Статията е написана въз основа на: Петър Голийски. „Българите в Кавказ и Армения“ (II–X век). София, 2006
„Разпускайки западните множества, самият той (цар Валаршак) слязъл в богатите на трева места, близо до границата на Шарай, наричан от древните Безлесен и Горен Басеан и [който] по-късно вследствие на преселението на Влъндур на булкара Вунд, които се установили по тези места, бил наречен по неговото име Вананд.
И имената на селата, които били дадени според имената на братята и потомците му, са останали и до днес… В неговите [на Аршак] дни имало голямо безредие във веригата на великата планина Каукас, в страната на булгхарите и много от тях, като се отделили, дошли в страната наша и заживели за дълги времена под Кол, на плодородно и изобилно на хляб място… Тук свършват думите на стареца Мар Абас Катина…“ (Մովսիսի Խորենացւոյ Պատմութիւն. Երևան, 1981, превод мой – П.Г.)
Тези сведения дължим на Мовсес Хоренаци, считан за Баща на арменската историография.
Той завършва своята „История на арменците“ около 482 г. и пишейки я, решава да вмъкне два интересни пасажа, свързани с българите. Съдържението им е било обект на нееднократни опити за датиране и тълкуване.
Най-старото датиране на „цар Аршак“ е направено още през XIX век и управлението му е отнесено към периода 127–114 г. пр.Хр.
Въпреки че днес тази датировка е отдавна отхвърлена от арменската историческа наука, тя все още може да се срещне из съвременни изследвания, правени в чужбина. Други датировки, отъждествяващи Аршак с арменския цар Арташес ІІ (34/33–21/20 г. пр.Хр.) или с Аршак І (34–35 г.), също са неоснователни. „Аршак“ у Хоренаци е представен като значителен владетел, докато арменският историк дори не знае за съществуването на кратко управлявалия Аршак І (34–35 г.).
Отъждествяването с Арташес ІІ (34/33–21/20 г. пр.Хр.) също е невъзможно, защото от един друг откъс у Хоренаци, се разбира, че дори и около 387 г. потомците на българските преселници във Вананд продължават да са войнствен, агресивен и размирен елемент („защото ванандците с голямо желание разбойничели, което за тях е приятен и правилен занаят“).
А това означава, че и към края на IV век ванандските българи все още пазели етническата си самобитност и все още не били станали „докрай арменци“. Което надали е възможно да се случи, ако са били дошли в Армения 400 години по-рано, при Арташес ІІ. Така че и той, и Аршак І отпадат като кандидати да са „цар Аршак“ на Хоренаци.
Други автори пък стигат до противоположната крайност – изтегляне много късно на царуването на „Аршак“.
Например според Васил Гюзелев преселението на хората на Вунд е станала чак по времето на арменския цар Арташес ІV (423–428 г.), а според Александър Бурмов „Аршак“ е арменският цар Аршак ІІІ (378–389 г.) или в най-добрия случай Аршак ІІ (345–368 г.). Незнайно по какви причини последната дата се приемаше за меродавна у нас в продължение на десетилетия.
Не че изобщо някой историк в България се интересуваше от въпроса за преселението на Вундовите българи в Армения и за това събитие като маркер за ранно българско присъствие около Кавказ. Тази пълна незаинтересованост много добре личи от приложената в „Образуване на българската народност“ (София, 1971 г.) на акад. Димитър Ангелов карта, изготвена от чл.кор. Петър Коледаров. На нея областта Вананд, където са се заселили Вундовите българи, е поставена не в Северозападна Армения, а (явно по чисто звукова прилика) е сложена около езерото Ван в Южна Армения. Географската, а оттам и историческата грешка в картата е от порядъка да поставим София на мястото на Бургас.
Накратко, нито една и от късните датировки (IV–V век) не е вярна. Това става ясно от едно сведение на писалия в началото на Х век арменски патриарх (католикос) Йовханнес Драсханакертци. Ето какво съобщава той:
„В неговите дни (на Аршак) някои от евреите, като напуснали обиталищата си в [страната на] булкарите, населяващи клисурите на Ковкас, дошли и се заселили в подножията на Кол. Двамина от тях, измъчвани поради това, че не почитали езическите богове, били посечени заради бащината си вяра, както светият Йелиазар и синовете на Шамовон.“ (Յովհաննու Կաթողիկոսի Դրասխանակերտցւոյ Պատմութիւն Հայոց. Երևան, 1988, превод мой – П.Г.)
Този откъс също споменава „страната на българите“ в Кавказ като реалност по времето на „Аршак“. Пак той започва гонения против евреите (за тях пише и Хоренаци), карайки ги да се кланят на езическите богове. Езическите богове обаче са били почитани в Армения до 301 г., когато тя първа в света приема християнството като държавна религия. Тоест „страната на българите“ в Кавказ е била реалност още преди 301 г., седем десетилетия преди нашествието на хуните западно от Волга, с което традиционно и механично се свързва и появата на българите в Европа.
Че преселението на българите на Вунд в Армения е станало преди 301 г. се потвърждава по косвен път и от един друг късен арменски автор на име Ухтанес. През 982 г. той написва една „История на арменците“ в 3 части, първата от която представлява компилация от сведения на по-ранни автори, макар че съдържа и информация, която е черпена от други източници. В първа част от историята си Ухтанес помества списък с епархиите, учредени от свети Григор Лусаворич (Григорий Просветителя) веднага след покръстването през 301 г.
Всяка от тях носи името на областта (окръга), която покрива териториално, или на аристократичната фамилия, господстваща там. Ето част от сведението на Ухтанес: „на това място били подредени и обявени всичките [епископски] престоли, [точно] както свети Григор, нашият Просветител, ги назначил и сам подредил йерархията на престолоприемните епископи. Първият [бил] епископът на Харк, вторият – епископът на Остан… петнадесетият – [епископът] на Вананд“.
БЪЛГАРИТЕ ОКОЛО КАВКАЗ И В ИЗТОЧНА ЕВРОПА
Авитохол и началото на българската държавност в Европа
Българите северно от Кавказ според арменските извори – I
Българите северно от Кавказ според арменските извори – II
Българите северно от Кавказ от средата на V до края на VI век
Велика България и нейната гибел
Следите от българите върху картата на Северен Кавказ
Името Въндо съществува в Егейска Македония и по специално Мъгленско до първата четвърт на ХХ век, когато българите са изселени в резултат на спогодбите за размяна на населението между България и Гърция. Най-известният пример е войводата Въндо Гьошев „Стари Въндо“….