Свирепата атака на френско-бургундската дивизия отблъсква акинските леки кавалерийски ескадрони. Но когато рицарите пробиват и османските полеви укрепления и пехота, изглежда, че планът на Баязид може да се провали. Картина: Никополис 1396 г. от Дейвид Никол, CAM 64 (ISBN13: 9781855329188).
Чета за битката при Никопол, един от последните и най-мащабен от кръстоносните походи срещу турските нашественици, а за фон слушам невероятния саундтрак на „Властелинът на пръстените“ и ще споделя с вас.
В Унгария назрявала мисълта за кръстоносен поход срещу нашествениците с цел да бъдат изгонени от Европа.
При такава обстановка със съдействието на римската курия бил организиран кръстоносен поход начело с унгарския крал и германски император Сигизмунд. В края на май 1396 г. 60 хилядна армия се съсредоточила в Будапеща.
Отново нейното ядро образували унгарските войски, които възлизали на около 30 000 души. Френският контингент в състава на армията възлизал на около 10 000 души, които били командувани от граф Жан дьо Невер, известен под прозвището Жан Безстрашния, син на бургундския дук и сродник на френския крал. Сред изтъкнатите френски рицари били и тримата внуци на краля – Жан дьо Бурбон, Хенрих дьо Бар и Филип дьо Бар. Висш команден пост заемал маршал Жан дьо Менгр – Бусико.
Около 2000 германски рицари и бойци били водени от хохенцолернския граф Фридрих. Около 1000 англичани се намирали под командуването на граф Ланкастер. Влашкият княз Мирчо Стари, участник в битката за Косово поле водел 1000 бойци. Освен това в армията влизали и полски и родоски рицари, австрийци, ломбардци, хървати, босненци.
Генуа и Венеция подготвили фронт от 44 галерии, командвани от венецианския адмирал Томаниче Нико. В последствие към него се присъединили и родоски кораби. Съюзната армия имала пъстър състав. Те се насочили по течението на Дунав, преминала реката при гр. Оршова и навлязла в българските земи в територията на Видинското царство.
Идването на кръстоносците предизвикало развижване на духовете сред българското насселение в северозападните краища на Мизия.
То само чакало само сгоден момент за борба против завоевалите. Окуражен от развоя на събитията бил самият Иван Срацимир, който използвал появата на унгарската войска за да отхвърли васалната си зависимост. пряко известие за това се съзъдра в разказа на маршал Бусико, един от главните участници в похода.
Когато кръстоносната армия наближила Видин и се насочила с пристъп към него, „веднага слезте оттам – разказва той – господарят на страната, който беше християнин и беше поставен насила под господството на турците. Той дойде и предаде и себе си и града си и цялата своя страна на краля на Унгария и освен това му предаде всички турци, които се намираха в града„.
Бусико потвърждава думите на немския рицар Шилтбергер, също участник в похода и добре осведомен за хода на събитията. Отбелязва, че градът Видин, който бил столица на България се предал доброволно на краля, като добавя при това, че той разположил в него 300 конници и пешаци.
Със съдействието на жителите на Видин и на самия Иван Срацимир вместо османския гарнизон, който бил пленен и избит, там се установил кръстоносен отряд.
След превземането на няколко крепости по течението на Дунав от които и Ряхово със съдействието на местните българи без които превземането на крепостите би било невъзможно, епицентърът на събитията се премества на изток до крепостта Никопол и обсаждането й. Тази крепост се издигала върху високия хълм със стръмни склонове, особено към река Дунав, разположен в северозападния край на долината, където се простира дн. гр. Никопол Крепостта е достъпна само от запад.
Крепоста е нараснала особено много през втората половина на XIV век, когато България е била застрашена от османските завоеватели, тъй като през нея по Дунав можела да се поддържа връзка с Влашко, Сърбия и Унгария, към които нашествениците също имали аспирации.
В началото на юни, съюзниците превзели и намиращата се на близо крепост Малък Никопол и я превзели, като по този начин си осигурили тила при защита на Никопол. През това време османската армия водена от султан Баязид I пристигнала при Никопол и заела височините на 5-6 км южно от града. Шилтбергер твърди, че броят на войските възлизал на 200 000 души и бил определен в резутат на разузнаване, извършено от власите начело с войводата им Мирчо Стари.
В действителност войската им е била съставена от около 120 000 – 130 000 човека, което е впечатляващ размер за епохата. Османската армия била построена в 3 бойни линии и резерв.
В първата бойна линия влизали 20 000 азеби. В центъра на втората бойна линия били разположени 20 000 еничари и малоазиатски войски, на десния фланг румелийската конница, а на левия малоазиатски спахии. В центъра на третата бойна линия застанали 30 000 еничари, а на двата им фланга по 15 000 спахии. На крайния ляв фланг били изпратени 5000 сърби. Войските от третата бойна линия били подчинени на султана. В резерв били останали 25 000 души. Войските разполагали и с бомбарди, но местоположението им не е известно.
Пред втората бойна линия били набити заострени колове, наклонени напред. Съюзното командване се изненадало от появата на многобройната османска армия, макар че преди това получило известия за нейното приближаване, още когато тя достигнала Търново. То построило своите сили в 2 бойни линии.
В първата били поставени французите, в центъра на втората – унгарците и другите западно европейски войски, на десния фланг – хърватите, а на левия власите. Един френски отряд командван от дук Нобер бил оставен за защита срещу Никополската крепост.
Французите, които били много самонадеяни и се хвалели, че ако небето падне, те ще го задържат на върховете на копията си, първи преминали в атака. Те разпръснали азебите от първата бойна линия и се насочили срещу еничарите от втората бойна линия. Набитите колове пред техния боен ред ги принудили да слязат от конете и да продължат боя пеша.
При това много от конете, които представлявали добра цел били убити и ранени от стрелите падащи така нагъсто, „че нито сугращицата, нито дъждът не падат така нагъсто от небето“.
Започнал ожесточен ръкопашен бой. Французите имали предимството благодарение на солидното си защитно въоръжение – броните, които ги предпазвали от противниковите удари. Османците понесли големи загуби около 10 000 души. Спахиите от десния фланг на втората линия настъпили, но и те били отбити с тежки загуби.
Султанът дал заповед войските от втората линия да се оттеглят.
И третата линия не можала да удържи натиска на французите и отстъпила. Когато французите излезли на височината, зад която бил прикрит конният резерв, те се оказали откъснати от главните съюзни сили.
Атакувани по фронта и от фланговете, те започнали да отстъпват, но били обкръжени и разбити Част от тях паднали убити и ранени, а другипопаднали в плен. Сега вече османските войски настъпили срещу главните съюзни сили.
Хърватите и власите не издържали на вражеския натиск и започнали да отстъпват, с което открили фланговете на войските, разположени в центъра на втората бойна линия. Фланговете проявили устойчивост. Започнал ръкопашен бой. Конят на султана бил убит, но Баязид възседнал друг и продължил да ръководи боя. Начело на силна войска Сигизунд също се нахвърлил срещу врага и имал временен успех. Шилтбергер пише:
„Кралят като чу, че бургундският херцог е нападнал враговете, взе другата войска и нападна с дванадесетхилядна конница пехотинците, които турците бяха изпратили напред и всичките ги изби и прегази„.
Но голямото числено превъзходство на османците, а според Шилтбергер намесата на сърбите, които до този момент не участвали в боя, оказали решаваща роля върху развитието на сражението.
Съюзните войски започнали отстъпление, но преследвани от османците били избивани. повечето от войниците, котио достигали Дунав се издавили във водите му. Само малка част успяла да се прехвърли на северния бряг на реката. Сигизмунд се спасил на един венециански кораб.
След победата при Никопол, извоювана с цената на 60 000 убити, Баязид се отправил към Видин. Крепостта била превзета, а Иван Срацимир – отведен като пленник в Мала Азия. Така през 1396г. България била окончателно превзета и настъпил продължителният период на османското иго.
На 26 септември Баязид заповядва екзекуцията на между 3000 и 10 000 пленници като отмъщение за убийството на турци в Оряхово от французите. Той също е разгневен от големите си загуби в битката, въпреки крайната победа. Пленниците под 18 години той запазва за собствената си армия или продава в робство.
Поражението и пленяването на Баязид от Тимур при Ангора предизвиква хаос в Османската империя. Мирча се възползвал от случая, за да организира заедно с Унгария кампания срещу турците. Унгарците и поляците са победени в битката при Варна, а Константинопол е превзет през 1453 г. Последван от деспотство Мореа през 1460 г. и Трапезундската империя през 1461 г., с което се слага край на последните остатъци от Византийската империя в Анатолия и на Балканския полуостров.
Библиография
Д. Ангелов, Б. Чолпанов, Българска военна история през Средновековието, София, Издателство БАН, 1994 г. с. 240-249
