100 години Ньой: празнувай и консумирай отговорно

– Но това е капитулация!
– Пълна капитулация.
– Позорна капитулация!
– Неизбежна капитулация.
– И Вас това не Ви смущава?
– Като българин дълбоко ме наранява; като политик — не ме смущава, защото аз предрекох, бях убеден и очаквах тоя печален край. Той можеше да се предотврати, ако имаше умни и смели хора в тая страна, които с време да сключат сепаративен мир. Това не беше мислимо и възможно. Това щеше да бъде чудовищна измама, която аз не можех в никой случай да направя.[1]

Гледам, че тези дни има доста събития по повод Ньой от разни уанаби националисти. Казвам уанаби, защото демонстрираното поведение на отказ от поемане на отговорност, търсене на роля на жертва, сочене на виновници навън е всичко друго, но не и мъжко и зряло поведение.

И тъй като пиша на език, който поне 1/2 от ползващите го са функционално неграмотни (официална статистика), тук трябва да поясня, че това не означава, че смятам жестокостта на победителите от Първата световна война към нас за манна небесна.

България плаща жестока цена за Ньой. До голяма степен тази цена се измерва в последици, стигащи до нашето поколение. Почти целия XX век страната ни е изолирана от Великите сили, има затруднения до достъп то финансиране. На няколко пъти през същия този век – в междувоенния период и по средата на комунизма Югославия напрактика задушава страната ни – първо чрез военен съюз с всичките ни съседи срещу нас, а после – с политически и икономически натиск. Насилието върху българите в Македония и Северна Гърция е отделна и болезнена тема. Страната е жестоко отслабена от външни влияния и остава едва доскоро изолирана от глобалните процеси – изключенията са за по няколко години за цял един век.

Страната плаща и репарации до края на 80-те г. на 20-ти век, а първото десетилетие, цялото население е докарано буквално до просешка тояга. „Бюджетът на страната се крепи на черупката на яйцето“ – споделя Ляпчев на Буров. В спомените на семейства от средната класа от онова време лесно изникват спомени на глад, лишения и супа от коприва и жълъди в продължение на години.

Последиците върху орязаните територии остават. Но най-силен е ефекта върху сломения национален дух от първите 30-40 години след освобождението, от който не остава нищо – особено след един комунистически грип от 50 години.

И тъй, къде е нашата отговорност?

Първата е включването на страната на Централните сили. Това е решение, водено от много фактори, има сериозен контекст, но преди всичко – взето под силна емоция. Самите му противници, като самия Стамболийски, който по жестока ирония на съдбата се налага да подпише злощастния документ са наясно, че икономическата, търговска и логистична сила на Антантата ще вземе превес, ако конфликтът стане по-продължителен – което и става в крайна сметка.

Сухите цифри като БВП, индустриална мощ, човешки ресурси, колонии, достъп до въглища и петрол във всеки един аспект са само на страната само на Антантата.
Преследването на емоционалната цел за национално обединение изключва гео-политическите реалности пред нашата страна – тя е заобиколена от завистливи и агресивни съседи, с малки до никакви естествени ресурси и бариери и минимална международна подкрепа в сравнение с абсолютно всички. Високият риск при подобен начален старт изисква внимание, търпение, изчакване. Нищо такова не се случва.

Нещо повече – този риск е и неоправдан. В най-добрия случай печелим една келява Македония. В най-лошия – който с великолепни усилия при Дойран предотвратяваме на косъм, означава затриване на цялата държава. Просто не си струва. Ако има сериозна геостратегическа цел, която има приоритет, то тя е най-напред излаза към Бяло море и Солун на първо място, който дава независим достъп на страната до международните пазари и една идея по-голяма независимост и контакт със света.

За жалост прагматизмът не взима връх при решението за включването на войната. Връх взима емоцията, недалновидността, арогантността, дори лакомията.

Това води до брутално разхищение на обществената енергия и сила. 115 хиляди живота – на хора в най-работоспособна възраст, предимно мъже биват пропилени на вятъра.

Втората жестока грешка е упорития отказ на правителството и на Фердинанд за сепаративен мир с Антантата. Ние хващаме последния влак, прекалено късно и с много малко възможности да повлияем на събитията.

Тези две грешки са жестоки и много трудно простими. Международната политика не е двор за игра в колеж на благородни девици. А джунгла, жестока и непредвидима, в която освен на Арменския поп, няма на кой друг да се оплачеш. Самонадеяността и наивността се заплащат сурово.

Да се правиш на ощипан от тази реалност е висша проява на инфантилност и нарцисизъм. Ако искате да празнувате тъжната дата на Ньой, направете това чрез дълбок размисъл, поемане на отговорността и разбиране за собствените избори довели до този резултат.

За да не се повтаря нищо от това повече и под никаква форма, никога.

Бележки

[1] Разговор между министър-председателя Александър Малинов и цар Фердинанд, „Корона от тръни„, Стефан Груев, 1991 г.