Българофобията в обществения дискурс в Република Северна Македония през 2021 г.

Оригинална публикация – Македонски научен институт

През последните повече от четири години става все по-очевидно, че изпълнението на подписания на 1 август 2017 г. „Договор за приятелство, добросъседство и сътрудничество между Република България и Република Македония” се превръща в сериозно предизвикателство пред двете страни. Липсата на напредък по договорените цели поражда основателни съмнения до каква степен може да се говори за наличие на искрено желание и/или за капацитет за постигане на приятелство, добросъседство и сътрудничество, след като заявените добри намерения не се претворяват в реални дейности с резултати.

Така например, според чл. 11, ал. 6 от Договора двете страни трябва да „обезкуражават дейности на частни субекти, насочени към подстрекателство на насилие, омраза или други подобни действия, които биха навредили на техните отношения”. В това отношение в България вече има добра практика.

При използване на език на омразата спрямо македонската националност от страна на български граждани, всички отговорни институции реагират своевременно и адекватно и се стига до присъда. При идентични прояви в Република Северна Македония, институциите не предприемат никакви стъпки за санкциониране и редуциране на езика на омразата спрямо българите и България.

Това изследване си поставя за цел да проучи езика на омразата и действията, подбудени от омраза, в Република Северна Македония спрямо България и българите в рамките на по-голям социален феномен, който без никакво преувеличение следва да бъде наричан българофобия. За целта то предлага работно определение за българофобия като „комплекс от психологически нагласи, изказвания и действия, изразяващи неприязън, враждебност и нетолерантност към българския народ, отделни негови представители и държавата България като цяло”.

Наред с преглед на теоретичната рамка, която обяснява този феномен, изследването разглежда и специфичния македонски исторически контекст, в който българофобията се появява и развива, като представя и коментира няколко случая на българофобия през 2021 г.

Очертания на проблема

Анализът на публичното говорене и политическата реторика в Република Северна Македония през 2021 г. показва, че българофобията е една от водещите тенденции в обществения дискурс. Враждебността относно България и българите в този публичен разговор се проявява по няколко начина:

• Етноцентризъм и чувство за превъзходство, което в някои случаи ескалира до отношение към българите като подчовеци (от немски Untermensch).
• Дискриминационно отношение в публичната сфера, медиите и социалните мрежи.
• Враждебност и език на омразата спрямо българския народ, българската държава и гражданите на Република Северна Македония с българска идентичност.
• Подигравки и сарказъм.
• Тролене в социалните мрежи.

Като феномен етноцентризмът е присъщ на всички общества и се изразява най-общо в „предразположение към разделяне на човешкия свят на вътрешни и външни групи”. Той има своите положителни страни, защото насърчава вътрешногруповата сплотеност на етноса, създава чувство за идентичност и „ние”-мислене сред неговите членове и създава критерии за възприемане и интерпретиране на съществуващия свят през призмата на етническата общност, която е поставена в „центъра” на идентификацията на индивида. Наред с това, обаче, в някои случаи етноцентризмът оформя общественото мнение и често е свързан за чувствата за централното място на дадена група и нейното превъзходство спрямо други  групи, което понякога може да стигне дори до враждебност, презрение и отхвърляне. Тази тенденция например в античността е демонстрирана от отношението на елините към т.нар. от тях „варвари”, които обикновено са описвани като жестоки, необразовани и нецивилизовани, а понякога и лишени от човешки качества. Дори в съвремието някои форми на политическо говорене могат да стимулират подобни негативни етноцентрични тенденции до ниво на крайно екстремистки и ксенофобски настроения в обществото. Един сериозен проблем, който обаче веднага изпъква при срещата с подобен негативен етноцентризъм в съвременния свят, е че той противоречи на фундаменталните ценности на демокрацията, човешките права и мирното съжителство между представителите на различните народности. След трагичния опит на XX в., през който човечеството преживя събития от мащаба на Арменския геноцид, Холокоста, геноцида в Руанда и етническите прочиствания в бивша Югославия, демократичните цивилизовани общества съзнателно се противопоставят на подходи, водещи до етническа и национална конфронтация, изтъкване на собственото превъзходство и унижение на т.нар. „други” и се стремят да насърчават толерантното отношение към всички етнически общности.

Прегледът на медийното съдържание в Република Северна Македония, както и на съдържанието в социалните мрежи, открива изобилие от материали, посветени на „антимакедонската политика“ или на „унижаващото отношение” на България. Същевременно се забелязва високо ниво на българофобия в местния обществен дискурс, което остава напълно пренебрегнато от местните анализатори, новинари, общественици и политици. Дискурсът на македонската медийна и социална среда се характеризира с ярки прояви на етноцентризъм. От една страна се поставя акцент върху митологичните превъзходства на македонската нация: Македония като библейска земя и първата в Европа, в която е проповядвано християнството; големите военни постижения на Александър Велики, изключителна роля в историята на човечеството и самопровъзгласяване за „люлка на цивилизацията”; таланти, качества и култура, присъщи само или най-вече на македонския народ, за разлика от изостаналите и невежи съседи, и още много в този дух.

От друга страна в обществения дискурс на Република Северна Македония се изразява враждебност към българската държава и народ, на които в местния наратив е отредена ролята на необходимия антагонист, враг и зложелател на Македония, едно дебнещо архетипно зло, което предизвиква чувства на осезаема опасност и тревожност и предизвиква съответната национална мобилизация на съвременните етнически македонци.

В следствие на специфични социални и политически обстоятелства, българофобията и въобще самоидентифицирането чрез разграничаването от всичко българско се превръща в един от най-важните фактори за изграждането на македонската национална идентичност.

Корените на този процес на диференциране могат да се проследят до периода след Първата световна война, когато под сръбска окупация българската идентичност на територията на Вардарска Македония целенасочено е заличавана, а местното население е насилствено сърбизирана и асимилирано от Кралството на сърби, хървати и словенци. През този период изразяването на българска идентичност е жестоко преследвано, а всяко подозрение за връзки с влизащите от България чети на ВМРО води до жестоки репресии и мъчения. Диференциацията обаче достига своята същинска форма в края на Втората световна война и годините след това, когато в титова Югославия се налага новата македонска национална идентичност. И в този случай основният фактор при социалното сравнение и категоризиране е отношението към българската идентичност, която е подложена на очерняне от страна на държавата и води до преследване и дискриминация, социално отхвърляне и нисък социален статус. В този период управляващата комунистическа партия води „борба срещу всички, които се чувстват българи” и по този начин българофобията в югославска Македония достига почти нивото на държавна идеология, феномен, който продължава и до наши дни, когато все още някой да бъде наречен „българин” вместо „македонец” е „най-отвратителният упрек, който човек може да си представи в Македония”. Оттогава досега в Република Северна Македония в общественото говорене се проявява един много примитивен, но много ефективен метод на диференциация спрямо българското – дехуманизацията. Под този термин се разбира „актът на възприемане или третиране на хората, сякаш са по-малко от напълно хора”, посегателство върху тяхното човешко достойнство и третиране на някого като нещо или свеждане на някого до нещо.

Има много фини подходи употребата на езика да предизвиква и поддържа дехуманизиращи виждания, например чрез използването на презупозиция и номинализация – две от най-изявените средства за реификация и елиминиране на критичното мислене, така че практически се изключва възможността да се поставят под въпрос изградените стереотипи. А стереотипите, включително етническите, започват да се формират още през детството, и то обикновено не от директен опит от първа ръка, а от информация от втора ръка, предавана чрез „най-ефективната символна система на хората, езикът”. Там, където са налице негативни стереотипи към определена етническа група, може да се прояви дехуманизацията, независимо дали чрез думи или действия. Вероятно най-крайната форма на дехуманизацията чрез слово е езикът на омразата, дефиниран от Комитета на министрите на Съвета на Европа като “всички форми на изразяване, които разпространяват, подбуждат, насърчават или оправдават расова омраза, ксенофобия, антисемитизъм или други форми на омраза, основани на нетолерантност”. Проблемът с насаждането на омраза е изключително сериозен, тъй като в случаи, когато “хора или групи са обект на омраза, те често се възприемат като по-малко хора, по-малко от хора или дори категорично нечовеци”.

Известният британски актьор и общественик Стивън Фрай подчертава ролята на езика, използван относно определени групи хора, и за силата на думите, чрез които представителите на тези специални групи са дехуманизирани. Всеки един пример на масови жестокости като геноцидите, твърди Фрай, е „предшестван от езика, използван отново и отново и отново, за да дехуманизира човека, който трябваше да бъде убит”. Той представя разновидностите на дехуманизиращи обиди към еврейския народ, които са често използвани в нацистка Германия през 30-те години на XX в., като паразити, маймуни, подчовеци (untermenschen), вируси или „всичко, но не и човешко същество”. Системното обрисуване на дадена група („седмица след седмица след седмица”) води до нейното постепенно възприемане като неприятна и противна и накрая се стига до идеята, че това просто не са хора. В такъв социален контекст става възможно спрямо представителите на нарочената група да се извършат деяния, „които бихме нарекли напълно нечовешки, и нечовечни, и лишени от човечност”.

По сходен на Холокоста начин, преди и по време на геноцида в Руанда през 1994 г., жертвите тутси често са наричани с названията на някои от най-презрените животински видове в страната – хлебарки, змии и хиени. За засилването на враждебните нагласи на хуту към тутси ключова роля изиграва радиостанцията RTLM, която година преди геноцида започва мощна и злонамерена дехуманизираща пропаганда против бъдещите жертви, налагайки езика на омразата във всекидневния дискурс.

Във всекидневната реч в Република Северна Македония са утвърдени изрази като „бугарска работа” (когато нещо не е направено добре или не е добро), „избугари се” (когато нещо се развали), „бугарките чинат две црвени” (югославските банкноти на ниската стойност от 100 динари, които според широко разпространения македонски наратив са получавали жените от България като заплащане за предоставянето на сексуални услуги на югославски граждани), както и „татари”, „монголи” или „фашисти”, които се считат за непрестижни и унизителни обръщения и се използват именно с такава цел. Наред с това посредством учебници и медии се разпространяват различни идеи, които трябва да поощрят когнитивното и емоционално разграничаване на македонците от българите – например се преподава теорията за тюрко-монголския произход на (пра)българите, средновековната българска история и култура на територията на Македония са представени като небългарски и етнически македонски по характер, Българското национално възраждане в Македония е наречено „македонска преродба”, просветната дейност на Българската екзархия е заклеймена като “бугарска пропаганда”, а периодът на Втората световна война получава етикета „бугарска фашистичка окупација”. Последният период в редица държавно спонсорирани произведения на изкуството, в образователното съдържание и в паметниците в публичните пространства е представен като един от най-тежките и жестоки моменти в многовековната македонска история, като в тях българите винаги са представени в неблагоприятна светлина. Така „следвоенните поколения израстват „предозирани” със силни антибългарски настроения, което води до създаването на предимно негативни стереотипи за България и нейния народ”. Това от една страна спомага за интернализацията на историческия наратив, създаден от Македонската комунистическа партия преди повече от седем десетилетия и поддържан в държавата до днес, според който македонците са жертви и българите са агресори и „фашисти”, а от друга страна политически и идеологически оправдава и дори поощрява говоренето против България и българите. По този начин чрез демонизиране и приписване на негативни и нежелателни характеристики на българския народ и държава, се подготвя ритуалът за дехуманизиране и превръщането им в обект, който може и трябва да бъде мразен. В този контекст процесът на дехуманизация и обезценяване на българското може да се определи и като психологическа операция за сплашване на тези граждани на югославска и пост-югославска Македония, които се идентифицират като българи и смятат за българско по характер културно-историческото наследство на страната, или знаят, че предците им са имали българска идентичност, или най-малкото изпитват симпатии към българския народ, с цел отслабване на тяхното желание за изразяване на алтернативна позиция в публичния разговор. Същевременно всяко слово, дехуманизиращо българите, неизменно получава одобрение и подкрепа, така че дори изключително неприятни и груби изказвания изглеждат морално оправдани в очите на обществото. В някои случаи се наблюдава и инфрахуманизация, която е „фина форма на дехуманизация, при която уникално човешките емоции се отказват на външни групи по отношение на вътрешната група”. Това създава форма на морална автоцензура и изключване на възможността за проявяване на емпатия към нарочената група, в случая – българите.

В този смисъл, след 76 години ръководена от държавата антибългарска пропаганда и дори преследване на гражданите с изявено българско самосъзнание, на проявите на българофобия в Република Северна Македония не може да се гледа като на случайно, изолирано или провокирано от българска страна явление. Това е дълбоко вкоренен сред много представители на македонското общество модел на възприемане и оценяване на българския народ и на останалите негови представители на територията на страната. Може да се приеме, че този модел вече функционира на нивото на т.нар. банален, всекидневен национализъм, при който как хората използват създадените от елита национални наративи, символи и механизми на осмисляне на нещата в своите обичайни социални взаимодействия.

Следващите страници представят кратък преглед на няколко емблематични случая на българофобско поведение или език на омразата срещу българите и България в актуалния дискурс на обществени фигури и обикновени граждани на Република Северна Македония през 2021 г. Подходът не е количествен и няма за цел да направи цялостен контент анализ и типология на негативните изказвания и поведения в обществения дискурс на страната, а е качествен и цели да представи тяхното разнообразие в изключително широк спектър от социални и житейски ситуации.

Хронологичен преглед на някои прояви на българофобия в Република Северна Македония през 2021 г.

Изгаряне на знамето на България на фестивала в село Вевчани

По време на традиционния фолклорен фестивал в община Вевчани в западния дял на Република Северна Македония, който се провежда на 13 и 14 януари 2021 г., участници в събитието изгарят българското знаме.

Изгарянето на българското знаме се случва на 14 януари и не е последвано от никаква реакция от страна на полицията или съдебната власт в Република Северна Македония, нито от представителите на гражданското общество. Самият акт е посрещнат със значително одобрение от потребителите на социалните мрежи, в които деянието е отразено.

Също във Вевчани на предишния ден, 13 януари, когато участниците във фестивала по традиция се маскират с различни маски и костюми, друг участник се превъплъщава в комбинация на български войник и Хитлер. Той носи на гърба си табелка с надпис „Бугарски фашистички окупатори”, като „фашистички окупатори” е зачертано и саркастично е добавено „визитари” (“посетители”). В ръчната строителна количката, която участникът във фестивала бута, има корени, на които се поставени надписите “общи корени” (препратка към българската позиция, че македонската нация и език имат български корени) и „анекс от 12 точки” (препратка към изказването на тогавашния български вицепремиер Каракачанов, че България е предложила на Република Северна Македония анекс от 12 точки относно изпълнението на договора между двете държави). Участникът, обилно накичен с хитлеристки символи, е пространно интервюиран от македонски медии.

Показателно за реакциите на македонското общество е мнението на потребителя Бетмен в социалната мрежа Twitter. 

„Маска на векот, алал вера

Бугарски корења

Бугарска жица

Анекс от 12 …………”

Скандал с Васил Гарванлиев, представител на Република Северна Македония в конкурса Евровизия

Случаят с певеца Васил Гарванлиев е илюстративен за дискриминацията върху гражданите на Република Северна Македония с българска идентичност, или с български произход и проявяващи симпатия към България, както и за шовинистичния антибългарски светоглед на голяма част от обществеността в страната. През месец март 2021 г. избухва голям обществен скандал по повод видеоклипа, с който певецът промотира своята песен за конкурса Евровизия като представител на Република Северна Македония.

Националистически настроени политически фигури, както и някои медийни личности, изразяват подозрения, че триптихът с цветове, напомнящи цветовете на българското национално знаме, е умишлена манифестация на пробългарски симпатии от страна на певеца. След това е разпространен откъс от негово интервю, дадено преди време за чуждестранен YouTube канал на английски език, в което Гарванлиев с усмивка признава, че освен македонско, има и българско гражданство заради баба си по бащина линия, която е от България. Той разказва за българската си баба и за българското си гражданство с позитивен тон и с ведро настроение, което изглежда още повече разпалва неприязънта на македонските националисти. Гарванлиев е обвинен в провокация и национално предателство, медиите преливат от позиции на интелектуалци против него, в профилите си в социалните мрежи получава стотици заплахи за живота си, а срещу участието му в Евровизия е организирана онлайн петиция, подписана от хиляди македонци. В отговор на обвиненията певецът записва видео, в което развълнувано заявява, че винаги с гордост е представял Македония и не е направил нищо преднамерено с клипа на своята песен, но обществената реакция е инфрахуманизираща и игнорира неговото емоционално и искрено обръщение.

Така например коментарът на журналиста Љупчо Златев е пример за дискриминационно и отхвърлящо отношение: „тоа што ти си, ние не сме!”.

Македонската държавна телевизия редактира клипа на песента, с която певецът представя Република Северна Македония на Евровизия, и елементите, напомнящи българското знаме, са премахнати, но това не спира масовата истерия. Телевизията свиква комисия, която да прецени дали лице с друго гражданство трябва да представя страната на конкурса (макар че в регламента не е имало подобно ограничение). Наред с антибългарското говорене, има и хомофобски изказвания заради сексуалната ориентация на певеца, например от журналиста Миленко Неделковски, който го нарича „Ем бугар ем педер.”. 

„Случаят Гарванлиев” доказва, че антибългарската реторика спрямо граждани с българско самосъзнание или с български произход в Република Северна Македония не е само част от миналото, но е продължаващо явление в съвременността. Изразяването на българска идентичност или просто на пробългарски симпатии в Македония е неприемливо и води до висока психологическа и социална цена за лицата, които го правят.

 Към езика на омразата против Гарванлиев няма реакции нито от полицейски или съдебни органи, нито от неправителствени правозащитни организации.

Особено впечатление за разликата в отношението на македонското общество прави сравнението на реакциите спрямо други представители на Република Северна Македония на Евровизия: влахинята Калиопи, сърбинята Тијана Дапчевиќ, албанецът Адријан Гаџа и ромката Есма Реџепова. Участието на никой от тях не провокира подобни ксенофобски реакции.    

Език на омразата на митинг на главната опозиционна партия ВМРО-ДПМНЕ

На 27 юни 2021 г., на митинг на ВМРО-ДПМНЕ в Скопие македонското общество става свидетел на образцов език на омразата от Драган Ѓуровски от Уния на младите сили на партията. Видео със словото на Ѓуровски е публикувано на Facebook и към настоящия момент има над 120 000 преглеждания, над 3700 харесвания от потребителите и стотици одобрителни коментари.

Наред с етноцентричното възвеличаване на собствената нация („Ние македонците секогаш сме лавови”), младият политически активист произнася редица пейоративни изрази относно България и българите. Ѓуровски използва израза „източният съсед” за България, въведен в политическия речник в Република Северна Македония от партийния му лидер Християн Мицкоски, след това жигосва българите с епитети като „татарски фашисти” и „бугарската гнасна рака” („българската гнусна ръка”), за да стигне до унижаващото изявление, че единственото общо, което македонците имат с българите, са „двете црвени”.

Недопустимото за една цивилизована и демократична европейска страна поведение на този млад човек и демонстрираното в социалните мрежи широко социално одобрение на неговото изказване е индикатор за изключително острата необходимост в обществото на Република Северна Македония да се предприемат стъпки за засилено гражданско образование – за всички възрасти  и социални групи, а не само в рамките на училищното образование. Видно е, че след десетилетията на дехуманизация и стигматизация на българите и България, българофобията е интернализирана до такава степен, че в случаите с реториката против всичко българско, за голям дял от обществото на Република Северна Македония границата между морални категории като „добро” и „зло” се размива и то не може да реагира адекватно на толкова експлицитен говор на омраза. Случаят разкрива и един от парадоксите в съвременна Република Северна Македония: българският народ, който 76 години е наричан „фашистки”, всъщност е подложен на брутално неофашистко отношение.

Красноречиво доказателство за наличието на сериозен социален проблем е фактът, че към езика на омразата от Драган Ѓуровски спрямо българския народ няма реакции не само от полицейските или съдебните органи, но и от неправителствените правозащитни организации и от гражданското общество като цяло.

Заплаха за социално отхвърляне и отлъчване на футболни фенове от Битоля

Фен групата „Чкембари Битола”, която обединява привърженици на футболен клуб „Пелистер” – Битоля, на 21 юли 2021 публикува във Фейсбук съобщение, че тези привърженици, които са се поддали на чужда пропаганда („потпаднале на пропагандата”) и отричат всичко македонско („тие што негираат се македонско”) ще бъдат изключени от нея.  (Вж. Приложение 1).

Заплахата за социално отхвърляне не е малозначен проблем, особено като се има предвид социалния профил на организираните футболни фенове – предимно млади мъже, свързани с другите чрез чувство за принадлежност и съвместни дейности, които играят роля и на средство за инициация. Изследванията сочат, че социалното отхвърляне има сериозни последици за индивида на емоционално, когнитивно и дори на физическо ниво. В този смисъл, отново се потвърждава тезата за високата психологическа и социална цена на храбростта да се манифестира българско национално чувство в Република Северна Македония.

Тази наглед патриотична, но преди всичко дискриминационна и антибългарска позиция на „Чкембари Битола” е омекотен и „цивилизован” съвременен вариант на съществуващия през 40-те години на XX в. специализиран съд за „престъпленията против македонската национална чест”. Този съд е създаден най-вече, за да облече в законна форма преследването на гражданите на Народна република Македония, които настояват за българския характер на историята и културата на славяноезичното население на Македония в периода IX – XIX в. и по този начин опонират на насилствено налагания национален исторически канон. Днес времето на силата и скалъпените съдебни процеси е отминало, но съществуват по-изискани и перфидни начини за наказание чрез различни форми на социален натиск, като заплахата за отхвърляне на несъгласните с канона, в случая с отлъчване от общността на местните футболни привърженици. Тези, които „отричат всичко македонско”, са гражданите на Битоля и региона, които поддържат клуба „Пелистер” и се чувстват българи (отричането всъщност се състои в това, че според българите в Битоля цар Самуил е български цар, а братя Миладинови, Гоце Делчев и Даме Груев са етнически българи). Заплахата към тях е поставена под формата на ултиматум: „Тие што за жал веќе потпаднале на пропагандата ќе бидат исклучени од групата!!!”, с други думи, „Ако твърдиш, че Гоце Делчев е българин, си аут от групата.”

Паралелът между изявлението на една фен група със съда за „престъпленията против македонската национална чест” може да изглежда преувеличен, но не е случен, защото позицията на феновете насочва вниманието към един особен феномен, който отразява промените в обществените отношения и взаимодействия от 1945 г. до 2021 г. Позицията на „Чкембари” е симптом за еволюцията в начина, по който обществото санкционира личностите, които с поведението си са заплаха за „македонската свест”: ако през 40-те и 50-те години на XX в. политиката на обвинения, репресии, цензура, дискриминация и социално отхвърляне протича отгоре надолу по вертикала с разпореждания и правила, наложени от централната власт на населението, през 20-те години на XXI в., когато българофобията е вече напълно интернализирана на обществено ниво, тя протича на хоризонтално ниво, между самите граждани и социални групи.

Дискриминационното отношение спрямо българите от Битоля от страна на „Чкембари” не е отразено като такова нито от полицейските или съдебните органи, нито от неправителствените правозащитни организации или от представители на гражданството.

Поругаване на паметника на загиналите в Охридското езеро български граждани 

На 11 август 2021 г. край Охрид е осквернен мемориалният паметник „Сълзата на Роза”, посветен на 15 туристи от България, загинали в Охридското езеро през 2009 г., като е задраскана думата „български” от текста на възпоменателната плоча. Заличаването на етнонима „български” доказва, че не става дума за обикновено хулиганско деяние, а за престъпление, основано на етническа омраза.

Българското министерство на външните работи изразява своето съжаление за този повторен акт на поругаване на паметната плоча на българските туристи и го окачествява като „акт на омраза” – поведение, което противоречи на основните ценности на съвременните демократични общества. Българското МВнР нарича този акт „повторен”, защото предишната година паметникът също е бил поруган.

Министерството на външните работи на Република Северна Македония отговаря с позиция, в която осъжда вандалското действие и публикува фотографии, показващи, че македонската страна е реагирала бързо и в много кратък срок плочата до паметника е върната в предишното й състояние.

Към антибългарското деяние няма реакция от страна на местните неправителствени правозащитни организации. Органите на реда не са опитали да издирят извършителя, който към момента е неизвестен.

Подмяна на надгробен паметник в с. Клепач

През месец септември се разразява скандалът с подменената паметна плоча на македонски революционери в село Клепач, Прилепско.

В двора на църквата “Архангел Михаил” през Първата световна война  е поставен надгробен паметник на български език в памет на войводата Велко Скочивирчето и неговите осем четници, загинали в сражение с османската войска. На оригиналния паметник имената на загиналите революционери от ТМОРО са написани в техния оригинален вид – почти всички са с традиционните български окончания -ов и -ев. На паметника има и цитат от поемата „Хаджи Димитър” от българския поет Христо Ботев. През 2021 г. паметникът е премахнат и на негово място е монтиран нов, политически коректен спрямо актуалната национална идеология на Република Северна Македония. Изключително възмутително е, че в новия надпис загиналите са подложени на своеобразен „възродителен процес”, като към фамилните им имена са добавени наставки -ски, съгласно наложената след 1944г. практика за образуване на фамилните имена на македонците в комунистическа Югославия.

МВнР на България реагира, като извиква временно управляващия посолството на Република Северна Македония в България. Българската страна заявява, че подмяната на исторически артефакти представлява акт на унищожаване на автентичния вид на културно-историческо наследство и опит за пренаписване на историята, което буди сериозна загриженост, включително в контекста на необходимостта от стриктно изпълнение на Договора за приятелство, добросъседство и сътрудничество от 2017 г.

В своето становище  външното министерство на Република Северна Македония отговаря, че паметната плоча не е защитен обект и не представлява културна забележителност. Мотивацията за подмяната е: „член на семејството на војводата Велко Скочивирчето, во договор со црквениот одбор на црквата Архангел Михаил, на своја иницијатива и ангажман ја извршил замената на надгробната плоча, при што самоволно одлучил да ја смени содржината и јазикот“. (Вж. Приложение 2).

В дебата се намесва и Преспанско-пелагонийският митрополит Петър, който заявява пред македонска медия, че селяните на село Клепач не приемали „фалшифицирана история от България” и единодушно решили да сменят плочата и да сменят тази част от съдържанието, защото някои от тях били преки наследници на загиналите.

В двете изложени по-горе тези има противоречие: дали наследник на Велко Скочивирчето самоволно е взел решение (според македонската дипломация) или всички селяни от Клепач единодушно са решили подмяната (според владиката Петър). Но в случая това е маловажно. Важно е, че се предлага изключително странен подход за третиране на историческата памет. Ако се следва логиката на външното министерство на Република Северна Македония или на Негово високопреосвещенство Петър, значи би било напълно оправдано наследниците на семейството на Гоце Делчев в България да поискат да се промени надписът на гроба му в двора на скопската църква „Св. Спас”, защото каменният саркофаг не е паметник на културата, или дори могат да поискат пренасянето на костите му в България, защото те са преките наследници на революционера и решението къде трябва да почиват те е „семейна работа”.

Заслужава да се отбележи, че за подменената паметна плоча на Скочивирчето има реакция не само от българската държава, но и от общността на българите в Република Северна Македония. Добре Митрев, председател на Сдружението за македонско-българско приятелство, заявява пред местна медия: „Во 21 век е недопустливо да се сквернави сеќавањето на овие луѓе што загинале во борбата за слобода на поробена Македонија. До кога ќе живееме во лаги, господа од власта? На ваков ли начин ли РС Македонија планира да ги реши отворените прашања со Бугарија?”

Нито държавните институции, нито македонските неправителствени организации, работеща в сферата на човешките права, нито историци, които би трябвало да имат отношение към опазването на фактите от миналото и конкретно на именната система на жителите в района преди повече от век, не реагират на посмъртната промяна на имената на реални исторически личности. В момента оригиналният паметник се съхранява в Македонския научен институт в София.

Компромат срещу Данела Арсовска 

На 26 октомври, в хода на изборната кампания за кмет на Скопие, между двата тура управляващият СДСМ разпространява информация, че кандидатът-градоначалникът от ВМРО – ДПМНЕ Данела Арсовска има българско гражданство. Според СДСМ Арсовска няма да може да се грижи за интересите на скопските граждани, щом има българско граждаство и е почетен консул на Унгария. Вместо това, тя ще руши града. ВМРО – ДПМНЕ отрича „обвиненията” и заявява, че „ваква црна кампања досега не се памети”. Излиза, че според водещата опозиционна партия “изобличаването” на политически опонент като български гражданин е черна кампания (въпреки, че конституцията допуска градоначалниците да имат двойно гражданство). 

В атаката се включва дори премиерът Заев, който заявява, че очаква Арсовска да се откаже от надпреварата, защото проблемът с нейното българско гражданство е „политички, етички, морален, нечесен”. Заев обявява: „Многу е сериозна оваа работа. Таа не демантира. Чист демант нема. Вистината ќе излезе до крај. Во Скопје се бира градоначалник, кмет се бира во Бугарија. Имало Скопје кмет 1941 но овде бираме градоначалник”.

На 27 октомври отново от СДСМ показват „изобличаващи” снимки на българска лична карта на името на Даниела Арсовска с адресна регистрация в гр. Петрич. Това става повод за появата на надписи „Петрич” върху рекламните билбордове на Арсовска:

Снимките на личната карта, за която се твърди, че принадлежи на Арсовска. Към момента не е известно дали са оригинални снимки или софтуерно обработен фалшификат:

Информацията от личната карта става повод и за антиагитация от политическата формация „Левица.”

Пред македонските медии Арсовска отрича да има български документи за самоличност, като се аргументира, че на личната карта, разпространена от нейните опоненти, пише „Даниела”, а не „Данела”. Освен това добавя, че с обвинението, че крие притежаването на българско гражданство, противниците й „сега покажуваат на мене како на антидржавен елемент”.

В публично изявление Данела Арсовска още веднъж подчертава, че атаката срещу нея я представя като антидържавен елемент и че засяга националното чувство на македонците. Оказва се, че дори притежаването на българско гражданство от действащ политик е способно да нарани националните чувства на македонците.

Официалният профил на партията СДСМ във Фейсбук публикува изображение с надпис „Ќе излезам да гласам! На Скопjе не му треба бугарски кмет!”.

След негативни коментари под публикацията, администраторите на профила на СДСМ изтриват изображението и качват ново, което отново съдържа „българската” тема, но в по-мек вид: „Не е важно дали е бугарка, поважно е дека крие и лаже!”.

Всеки гражданин на Република Северна Македония с друго гражданство има конституционното право да се кандидатира за градоначалник, но СДСМ използва българското гражданство на Данела Арсовска за политическа атака срещу нея. Случаят с Данела Арсовска е поредният пример за злоупотреба с българската тема в македонския политически и обществен живот. Препратките към 1941 г., направени от министър председателя Зоран Заев, експлоатират българофобските нагласи на гражданите. А залогът в този скандал е голям, защото Заев обвързва резултата от местните избори в Скопие със своето оттегляне от поста. Той заявява, че ако Арсовска спечели, той ще подаде оставка.

Според СДСМ проблемът с Арсовска не е в това, че е българка по гражданство, а в това, че е излъгала. Но тогава изниква въпросът защо от самото начало обстоятелството, че (може би) е българска гражданка, се представя като проблем? Това не е и не би трябвало да е проблем в една нормална обществена среда.

Във видео обръщение към избирателите г-жа Данела Арсовска казва, че „никоj во Македониjа не заслужува да биде вака понижувен и наведуван” чрез подобна кампания на очерняне. От нейните думи става ясно, че ако се каже за някого, че е български гражданин, или дори българин, в Република Северна Македония това се възприема като е понижуване (унижаване) и наведуване (посочване). Риторичен въпрос е кой би искал да го сочат с пръст и да го наричат българин в страна, в която това се възприема като нещо унизително?

Какво помага на Данела Арсовска да спечели изборите, въпреки че е обвинена в най-голямото прегрешение в Македония: това, че е „българка”? Сериозна заслуга за това сигурно има недоволството от управлението на предишния градоначалник сред дял от гражданите на Скопие, но в никакъв случай не трябва да се подценява и друг фактор: Данела Арсовска е издигната като кандидат от партията ВМРО-ДПМНЕ, която през последните повече от десет години с провежданите от нея политики значително допринася за още по-радикалната дисоциация на македонците от българите. Самият факт, че е кандидат на тази политическа партия, за избирателите е индулгенция за възможното българско гражданство. В масовото съзнание вероятно се появява причинно-следствена връзка, че щом е „припозната” от „патриотичната” партия, тя е истинска патриотка и обвиненията против нея нямат сериозна тежест.

Тъжната ирония в случая с г-жа Арсовска е, че тя става жертва на същата българофобия, която тя самата разпространява в публичното пространство. На 11 октомври, когато в Република Северна Македония се отбелязва като официален празник т.нар. в националната митология „Ден на народното востание на македонскиот народ”, тя публикува в своя личен профил във Фейсбук политическо обръщение към гражданите, което съдържа израза „бугарскиот фашистички окупатор.” (Вж. Приложение 3).

Редица медии в Република Северна Македония отразяват изявлението на Арсовска за „бугарскиот фашистички окупатор”, включително държавната агенция МИА.

Впоследствие по неизвестни причини Данела Арсовска още същия ден премахва българофобското си послание във Фейсбук и го заменя с друго, в което етнонимът „бугарски” липсва. Сменено е и изображението към статуса – вместо знамето на Република Северна Македония е поставена делова снимка от кампанията. Новото съдържание е посветено на визията й за развитието на столицата. (Вж. Приложение 4).

Оптимистичното предположение за изтриването на оригиналния статус и за смяната на посланията е, че г-жа Арсовска е осъзнала колко неприемливо от морална гледна точка е наложените етнически стереотипи в македонското общество да се използват за политически цели. В такъв случай вероятно тя е изпитала съжаление, че също е злоупотребила с тях в предизборната си кампания. Реалистичното предположение е, че промяната на текста е препоръчана от PR специалисти, които разбират, че като политик г-жа Арсовска е наблюдавана от представители на европейските държави и институции, особено предвид забележките на България към някои изявления на политиците в Република Северна Македония относно българския народ, които не съответстват на европейските ценности и на демократичните принципи. Лакмусът за това дали Данела Арсовска е израснала като европейски градоначалник и политик ще бъде не само дали самата тя ще използва българофобски изрази в бъдещите си публични изяви, а дали ще се противопостави на българофобските действия и изявления на други лица спрямо македонските граждани с българска идентичност, някои от които са жители на ръководения от нея град и имат право да живеят и работят спокойно в него. 

По време на скандала за гражданството и след това нито една македонска правозащитна организация не взема отношение по случващото се, не порицава българофобския тон на предизборната кампания и не защитава правото на всеки македонски гражданин да се кандидатира кмет, независимо дали е гражданин на друга държава.

Жребият за Лигата на нациите

На 16 декември 2021 г. е изтеглен жребият за групите на футболния турнир Лига на нациите – международен футболен турнир, организиран от европейската футболна федерация УЕФА. Жребият отрежда в група 4 на Лига C да играят отборите на България, Република Северна Македония, Грузия и Гибралтар. Както много други спортни, културни и т.н. форуми, Лигата на нациите може да стимулира разгарянето на тлеещи конфликти сред привържениците на някои страни и повишаване на национализма. Това се случва и в Република Северна Македония, където новината за предстоящите футболни сблъсъци с отбора на България провокира българофобски коментари от страна на потребители в социалните мрежи.  

По този начин едно нормално спортно събитие, което би трябвало да провокира най-позитивни мисли и чувства, да насърчава любовта към родината и да бъде вдъхновение за младежите да се занимават със спортни дейности, става пореден повод за демонстриране на негативните аспекти на македонския етноцентризъм. За сравнение, в социалните мрежи липсват отрицателни коментари против отборите и народите на Грузия и Гибралтар.

Към експлицитния език на омразата спрямо българския народ от страна на потребители в социалните мрежи няма реакции от полицейски или съдебни органи.

Разкриване на случаи на отказ от българска идентичност в българофобска социална среда

Љупчо Куртелов от Охрид отбелязва, че в Македония отричането на всичко българско е последователна политика след 1945 г. и е лайтмотив за съществуването на македонската нация, така че днес се стига до положението „македонец = антибългарин”.

Последиците от това десетилетно явление днес могат лесно да се открият в електронни, печатни и интернет медии от Република Северна Македония, където в дискусиите, засягащи България или отношенията между двете държави, традиционно се използва генерализацията „бугариТЕ”, при това почти винаги в негативен контекст. Тази нагласа спрямо българите се прехвърля и върху гражданите на Република Северна Македония, които имат българска идентичност.

Антибългаризмът като държавна политика и обществена идеология е водещ фактор за дебългаризацията на населението в страната, тъй като подтиква редица македонци да прикриват информация за българската идентичност на своите по-възрастни роднини или съзнателно да се откажат от тази идентичност. Два случая от последните месеци илюстрират този факт.

Първият се случва в хода на кампанията против Данела Арсовска.  Ване Цветанов, активист на СДСМ, заемащ висок държавен пост, публикува на 26 октомври статус във Фейсбук. Въпреки, че Цветанов го пише в стремежа си да подкрепи своята партия в нейната атака срещу Арсовска, той неволно свидетелства за цялостния процес на дебългаризация в Македония. В статуса си той признава, че неговите родители са с българска идентичност и искрено се чувстват българи, а той е избрал да бъде македонец. (Вж. Приложение 5).

Този статус (без актуалната към публикуването му политическа част от него) свидетелства за това, че от края на Втората световна война досега чрез различни средства в Македония е създадена и поддържана обществена среда, която поощрява хората да се откажат от своето българско етническо, културно и историческо наследство, за да се влеят в доминиращия и държавно налаган национален идеологически мейнстрийм, който гарантира добър и спокоен живот, кариера, социално приемане и т.н. Разбира се, правото на самоопределение е неприкосновено и всеки човек има право да бъде такъв, какъвто се чувства. Когато една идентичност обаче е подложена на очерняне и е поставена в изключително неравностойно положение спрямо друга, която е фаворизирана, това индивидуално право най-често се превръща в социална принуда. С времето става по-„изгодно” човек да бъде македонец, а не българин. Така синът на двама македонски българи за обявява за македонец. Преди около 30 години Киро Глигоров заявява, че в Македония процесът на дебългаризация е приключил и изявата на Цветанов разкрива какво е имал предвид някогашният македонски президент. Тази изява също така потвърждава твърдението на българския президент Румен Радев, че в страната все още има дебългаризация. Едва ли може да има по-ярък пример за съзнателно помакедончване на един човек, който благодарение не само на лични и професионални качества (тук не се поставя под съмнение, че притежава такива), но и на това, че е станал изявен македонец, е заемал престижната длъжност директор на Агенция за предотвратяване на прането на пари и финансирането на тероризма, а сега е директор на Съвета за развитие и надзор на одита.

Вторият случай е с добре познатата македонска социална изследователка Катерина Колозова по време на онлайн конференцията „Македонският възел след 2019 г.”, организирана от българския Институт за регионални и международни изследвания начело с доц. Огнян Минчев. В конференцията се включва изявеният българин от Македония Владо Тренески, който разказва анекдот с бащата на проф. Колозова – популярният македонски актьор Ѓорѓи Колозов – Царот. Тренески споделя, че през 1999 г., когато е директор на фестивала „Охридско лето”, в частен разговор Царот му заявил, че е българин. В изказването си Тренески заявява също, че „животът в Македония е ад за българите. Значи докато това не бъде променено, напразно преговаряме” и се застъпва за включването на българите в македонската конституция, наред с другите изброени в нея националности. Очевидно неподготвена да чуе на академичен форум разказ, намесващ покойния й баща, Катерина Колозова отговаря, че темата е „интимно семејно прашање”, което се отнася към тяхната „семејна историја” и „семејна интима”.

От отговора на Колозова, все пак става ясно следното: татко й Ѓорѓи Колозов е имал силни съпротиви срещу българофобията в Македония, имал е съпротиви против цензурата на фактите в официалната македонска историография, имал е симпатии към българския народ и история и е смятал, че българският и македонският народ имат „изпреплетена” история, която има някакъв континуитет, но също така не е отричал, че съществува нещо, наречено „македонски идентитет” и дори „македонски национализам” (разбиран в западния смисъл на термина, като патриотизъм), който бил естествено близък до българската история и българската идентичност. Нейното предположение е, че баща й е имал „комплексен, двоен идентитет”.

(Колозова подчертава, че предполага, което значи, че или таткото не е обсъждал тези теми в семейството, за да предпази дъщерите си от проблеми в обществото, или ако ги е обсъждал, тя предпочита да не помни такива обсъждания). За себе си тя твърди:  „јас сум друга генерација, јас сум станала полнолетна на самиот крај на 80-тите, јас сум родена во нов идентитет”.  Разбира се, човек може сам да избере как да оперира с информацията, която получава в семейството си и дали да се идентифицира с родителите си, или да приеме идентичността, формирана в социалната среда и формираща средата. Тренески е избрал едно, Колозова друго, като и двата избора са еднакво легитимни, но дали са еднакво приемливи и равнопоставени в обществото?

Казусите с публични личности като Цветанов и Колозова поставят наследената политика на дебългаризация като проблем пред процеса на демократизация на Република Северна Македония. Страната е изправена пред предизвикателството да разреши неуредените проблеми със собствения си антибългаризъм от своето близко минало и актуално настояще, проявяващ се в заклеймяването на българската народност и нарушенията на правата на човека, основани на етническа принадлежност, които десетилетия наред влияят на „свободния” избор на гражданите да се чувстват македонци, а не българи като своите предци. Дискриминацията на гражданите с българска идентичност или български произход в Република Северна Македония не е само минало – тя е продължаващ в съвременните условия процес, констатиран от Европейския парламент, който в параграф 76 от своята Резолюция от 25 март 2021 г. относно докладите на Комисията за Северна Македония за 2019 – 2020 г. заявява, че „изразява съжаление относно продължаващата липса на напредък в изпълнението на предишните препоръки на Европейския парламент относно дискриминацията срещу граждани, които открито изразяват своята българска идентичност и/или етнически произход“.

Заключителни бележки

Текстът представя разнообразни примери от обществения дискурс в Република Северна Македония относно България и българите през 2021 г., които сочат, че той е преимуществено етноцентричен, често наситен с език на омразата, понякога дехуманизиращ и цялостно негативен в своята същност. Мненията, че българофобията в държавата е провокирана от т.нар. „вето” (популярният израз за това, че българската държава не приема проекта за преговорна рамка за присъединяване на Република Северна Македония към Европейския съюз), не са точни. Такива съждения не отчитат разликата между поводи, причини и предпоставки в обществените процеси и развитието на обществените отношения. Българофобията е отдавна утвърден и жизнен модел на мислене и поведение не само за политическия елит, който над седем десетилетия насажда дух на враждебност спрямо българския народ, държава, история и култура, но и за публичните фигури и за голяма част от обикновените граждани. Българофобията оформя преобладаващото възприятие и разбиране за България и българите сред гражданите на Република Северна Македония и е необходимо средство за утвърждаване на македонската национална идентичност в нейния сегашен вид. В близо 77-годишната история на македонската държавност не е имало по-силна и трайна форма на омраза против „Другите” от тази, насочена срещу българите и България. Притеснително е, че държавните институции, политическите лидери и дори организациите на гражданското общество в Република Северна Македония не проявяват необходимата социална критичност и не обръщат сериозно внимание на проявите на българофобия. Дори когато физически лица или частни медии изразяват българофобски позиции, това не може да се оправдае със „свобода на словото”. Българофобията и езикът на омразата не са свобода на словото. Те са престъпление. Тяхното свободно и необезпокоявано изразяване възпрепятства процеса на демократизация и защитата на човешките права в страната, което потвърждава тезата за исторически обусловения демократичен дефицит в страната. В Република Северна Македония трябва да се създадат и прилагат ясни механизми за изкореняване на езика на омразата, да се предприемат политически действия за демонстриране на уважение към българското културно-историческо наследство в страната, да започне изпълнението на конкретни политики за постигане на историческо помирение между представителите на отделните общности в страната и за преодоляването на стигматизиращите ксенофобски идеологеми от комунистическото минало на младата балканска република.