и поражението на съюзниците разбирайки за опасността, волжко-българският кан Габдула Челбир започва приготовление за война, давайки си сметка, че армията на Чингис хан, водена от Субетей е с изключително висок дух, съставена е от най-добрите конни войски и е непобедена до тогава. Габдула Челбир заповядва да се съберат хора за армията му и да се започне подготовка за война. Към войската му се присъединяват и няколко кумански отряда. Към неговите войски се присъединяват и мордовските принцове Пуреш и Пургаз.
От настаналото клане според „Джагфар Тарихъ“[3] оцелели едва 4000 души, а според китайските източници – нямало оцелели. Пак според спорния български летопис българите решили да не продават монголците в робство, а ги разменили за сметка на овни. Така Чингис хан дал 4 000 овце на българите, за да получи обратно своите воини.
През 1223 г. битката при завоя на река Самара, наречена още „Овчата“ заради тази размяна, „разтърсила вселената“, и е документирана като първото и последно поражение на Чингис хан, докато е бил жив. След неговата смърт последвали три последователни неуспешни за тях похода – през 1229, 1232 и 1235 г. Едва през 1236г. монголите успели да пробият защитата на нашите братя в Поволжието.
Значението от победата от 1223 г., сравнима с тази на цар Симеон Велики при река Ахелой през 917г. над Източната Римска империя е голямо. Историкът от Казан А. Халилов пише:
„Съпротивата на България, продължила до 1278 г., е първопричината Русия и руските земи да не бъдат включени в състава на “Златната орда“.
В това отношение може да се каже, че Волжка България е спасила древна Русия от унищожение“.[4]
Библиография
[1] Чолов, Петър. Волжка България VII-XVI век. София, ИК Кама, 2008. ISBN 978-954-9890-84-6. с. 221.
[2] Gabriel, Richard, Genghis Khan’s Greatest General: Subotai the Valiant, 2004
[3] Текстът на „Джагфар тарихъ“, „Джагфар тарихъ“ (на татарски: Җәгъфәр тарихы или Cäğfär Taríxı) — в превод „История на Джагфар“, е текст, претендиращ, че е компилация от ранни исторически материали за прабългарите, хазарите и други евразийски номади, който претърпява няколко изданияq първото през 1991 г. в Казан, а последното през 2010 г. в Турция.
[4] История Татарстана, Казань, ИК „ТаРИХ“, 2001 г., стр. 45
