Кадър от последната реч на ЮкиоМишима в казармите в Ичигая преди смъртта му. Кадър: Wikimedia Commons
Юкио Мишима, наричан последния самурай заради идеите си и заради ритуалното си самоубийство, умира на 25 ноември 1970 г. в Ичигая, Япония. Мишима е известен поет, драматург и националист, три пъти обмислян за номинация за Нобелова награда за литература, който се опитва да върне Япония към нейните традиции от преди Втората световна война с творчеството и с действията си.
Роден под името Кимитаке Хираока през 1925 г., Мишима получава този свой псевдоним за творбите си като ученик от своите учители, за да избегне тормоз от съучениците си заради писане на поезия.
Детството му е доминирано от аристократичната му баба, Натсуко, която проследява родословието си по пряка линия до Токугава Иеасу, създател на Шогуната Токугава през XVII в. Въпреки че дава дъщеря си Шизуе на имащия значително по-малко благороден род Азуса Хираока, бабата Натсуко проявява изключителен интерес именно към Кимитаке. Тя го отделя от родителите му и брата и сестра му и го отглежда и възпитава сама.
Склонна към силни емоционални изблици, понякога включващи насилие и доста тежки теми, тя вероятно е оказала силно влияние върху тона на по-късното му творчество и неговото силно впечатление от смъртта. Тя не му позволявала да излиза на слънце, да играе каквито и да е спортове или да си играе с други момчета и така малкият Кимитаке си играел с братовчедките си и техните кукли – донякъде като един малък Ахил.
Когато става на 12, Кимитаке се връща при родителите си и баща му започва да се грижи за възпитанието му.
Азуса е бил човек с вкус към военната дисциплина и се постарал да изкорени всички женствени следи, които влиянието на бабата е оставила. По същото време бъдещият автор започва да пише първите си истории, редом с изучаването на китайска литература в училище. Интересът му към литературата бил огромен и той поглъщал с удоволствие и страст огромен брой класически японски автори, както и известни европейски, като Реймон Радиге, Оскар Уайлд, Райнер Мария Рилке и други.
Учил едновременно английски, френски и немски език, за да може да чете любимите си автори в оригинал. След шест години в училище станал най-младият член на управителния съвет на литературното му общество. Силно влияние върху него изиграл починалия съвсем млад поет Мичизо Тачихара (1914-1939 г.), което довело до интереса му към класическата японска поезия уака. Сред първите му произведения са именно такива традиционни поеми, но по-късно Мишима преминава към проза.
През Втората световна война той е мобилизиран, но лекарска грешка го диагностицира с туберколоза заради настинката, която има, и Мишима пропуска войната. През 1955 г., вече на 30, той започва да прилага на практика тезата си, че душата и тялото трябва да са в синхрон (подобно на европейската платоническа идея за калокагатия, καλοκαγαθία).
Започва да тренира с тежести три пъти седмично, като не се отказва от този режим до края на живота си.
В есето си от 1968 г. Слънце и Стомана: Изкуство, действие и ритуална смърт (太陽と鉄, Тайо то тетсу) Мишима критикува преимуществото, което интелектуалците дават на ума над тялото. Мишима по-късно се занимава с традиционното японско бойно изкуство с мечове кендо, постигайки добри резултати.
В личния си живот той има доста интересни моменти – сериозно обмислял брак с Мичико Шока, която по-късно се жени за приц Акихито и с неговото възкачване на трона става императрица Емерита Мичико. В крайна сметка Мишима се жени за Йоко Сугияма през 1958 г. и те имат две деца – дъщеря Норико и син Ичиро. За Мишима се твърди, че е посещавал гей барове в Япония, както и че е имал връзка с писателя Джиро Фукушима, който публикува писма между тях, с което разгневява вдовицата на Мишима.
В последните години от живота си Мишима защитава монархическите идеи и самурайските традиции. През 1966 г. играе главната роля във филма „Патриотизъм“, поставен по едноименното му произведение. В края на есента на 1967 г. влиза в силите за самоотбрана и минава обучението, а през лятото на 1968 г. със свои средства създава военизираната организация Татенокай (楯の会) – Общество на щита, която наброява около сто души, като целта ѝ е защита на монархията.
Основните членове са десни младежи, притеснени от масовото разпространение на леви социалистически и комунистически идеи в Япония.
Повечето от тях изучават бойни изкуства и различни физически дисциплини, като Мишима сам води техните тренировки. Според възгледите на Мишима, те не защитават конкретния император, а самата идея за японска монархическа власт в абстрактен смисъл. В „Гласовете на героичните мъртви“ той напада император Хирохито за това, че се отказва от божествеността си след Втората световна война, твърдейки, че милиони японци са умрели във войната за своя жив бог-император и че с този си отказ на императора всички тези смърти са били напразни.
На 25 ноември 1970 г. Мишима и четирима негови съратници от Татенокай, въоръжени със самурайски мечове, влизат в щабквартирата на Националната отбрана в Токио и се опитват да вдигнат бунт срещу твърде пацифистичната конституция, ограничаваща Япония от създаване на собствена армия.
Японците днес мислят за пари, само за пари. Къде е нашият народен дух днес? Джиетай[1] трябва да е душата на Япония… Нацията няма духовна основа. Затова вие не сте съгласни с мен. Вие ще бъдете просто американски наемни войници. Тук сте във вашия малък свят. Вие не правите нищо за Япония… Поздравявам императора! Да живее императора!
– Откъс от последната му реч пред гарнизона в Ичигая, по време на проваления му опит за преврат. След неуспеха да вдъхнови достатъчно хора, той извършва ритуално сепуку, отнемайки живота си, за да запази честта си.
Бележки
[1] Японските сили за отбрана (陸上自衛隊 Рикуджо Джиетай), JGSDF, наричани също японска армия, са сухоземния клон на Японските сили за отбрана. Създадени на 1 юли 1954 г.
