Време за четене: 6 минути

Последните няколко години алтернативното дясно популяризира термина културен марксизъм, описващ едно от разклоненията на учението на Маркс и Енгелс. Тази модерна трактовка на марксизма, залагаща на еволюция, а не на революция, както и на водене на културна война, става все по-популярна и видима дори за политически неизкушените.

На първо време какво изобщо представлява това понятие културен марксизъм? Напоследък го виждаме споменат в леви медии, както и вече е станал отличителен еталон на алтернативното дясно, в неговата критика на настоящия политически ред в Запада. Кои политики обаче включва, има ли си лидери и свой Интернационал, както предишните итерации на марксистката политическа мисъл?

Накратко – не, този марксизъм е децентрализиран по своята същност, няма водачи, няма организации, няма дори единна структура.

Самото понятие е изключително общо. Не съществува едно униформено движение наречено културен марксизъм, а по-скоро наименованието се използва като чадърен термин (umbrella term), който обхваща няколко течения във философията и политическите науки, появили се през втората половина на XX век.

Какво е културен марксизъм?
Клонове на концепцията за културен марксизъм.

Корените на културния марксизъм могат да се проследят във времето назад до Франкфурт, Германия или по-точно т.нар. Франкфуртска школа, която е представлявала неформално сдружение от леви европейски интелектуалци, силно повлияни от италианския комунист и теоретик от началото на века Антонио Грамши и неговите „Затворнически тетрадки„, написани в затвора, където е хвърлен от фашистите на Мусолини.

Недоволни и критично настроени както към западния капитализъм, към фашизма, така и към успехите и реалностите на победилия в Русия болшевизъм. Целта им е била да изследват недостатъците в теорията на класическия марксизъм, да я модифицират и да отстранят нейните дефекти, довели до хуманитарната катастрофа в Съветския съюз. Крайната цел е същата – комунистическата утопия, в която всички са щастливи, равни и няма бедни, гладни и нещастни.

През 70-те години на XX век в западния академичен, интелектуален и артистичен живот се случва нещо изключително интересно.

С издаването на Запад на книгата „Архипелаг Гулаг“ на Александър Солженицин през 1973 г., в която обширно и обстойно се изобличава престъпния и безчовечен характер на съветския експеримент, значително надминаващ злодействата на всеки друг тоталитарен режим.

Немалка част от западните апологети на комунизма се отказват от защитата на точно тази идеология. Обещанието и предвестието на утопичното общество на бъдещето, построено от новия човек Хомо совиетикус издишват и загубват каквато и да е легитимност. Точно по това време и идеите на Франкфуртската школа биват прегърнати от същите тези прослойки, придобиват изключителна популярност сред целия стар социалистически елит в Западна Европа и САЩ, както и от масовите студентски организации по онова време.

От тогава и де факто доминират академичния живот на Запад.

Културен марксизъм - от горе ляво надясно: Ерих Фром, Теодор Адорно, Макс Хоркхаймер, Лео Лоувентал, Фридрих Полък, Франц Леополд Нюман, Хърбърт Маркузе, Уолтър Бенджамин
От горе ляво надясно: Ерих Фром, Теодор Адорно, Макс Хоркхаймер, Лео Лоувентал, Фридрих Полък, Франц Леополд Нюман, Хърбърт Маркузе, Уолтър Бенджамин
Какви са идеите на Франкфуртската школа?

Един от най-видните ѝ представители Херберт Маркузе издава есе през 1965 г., озаглавено “Репресивната Толерантност”, в което пише:

“На малките и безсилни малцинства, които се борят с фалшивото съзнание, и с тези, които се облагодетелстват от него, трябва да се помогне: тяхното съществуване е по-важно от запазването на правата и свободите на тези, които злоупотребяват с тях, за да получат чрез конституцията власт в интерес на потисниците на тези малцинства.”

Феминизмът, който разглежда жената като потиснато малцинство, постколониализъм, който разглежда колонизираните народи като потиснати малцинства, както и движението Black Power (Черна сила) и Black Lives Matter (Черните животи имат значение), което разглеждат чернокожите като потиснати малцинства – всички те са произлезли от Франкфуртската школа.

В нейния фундамент лежи убеждението, че всеки един аспект на нашата идентичност без значение дали ще е раса, сексуалност, джендър (пол), семейство, култура, религия трябва да подложен на съмнение и критика. Всяка поведенческа норма в нашето общество трябва да бъде оспорена, като в най-добрия случай се стигне до цялостно им изменение, което да доведе до възмездието на предполагаемите потиснати малцинства.

Културен марсизъм - Теодор Адорно и Макс Хоркхаймер
Теодор Адорно и Макс Хоркхаймер

Културният марксизъм се различава от класическия марксизъм по това, че той вече не разглежда историята и настоящето през призмата на класовия конфликт – между буржоазията и пролетариата, между тези със собственост и тези без. Вместо това на тяхно място идват потисниците и потиснатите (тези с привилегия и тези без). Малцинствени групи влизат в ролята на пролетариата и крайната цел се преобразява в тяхното повсеместно освобождение от репресивния характер на обществата, изградени от потисниците им.

По-нататък социалната, политическа и икономическа структура, която се е създала и която е била изтъкана от цялото ни културно, историческо и интелектуално западно наследство подлежи на „деконструкция“ през призмата на франкфуртския похват.

За пример – хетеропатриархалното общество, създадено, построено и доминирано от мъже изначално и вътре в себе си е гнило. То цели единствено да утвърждава и възпроизвежда мъжката доминация над жените. Няма никаква стойност в него и каквото и да е създало, то е било просто инструмент за налагане, утвърждаване и продължаване на насилствения си характер.

За сметка на това мнозинствата биват определени, както отбелязах, като привелигировани потисници. Крайната цел на културния марксизъм е да измени социалната структура, така че да коригира това неравенство и облагодетелства потиснатите малцинства.

Хетеросексуалните са потисници и са създали общество, което им дава привилегии – като това да имат деца и да създават семейства. Решението в този случай логично следва да бъде промотирането на различни сексуалности.

Културен марксизъм - след неуспеха на Спартакисткото въстание и изграждането на СССР, редица интелектуалци решават да променят марксизма в друга посока, но със същата цел. На снимката: агитатор в Берлин, 1919 г.
След неуспеха на Спартакисткото въстание и изграждането на СССР, редица интелектуалци решават да променят марксизма в друга посока, но със същата цел. На снимката: агитатор в Берлин, 1919 г.

Белите са потисници и идеята за бял супремацизъм (превъзходство на белите) е заложена в западните инститицуии и социален живот от появата си, както и e главната черта, която ги бележи. Решението е мултикултурализъм, който включва мерки като позитивна дискриминация (квоти за небели хора в държавна служба).

Друга интересна и плашеща характеристика на културния марксизъм е неговото активно идеологизиране на лингвистичното ни наследство. Думи се променят, така че да пасват ценностната система на франкфуртисти.

Пример за това е новото название на  нелегалните имигранти в САЩ. Те вече се наричат недокументирани имигранти. В България това е опитът за назоваване на циганите „роми“. Тези тоталитарни набези в речника ни могат да се разглеждат като удобни начини за контролиране на дискурса.

Дори и думата да се запази, тя може също така да промени значението си

Най-видно тук изпъкват термините сексизъм и расизъм, които вече не се определят като предубеденост на база раса/пол, а вместо това се разглеждат като симбиоза между привилегия и власт. Така се стига до абсурдни твърдения и теории, които за съжaлeние доминират университетските кампуси на запад като например„Аз като жена от малцинствена група не мога да бъда сексистка или расистка спрямо бели мъжe“.

Друг виден представител на Франкфуртската школа Теодор Адорно пише книга „Авторитарната личност„, в която той дефинира бащинството, гордостта от семейството си, християнството,  склонността към традиционни полови роли и сексуалност, както и патриотизмът (любов към страната си) като патологични феномени. Тази тенденция да се патологизират мненията на инакомислeщи и несъгласни с политическите цели на идеолозите му, е характерна за културния марксизъм и може да бъде забелязване все по-често дори и у нас.

По този начин критики към тях могат да се дискредитират като „ирационални страхове“ или фобии.

Пример ще бъде, ако бяло християнско семейство не иска да живее като малцинство в общност, доминирана от различна култура или религия и вместо това проявява предпочитание към хора, споделящи същото културно и историческо наследство, се определя като „фобия“ и тесногръдие.

Така се раждат безбройните термини, които се използват като идеологизиран лингвистичен арсенал от проповедниците на новата „културна революция“ – ислямофоб, хомофоб, ксенофоб и т.н.

Това прераства в явлението политическа коректност, която вече успешно навигира медийният и обществен дискурс като налага автоцензура от страх да не бъдеш заклеймен като расист, сексист и т.н.

Ако се върна обратно към пасажа от Маркузе е видно, че културните марксисти разглеждат конституционните свободи и права като свобода на словото, не като средство, чрез което могат да се овластят дадени маргинални групи, а обратното – инструмент, създаден от западната политическа мисъл с единствена цел да налага, утвърждава и продължава господството на западната цивилизация и още по-конкретно нейните строители – бели хетеросексуални християни мъже.

Културен марксизъм - борба срещу свободното слово.
Активист на крайнолявата организация Антифа гори плакат с надпис „Свободно слово“.

За това и отново се стига до нелепости като горене на плакат, на който пише „Свобода на словото“ (Free speech) в името на социална правда, което се случи през пролетта на 2017 г. в елитния американски университет Бъркли.

Проникването и разпространението на тази идеология във висшите учебни заведения, е може би най-фрапантната част от всичко, което описвам. Британският общественик Роджър Скрутън брилятно описва в това свое есе в какво са се превърнали по негово мнение хуманитарните науки в днешните университети.

Разбира се, културата на Запада остава главният предмет на изучаване в хуманитариите. Обаче целта вече не е да насади тази въпросна култура, а да я опровергае – да изследва всички начини по които тя греши с уважение към егалитарния светоглед. Хуманитарните дисциплини вече са проектирани за да докажат тази теза – да изобразят всички начини по които, чрез историите си, схващанията си и вярванията, както и как чрез своите произведения на изкуството, своята музика и език, културата на Запада няма по дълбоко значение и смисъл от властта, която тя цели да утвърди и продължи.


Текстът първоначално бе написан от своя автор, който се отказа от него. В настоящия си вид е под редакция на Георги Драганов.

Сподели
Стефан Кичев
Стефан Кичев

Стефан Кичев (1996-2020 г.) бе студент в Софийския Университет “Св. Климент Охридски” и Нов Български университет. Интересуваше се от политическа история и философия, както и модерна култура и поезия. Посмъртно ще бъде издадена негова стихосбирка.

3 Comments

  1. Културен марксизъм е, когато самата промяна на света е цел, а не средство за подобряването му. Впрочем какво общо има това с творчеството на Ерих Фром и неговите идеи?

  2. Ерих Фром, който съм чел, е един от основателите на Франкфуртската школа. Това е общото.

  3. „модерна трактовка на марксизма, залагаща на еволюция, а не на революция, както и на водене на културна война“ – как това, или каквото и да е друго, е различно от оригиналния Марксизъм или Ленинизъм? „Културните“ марксисти не са нещо ново, те са си същите, като първите комунисти.
    „класовия конфликт – между буржоазията и пролетариата, между тези със собственост и тези без. Вместо това на тяхно място идват потисниците и потиснатите“ – отново, няма никаква разлика. Обществото се разделя на групи и ти си виновен, ако принадлежиш към грешната група. Което, от своя страна, се определя от комунистите. Това си е класов конфликт.
    Някакси, наблягайки на мними различия, оправдаме „стария“, „оригинален“ макрсизъм, който не е чак толкова лош, колкото „модерния“, „културен“ комунизъм. Или пък намекваме, че едното може да бъде алтернатива на другото. Но това не е така. Макрсистите са си марксисти и не можем да сменим едните с другите и да чакаме нещо различно.

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *