Шестата статия от поредицата „Българи от старо време“ е тук. Поредицата, кръстена на едноименната повест на Любен Каравелов, е посветена на нашите баби и дядовци, както и прабаби и прадядовци, на хората, изградили България между Освобождението и 1989 г. Какво са правили, какъв живот са живели, какъв морал са имали, какви ценности са изповядвали. Историите на тези хора трябва да бъдат описани, за да се знаят от нашето и от идните поколения.
Инж. Димитър Илиев Бакалов е буквално и преносно един от строителите на съвременна България. Тук ще ви разкажем неговата история на честен човек, който през целия си живот е градил, въпреки тежките и размирни времена, в които му е било отредено да живее.
Роден на 25.03.1912 г. в село Игнатиево, баща му загива в Първата световна война, а по-късно през 1918г. почива и майка му. Въпреки че е останал кръгъл сирак като невръстно дете, той успява по-късно да завърши педагогическо образование и става учител на 18 годишна възраст.
През 1938 г. Димитър заминава за Бърно, Чехия да следва за инженер, но тъкмо тогава Германия окупират страната изцяло и в последствие закрива неговия институт. Димитър Бакалов участва в масов протест против закриването на института, който е разпръснат от гестаповци и немски войници. Обстоятелствата го карат да се премести в Германия – Дрезден и Мюнхен, за да завърши образованието си.
По време на престоя му в Германия намразва национал-социализма и организира нелегална група, която подпомага с купони за храна и пари гладуващите военнопленици и става шпионин – изнася информация в токовете на обувките си под носа на Гестапо.
По време на нацистки парад в Мюнхен зърва Хитлер и за малко това не коства живота му. Негов сподвижник в пристъп на спонтанна ярост хвърля куфара си по посока на парада, но той успява да убеди войниците, че реакцията му е била в изблик на радост.
През 1945 г. е мобилизиран и участва във Втората световна война, главно в битките за Унгария. Има медал за храброст.
След завръщането си в България работи като инженер в строителството на няколо язовира.
През 1949г. е главен инженер на строителството на ТЕЦ Марица 3. По-късно става главен инженер на Софстрой и ръководител на изграждането и оформянето на центъра на София. Министерски съвет, ЦУМ и Хотел Шератон (тогава Балкан) са само част от сградите, чиито строежи той е ръководил.
Настоява пред плановата комисия улиците на София да са с по-голяма ширина заради бъдещите нужди на града и автомобилния трафик, но предложението му не е прието.
По-късно става секретар на комисията по строителството на СИВ (Съюз за икономическа взаимопомощ). Заминава за Куба, където с международен екип от инженери строят първия язовир там, за което неговият екип е поздравен лично от Фидел Кастро. След Куба прекарва пет години в Архангелск, където ръководи строителството на училища, болници и обществени сгради, награден с орден „Дружба на Народите“.
Въпреки огромните си възможности той никога не злоупотребява с тях и за всичките си постижения не търси лична облага, за разлика от повечето паразити по време на комунизма. Многократно отказва крупни подкупи и имоти само за да претупа някой строеж или да наеме некомпетентни връзкари. Един от най-фрапантните примери е отказа му на директна заповед – червена телеграма от КПСС, за което по чудо не е разстрелян.
Умира на 10.06.2001 г., на 89 годишна възраст в гарсониерата си, закупена със заем.
