Знаме на въстанието. Снимка: lostbulgaria.com
Когато на 22 септември 1908 г. българите обявяваме независимост от Османската империя и княжеството ни става царство, то нашите съотечественици в Македония все още се борят за своето политическо и духовно освобождение. Всички бунтове, всяка капка кръв, всяка загинала душа в тази изконна българска зема са били в името на присъединяването ѝ към Родината. Днес отбелязваме годишнината от избухването на Горноджумайското въстание – събитие, което трябва да обединява народа ни от двете страни на границата.
Горноджумайското въстание е организиран от Върховния македоно-одрински комитет въоръжен бунт на българите от Североизточна Македония против османското владичество, състоял се през есента на 1902 г. Това въстание е част от мащабна планирана организация на ВМОК, която цели да повдигне масово въстание в цяла Македония, тогава изцяло под властта на Османската империя. Център на въстанието е Горна Джумая, днес Благоевград. За целта са пратени няколко десетки чети във вътрешността на Македония, като водачите на най-големите са Вангел Иванов в Мегленско, Тома Пожарлиев във Воденско, Иванчо Карасулийски в Гевгелийско, Атанас Орджанов в Ениджевардарско, Атанас Чопката в Кукушко, Анастас Янков в Костурско. Въстанието е започнато без съгласието на княз Фердинанд I, българското правителство и Вътрешната македоно-одринска революционна организация и без осигурена подкрепа на международната дипломатическа сцена, което го обрича на неуспех.
Още при подписването на Берлинския договор, при което „по настояване от страна на Русия съдбата на България е решена без нито един българин“ (Krasner, Stephen D. Sovereignty: Organized Hypocrisy. Princeton University Press, 1999.), се решава съдбата на българите в Македония, Беломорието и Одринска Тракия. В годините от края на XIX и началото на XX век българският национален въпрос се занимава с проблемите около обединяването на всички земи населени с българи в една държава. Това неминуемо води до разрастване на революционните борби и изостряне на обстановката в подвластните на Османската империя балкански територии. Въстанието цели да се привлече вниманието на европейската общественост към македонския въпрос. Организира се и с цел прилагане на реформите, предвидени в чл. 23 от Берлинския договор за християнското население в европейските територии на Османската империя. Българите в Македония са призовани да образуват чети и да изпращат молби до Великите сили с искане за установяване на автономия в Македония.
След Деветия македоно-одрински конгрес Върховния комитет, фактически ръководен от подпредседателя му генерал Иван Цончев, започва подготовка за въоръжено въстание в Македония. Подготовката на въстанието навлиза във финална фаза след Десетия македоно-одрински конгрес от август 1902 година.
Дейците на ВМОК прибързват с организирането на бунта, тъй като желаят да се възползват от присъствието на руска делегация в България по случай 25-годишнината от сраженията при Шипка. Русия обаче не желае усложнения на Балканите, тъй като е ангажирана с възникналия остър конфликт с Япония. Иван Цончев преговаря и с английския дипломат Елиът, който обаче обяснява че едно такова въстание ще отвърже ръцете за действие на Османската империя.
През пролетта на 1902 г. правителството на Стоян Данев поема инициатива за налагане член № 23 от Берлинския договор за автономия на Македония по дипломатически път, както и за получаване на международни финансови заеми и под опасение за компрометиране на дейността му чрез въстание затяга обръча около македоно-одринските дружества. Напрежението в Македоно-одринската организация се засилва, ВМОРО и част от дейците на ВМОК се обявяват против повдигането на прибързано въстание, в резултат на което Върховния комитет фактически се разцепва.
На 12 юли военният министър Стефан Паприков също изпраща обстоен доклад до монарха, като докладва, че е изпратил допълнителни войски по границата с Османската империя – резервен полк в Дупница и една пехотна дружина на Кадин мост, но въпреки това преминаването на границата продължава да е лесно. На 15 юли 1902 година княз Фердинанд изпраща телеграма на секретаря на тайния си кабинет Никола Ламбрев:
Повторете на министър-председателя, че необходимо е да се разтури сегашният македонски комитет. Освен това говорете от мое име, Паприкову, по кой начин да се унищожи въстаническият поход на Цончев. Отхвърлям отговорностите. Неминуема катастрофа.
(Елдъров, Светлозар. Генерал Иван Цончев. Биография на два живота. София, Военно издателство, 2003 г.)
Събитията от 1902 г. са логично продължение на Кресненско-Разложкото въстание от 1878-79 г. и Четническата акция от юни – август 1895 г., предшественик на Илинденско-Преображенското въстание от 2-ри и 19-ти август 1903г. (нов стил).
„На 18 септември 1902 г. в село Градево, Върховният македоно-одрински комитет гласува за започването на въстанието. Официалната дата, на която трябва да избухнат бойните сражения е 25 септември 1902 година. Според първоначалния план бойните действия трябва да започнат от градовете Горна Джумая, Петрич и Мелник. На 23 септември се случва едно неочаквано събитие, което променя първоначалната организация на въстанието. При опит за самозащита в Железница са убити трима спахии. Революционерите влизат в сражение с местните органи на реда и се стига до опожаряване на селото.
Веднага щом разбират за случилото се, останалите революционни чети започват да мобилизират войската си и да изпълняват плана на въстанието.Организатор на въстанието е Върховния комитет, който е начело на Македоно – Одринската организация, която битува на територията на Княжество България. Дейците на комитета са родолюбиви и патриотично настроени, главно офицери, които полагат големи усилия и използват своята военна подготовка, за да подпомогнат освободителния процес, главно в Македония. По тази причина дейците на Върховния комитет са главни организатори и всъщност те осъществяват самото Горноджумайско въстание. По това време Върховния комитет се оглавява от ген. Иван Цончев, който организира един не голям кръг от военни дейци, които реализират подготовката на въстанието. Важно е да отбележим, че подготовката на Горноджумайското въстание е доста сложна, поради различни причини, някои от политически характер, другите от вътрешно организационен. В най-общи линии бихме могли да ги систематизираме по следния начин: първото е противодействието на политическите фактори в България.“, разказва Елена Чалгънова, историк и уредник в Регионален исторически музей – Благоевград в интервю за Радио „Фокус“ – Пирин.
Още в началото на ноември въстанието обаче е удавено в огън и кръв от турската власт. Неуспехът нанася големи щети върху обществения живот на българското население в тази част на Македония. Унищожени са тайни революционни канали, разкрити са редица от местните комитети, конфискувано е оръжие. От турските ексцесии е засегнато предимно местното население, което дава много жертви. Десетки села са опожарени. Над 2000 души емигрират в България. ВМОРО не се присъединява към въстанието, защото според нея населението не е готово за решителни действия и тя се стреми да намали размаха на въстаническите действия. След въстанието, заради ликвидирането на редица организационни канали и дейци на революционната организация при последвалите репресии от турската власт, възниква напрежение между ВМОРО и ВМОК.
Горноджумайското въстание от 1902 г. катализира намесата на Великите сили в работата на Османската империя, наречена по това време „болният човек в Европа”. Опитите за сериозни реформи обаче пропадат. След Горноджумайското въстание турското правителство съсредоточава военни части в Македония, които извършват нови жестокости над местното българско население.
Въпреки че живеем в ерата на масовата информация, българи и македонци все още сме разделени и изпитваме недоверие едни към други. Ние за тях сме „татари“ и „фашистички окупатори“, а те за нас – предатели. Анти-българската политика, водена в западната ни съседка в продължение на десетилетия, пречи на нашите братя и сестри да прескочат изкуствената психологическа бариера между нас, основана на лъжи, манипулации и омраза. Истината обаче ще надделее. Все пак само до преди повече от 100 години сме проливали кръвта си за една и съща кауза – добруването и просперитета на България.
