Стефан Кичев приключи със земния си път изключително млад – бе само на 23 години. Стефан беше страшно интелигентен и начетен за възрастта си и в годините, в които се познавахме, винаги бе интелектуално интересен и можехме да обсъждаме всякакви политически и литературни теми. Той бе и един от първите външни автори във „Война и мир“. Талантлив бе в писането както на поезия, така и на анализи и се самоназоваваше „младия Яворов“.
Само ако се бяхме заслушали какво ни казва с това сравнение…
Не се бяхме виждали от доста време, а той си беше ограничил и присъствието в социалните мрежи. По-късно разбрах, че не е ограничил контактите си само с мен, а с повечето хора около себе си. Около Великден ми писа по мейла, че иска да премахна статиите му от тук. В дискусията ни той обоснова желанието си с това, че те са младежки писаници, че ги е надраснал, че нямат стойност. Звучеше като човек с точно обратните политически възгледи спрямо онзи Стефан, който изучаваше комунизма в България и неговите деяния. Аз се съгласих, като оставих онези оригинални негови текстове и преводи, които бяха минали моя редакция, и премахнах името му като автор, с надеждата един ден той да си възвърне авторството върху никак не лошите си творения.
Този ден не дойде, но в кореспонденцията ни, в която ме помоли да го залича като автор, той предложи, ако искам, да препечатаме неговия текст „Писмо до Георги Марков“. Тогава не му обърнах внимание – бях му малко ядосан и обиден, дори не прочетох текста. Сега го направих и съжалих, че не му дадох шанс тогава. Сега поправям това.
Георги Драганов
Стефан Кичев
„Писмо до Георги Марков“
Конкурс „Граждански Будилник“ 2019
Категория „Текст“
II място
На рождените дни на дисиденти или датите на техните убийства се случва нещо, което вероятно би било най-големият кошмар за същите тези дисиденти, привидно получаващи заслужените си почести и признание.
Имам предвид всички тържествени церемонии пред окичени с венци паметници, на които управляващи и хора с мерак да са управляващи държат прочувствени речи и говорят за тези хора като за светци. Мъченици, похвално загинали в борба със злото; при това същото зло, с което в момента тези достойни властимащи или властгонещи господа се борят. Борба, в която най-острите оръжия са най-високопарните речи. За този феномен нашият Георги Марков разказва в писмото си до Христо Ботев:
„О, как искам да видя лицето ти на този ден, как отгоре, някъде над облаците, гледаш това човешко наводнение към твоето лобно място, как добре организирани организации, войници, офицери, милиционери, ученици, пионери, комсомолци, партийци, духови музики, ракетни части, обикновени и централни комитети, генерали, поети, министри, писатели, разни деятели – с коли, камиони, автомобили, хеликоптери и пеша отиват да отдадат почит на легендата…“
Днешно време по-голямата част от „отдаването на почит” се наблюдава във фейсбук под формата на статуси или по телевизията, където всеки без да напуска уюта на дома си може да прояви уважение към падналия „в бой за свобода”. И ставайки свидетел на всичко описано, не мога да не си мисля единствено за Георги Марков и да не се обърна направо към него.
Драги Георги Марков,
Наслушах се и се начетох на поети, министри, писатели, разни деятели да говорят и пишат за теб като за светец, като за апостол на свободата, чист и невинен агнец. Наслушах се да ти оправдават прегръдката с режима на Тодор Живков, вилата, в която си живял, че дори и сивото БМВ, което си карал из София. Ти не си светец, не си апостол на свободата и не си, за Бога, чист и невинен агнец. Ако човек истински те разбере и прочете твоите задочни репортажи за една задочна (за теб) България, ще вдене, че ти сам си се смятал за лаком страхливец, който е имал от всичко в изобилие – пари, слава, домове за „творчество и отдих“, редакторски постове, безкрайни сметки в кафенета и ресторанти, почивки и пътувания в чужбина – и който лаком страхливец, докато се е наслаждавал на комфорта, е пренебрегвал истинските смелчаги като Константин Павлов, страдали по неразбираеми за него начини. Че ти активно си участвал в дублирането на литературата с псведолитература, дублирането на личността с псевдоличност и дублирането на живота с псевдоживот, както ракова клетка дублира човешка тъкан.
Не мога да търпя как хора, които имат полза да нападат комунизма, но кладенецът на идеите им е пресъхнал, неистово и жадно ровят за останките ти и ги развяват в статуси и речи за твоята значимост. Ходят по телевизията и разказват за теб, сякаш носят на всички ни благата вест, спасителното послание, разказват за твоето убийство и разбираме, че те в момента, появявайки се на екраните на стотици хиляди телевизори с твоето име изписано отдолу, сякаш борят същия злодей, който те уби. И ние зрителите поддържаме шоуто.
Ти щеше да се надсмееш над нас така, както си се надсмивал над себе си. Защото излизаш отвъд границите на праволинейната правилна позиция на постпреходния антикомунист в България. Позиция, която може да бъде споделяна единствено от роботи, извършващи механични уравнения в главите си, в които уравнения ти – легендата за теб – е търсеното, ценното и решаващо задачата неизвестно. Пиша, защото ти не си робот и нито един брониран костюм, независимо от какъв непробиваем метал, не би могъл да побере, нито да устои на неудържимите напори на твоята човечност.
Преди време се възмущавах как те няма сред всичките писатели, които изучаваме в училище. Докато бях в гимназията се скарах с един учител заради теб, още прясно вдъхновен от твоите думи. Но сега си мисля, че може би не искам дори да си представям в какво готическо чудовище ще те превърне образователната ни система, нито пък да си представям какви букети от клишета ще се пишат за теб в преписваческите сайтове и как ученици ще рециклират тези букети, за да могат да си предадат домашното или представят успешно на някое изпитване.
Ти открито и без задръжки пишеш за скъпата западна кола, която си карал, заплатите от няколкото служби, които безсрамно си прибирал и мерзостта на съюза на писателите, в който угоднически си членувал. Пишеш за себе си също както е писал Александър Солженицин, когато разказва за полагащия му се лакей като съветски офицер, който му е носил багажа, готвил и чистил.
Разбирам те какво си целял да направиш, когато си подел пред микрофона на програмата „Контакти“ изповедта си за една задочна България. Разбирам, че не си искал да допуснеш грешката на Ботев – не си искал да им дадеш легендата за теб, името ти да кънти из радиостанции и непрестанно да се предъвква от ненаситните усти на политици и комсомолци. Не си искал да се разпънеш на кръст в името на правдата – искал си да покажеш, че си недостоен за мъките на Голгота. Да припомниш, че тогава на онзи хълм в Йерусалим е загинало презряно и предадено от света същество, а не доволно и наядено гражданче на малка държава. Може би така си се надявал – ако не сочиш с пръст, ако не назидаваш и морализаторстваш, а вместо това подложиш себе си на парещите болки на нажеженото желязо на съвестта, няма да се роди герой, няма да се роди мъченик, но когато останалите чуем твоите отчаяни викове инстинктивно и ние ще се вгледаме в себе си. Ще се замислим дали сме толкова по-добри от теб? Дали всъщност по същия начин не сме огъвали коляно, когато сме надушвали огромна лична изгода? Дали и ние не сме си предавали принципите? Дали и ние също не сме достойни за мъките на Голгота?
Ако някога се явиш в София като видение, както се явяват в Москва на Булгаков, и успееш добре да огледаш наоколо, неминуемо ще разбереш, че не си успял. Че некадърните на момента са те „употребили“ както ти се възмущаваш, че употребяват Христо Ботев. Не знам какво ще кажеш, как ще реагираш, но едно ще осъзнаеш на момента и то е, че врагът те победи. Уби те с миниатюрна отровна сачма и после ние те превърнахме в изкуствен образ на мъченик. Образ, който може да се надене само от бронзови статуи, но не и от дишащи човешки същества, каквото ти си бил и каквото ти единствено си бил.
„Оттук нататък с твоето име в уста, боготворейки легендата, всички тия власти, и особено сегашната, щяха да унищожават всеки българин, който дръзнеше поне най-бледо да бъде като тебе.“