Снимка от изпълнение на хора „Колегиум ОСАННА”, ръководен от композитора Георги Попов.
Георги Попов е роден в Сливен през 1957 г.
Учи музика от 7-годишна възраст в музикалната школа при читалище “Зора – 1860”. Завършва ПГ “Добри Чинтулов”, Академията за музикално, танцово и изобразително изкуство в Пловдив със специалност “Музикална педагогика” и дирижиране в Националната музикална академия “Проф. Панчо Владигеров”. В Тел Авив, Израел, специализира композиране. Преподава в Сливен, работи в Сливенската опера и в симфоничния оркестър, в Музикалното училище в Котел.
От 1984 г. Георги Попов е музикален педагог и композитор на свободна практика в София. Преподава в театралния департамент на Нов български университет. Композира музика за театър и кино близо 20 години. Получава специална награда за музиката към филма “Мълчание”. Сътрудничи на Сливенския драматичен театър, пише музика за детския хор “Дружна песен” на Методий Григоров, за камерния ансамбъл “Млади виртуози”. През 1994 г. музиката му към постановката на ДТ “Ст. Киров” “Медея”, е отличена с наградата “Дионисий”.
Заедно със съпругата си Елица Христова създават хор за православна музика, наречен “Св. Петка”, по-късно “Славянска беседа”. На 14 октомври 2000 г. започват работа с 13 деца в София. Хорът преминава към Богословския факултет и става представителен хор на факултета с 50 певци, от които 20 са деца. По идея на Георги Попов се организира Международният фестивал на православната музика “Св. Богородица – Достойно есть” в Поморие. От 2004 до 2012 г. Поморие дава сцена на изпълнители от България и чужбина. Организирани са 9 фестивала.
В средата на юни 2012 г. Георги Попов и съпругата му участват в конкурс в гр. Киети, Италия, в Категория С за религиозна музика.
Участват пет италиански състава, хор на франциските монаси, хор от Сардиния, три украински хорови състави, четири руски хора и българският хор, всичко 15 хора. Българският хор получава златен плакет за изпълнение и златен медал за диригент, присъдени са му най-много точки. В конкурса не е предвидена награда за композитор. Журито учредява спонтанно, след участието на българския хор, награда за композиция на съвременна религиозна музика на Георги Попов. Галаконцертът на лауреатите е в Пантеона в Рим. Хорът ни пее в Българската църква в Рим и в базиликата “Сан Клементе” на гроба на Свети Кирил.
В периода 2018-2020 г. Георги Попов, заедно със семейството си, заминава за Рим, където с квинтета Колегиум “Осанна” изпълняват редица концерти в много значими църкви, посолства и в Светия Престол. Композиторът работи с диригенти от Капела “Джулия” във Ватикана, а хористи от Колегиума пеят по време на Света Меса в Свети Петър заедно с Капелата.
През септември 2023 г. Попов е номиниран за “Почетен гражданин на град Сливен”, а през октомври с.г. и награден със званието по време на тържествена церемония в родния му град.
Няколко думи за композитора от сина му – Борис-Михаил Попов (попТодоров)
Музиката ме направи човекът, който съм и чрез музиката успях да проумея живота. Моят баща ме научи на толкова много ценни за живота похвати, само чрез музиката. В началото го отричах, но колкото повече остарявам толкова повече осъзнавам, че аз умея да общувам с простия човек и с този, който се слави като “интелигент” едновременно добре само благодарение на музиката. Толкова светове са разкрити пред мен, и в същото време съм толкова неспособен да уловя и повторя гения на моя баща.
Музиката дава възпитание както нищо друго. Питайте един художник “Тази тоналност отива ли на замисъла за произвдението?”. А сега попитайте един музикант “Тези цветове подхождат ли на замисъла за тази картина?”. Конкретен отговор може да очаквате само от втория. Това, разбира се, не е нападка към колегите художници, това е само пример, че музикантът има широк поглед над много изкуства и идеи.
В историята на музиката аз самият бих могъл да се разглеждам като една изпаднала капка по стената на пълната чаша, която символизира всеобхватния ум на моя баща. И все пак, благодарен съм, че съм тази малка капка.
Интервюто с Георги Попов
– Благодарим Ви, г-н Попов, че отделихте от времето си за това интервю.
Ние желаем да се докоснем до начина на мислене на един от големите български композитори в съвремието, които не са лансирани от нечия групичка, а принадлежат на своя народ, на своето Отечество и на своя Бог.
Съвсем скоро Вие написахте няколко произведения по стихове от поета Теодор Траянов. Оригиналността в музикалните произведения е единствена по вида си. Вие станахте приемник на музикалната лирика на Траянов в съвремието, когато подобни произведения тлеят в забвение. Естетиката и духът, дълбочината на композициите от величината на стихотворенията… Първият композитор, който пише музика по Траянов с равностойна възприемчивост, богатство на мисълта и дълбочина на ума и душата.
Това поражда въпросите относно грациозната естетичност, относно поезията в музикалните композиции, относно национализма в музиката… Искаме да дискутираме и комунистическо наслоение в много от настоящите представления, спектакли, концерти, фестивали и пр., как да познаем комунистическия дъх в едно музикално мероприятие и как да се предпазим от него.
I. Какво се изисква от един музикант, за да пречупи рамките на опознатото, на клишираното, на посредственото? Как може да се влезе в митичното пространство на творческата дейност?
– На първия въпрос е добре всеки колега, отговаряйки, да има предвид себе си. Причината да се “пречупят” въпросните рамки се крие някъде в характера ми. Винаги съм имал буен, труден и сложен характер. Въпреки буйния ми темперамент, обаче аз композирах съвсем тайно около две десетилетия. Това се дължеше на истинското ми благоговейно преклонение пред шедьоврите на камерната, симфонична и оперна музика, и техните автори.
Растях свирейки и слушайки сериозни и сложни произведения. Моят баща успя да формира у мен един много взискателен вкус. Точно на него се дължеше и моята тайна – несподелените композиции – не бяха “достойни” за показ. В същото време особено, когато започнах да изучавам (хармония, полифония, муз. форми, оркестрация и др.) теоретичните дисциплини буйният ми характер ме беше изпълнил до краен предел с интуитивното усещане, че аз изучавам всички забрани изключително старателно, прецизно и до съвършенство, за да мога след време абсолютно обосновано и „безмилостно“ да ги нарушавам.
Та с две думи: преклонение пред високо извисените шедьоври и свободолюбив характер са едни от най-важните предпоставки за напускането на клишетата и посредствеността.
– Съвременните композитори тотално отхвърлят познанието на Миналото. Не търсят допирни точки с отвъдното, ни с настоящето; една част живеят в химерна действителност, друга пък е останала в комунистическия строй, трета плава из блатото на комерсиализма. Малцина са онези, които след години ще бъдат признати в културните Европейски общества. Казваме след години, понеже днешното състояние на масите и управляващите клики не позволяват тържеството на Уникалното.
II. Как успяхте да осъзнаете на какво сте способен и кога започнахте да намирате в себе си сили за творене извън писаните правила?
– Вторият въпрос е също така много дълбок и най-вероятно има различни отговори… моето авторско пространство е повече мистично отколкото митично. Тъй като съм прекарал двадесетина години в храмовия полумрак, задълбочено изучавайки монодийна и хорова богослужебна музика и понеже съм дълбоко впечатлен и респектиран от творчеството и личността на Й. С. Бах, аз определям творческия акт като изключително сакрална интимност между автора и Божествените духовни субекти.
По-конкретно не може да се описват тези процеси, защото при всеки човек контактите са различни, а духовните усещания дори на един автор са безброй на вид и неизброими като поредица. Оттук нататък може да се допълни, че всеки творчески акт е такава чиста, нескверна, възвишена и свята връзка, каквато човек изпитва при много, много чиста любов. Всъщност началото на творческия акт се състои в една силна Божествена любовна прегръдка, при която от очите извират сълзи, сърцето изпада в умиление, а в душата се ражда музика.
Във връзка с предисловието на II въпрос: Според мен най-опасни са лабораторно-хладните ляво-либерални естети, които смело поставят себе си на Божествен пиедестал. Колкото до културните европейски общества не е ясно колко и кои ще останат след периода, в който управляват днешните политически, икономически, културни и религиозни идеи чрез споменатите клики.
Както казах, около 20-25 години композирах в тайна.
В този период човек развива много качества и комплекси едновременно. След това идва период на отрезвяване, на увереност и точна самооценка. Тогава започнах да показвам и свиря композициите си пред слушатели. Тогава бях студент. Наскоро получих покани за композиране на театрална и филмова музика и името ми започна да се чува. През този период бях твърде млад и целта ми беше добро представяне, създаване на красива и силно въздействаща музика и куп други стремежи, но най-важния го нямах, а нямаше и кой да ме насочи по стойностния път. Следваха периоди на лутане, които се редуваха с периоди на съзряване. Сили за свобода в авторството почувствах едва когато напуснах театъра, киното и светската сцена и се нанесох в „спокойния уют“ на храмовия полумрак.
Искам да кажа, че светската насоченост на повечето музикални жанрове е нож с две остриета. От една страна авторът се стреми да защити собствената си естетическа система, вкусове, предпочитания, открития и възгледи; от друга страна, за да може да работи нормално композиторът трябва да получи добра оценка от корифеите на деня. Това раздвояване никак не подпомага свободното мислене в процеса на писане. Композиторът, който иска да пише свободно трябва да си наложи една дълбока духовна емоционална естетическа и културна „емиграция“. Тогава, когато пишещият намери място „за такава емиграция“ започва истинското съзряване и след него идва онази свобода, която е плод на спокоен размисъл, много натрупвания (професионални и житейски) и много пречистени емоционални състояния.
С други думи, когато разумът отмре, идва мъдростта.
При мен това се случи около петдесетте ми години. Всъщност аз винаги съм се чувствал свободен, но донякъде. Освен това до 90-те години на миналия век имаше музикална критика, която зорко следеше сред изявените представители на музикантския свят да не се промъкне някой „непознат“ или някой изпаднал под „упадъчно западно влияние“. В периода, в който аз се развивах имаше критики с точни, но и с поръчкови оценки. В отношенията, обаче нямаше благородство, искреност и почтеност. Сега пък няма критика.
III. Как се отразява на кариерата Ви продиктувания горчив вкус на масите и снобизма сред „специалистите“?
– Аз изключително силно вярвам в духовната сила и извисеност на българския народ. Едва сега, когато чух Вашия въпрос си дадох сметка, че наистина условията никак не са благоприятни! Все пак моята вяра в качествата на българите ме води да пиша за част от него сега и за обновения му извисен духовен личностно-масов състав след време.
Имам двама изключително авторитетни в моите очи колеги – братя по дух, това са проф. д-р. Стефан Хърков и големият български тонрежисьор Ивайло Янев. Техните оценки са най-силната ми подкрепа срещу своеобразни „естетски“ пози, изказвания, заключения и всичко др. Най-силната крепост, обаче е Божественото благословение, което укрепва ръката да пише така, че онези, които са в телесна и душевна нужда, слушайки музиката да получават исцеление или поне облекчение.
Композиторът не е човек от този свят.
IV. Насочвайки се обратно към Вашия творчески порив желаем да попитаме: Могат ли да се степенуват по важност поезията и музиката или вървят ръка за ръка?
– Поезията е по-високо изкуство – първи верен според мен отговор, защото поезията може да внушава грандиозни, библейски по обем и сила на въздействие идеи.
Музиката е по-извисено изкуство – втори верен отговор, защото музиката с абстрактния си език може да надхвърли дори библейските сюжети, идеи и символни значения.
Музиката и поезията вървят ръка за ръка – трети верен отговор. Когато в поезията възниква символизма, той започва да „разширява“ конкретните идеи, образи, емоционални състояния и алхимично привнася в словото, зад неговия смисъл и в подтекста, особен вид абстрактност – характерна за музиката, но постигната чрез особено подредено слово. При тази поезия и особено при Теодор Траянов се наблюдава такова сливане на концептум и перцептум, че музикалното им претворяване няма нужда от песенна мелодична линия. Затова, в написаните от мен песни (по-близки до речитатива) по Траянов, музиката е в клавира, а гласът, използвайки старинната техника на мелодизираната „декламация“, предава текста с нужното преклонение и художествена адекватност.
V. Може ли национализмът да бъде поддържан от музикалните и като цяло културните среди? Мнозина го избягват, понеже се притесняват да не би да се намерят в изолираност от външния свят или да не изкопаят нечие „клише“. Какво бихте казали на подобни „творци“?
– Мисля, че няма нищо по-хубаво от просветния и одухотворен национализъм, защото той ти отваря очите и сърцето за родната ти земя и за твоя Род. Този, който е духовно преклонен пред своя род и Отечество, той е изпълнен с уважение и почит към всеки друг народ и към всички землища. Не знам кои са тези, които „избягват“ национализма, но ми е интересно, когато го избягват къде отиват?… Къде прибягват?… Къде присядват?…
В миналия комунистически „модел“, прибягвахме и присядвахме до… и на прага на интернационализма. Чакахме световна революция, светлия комунизъм и още куп дивотии, а дочакахме пълно забвение на националните си ценности и интереси, изгубена история, насила насаден национален нихилизъм и преклонение пред един диктаторски, садистичен режим, насилствено наложен от наши „братя“. След катастрофата, обаче, има нужда от разчистване, съвземане и тръгване отново напред и нагоре.
Не знам кои избягват този път, не знам кои се притесняват от изолираност, но според мен това са плесенясали мисли и глупави брътвежи.
Приемете своя Род и Родина в сърцето си, за да се завърнат честта и достойнството на Българския Род!
Това е призив към народ и интелигенция – едно цяло!
VI. Културните среди се напълниха със снобизъм, но и не можаха да се изчистят напълно от комунистическия “чеснов дъх”. Къде е спасението? Има ли надежда за новите поколения?
– Разбира се, че има надежда! Бог е с нас! В недрата на народа, в невидимите недра на нашия Род, действа Велика Божия Благословия! Ние няма да пропаднем, или да изчезнем. Сега надеждата за някои е мъглива, но други виждат светлината ѝ с нетелесните си очи. Колкото до културните среди „неочистили се“ от комунизма, според мен им предстоят трансформации, модификации, осъвременявания и още куп други промени, които ще ги направят интелигенция, с постепенно затихващи функции.
Всичко това, обаче, ще се разположи най-вероятно в доста дълъг период от време. Олевялата интелигенция, с нейната патологична самовлюбеност смело върви към културния крематориум, докато спасението на Българския Род е в наистина просветения, одухотворен, естетически издържан и етичен национализъм, който превъзхожда всичко друго!
VII. Как може слушателят да познае кога едно подето културно мероприятие или концерт си заслужават, и в същото време как може да усети кога биват пропити от лоения марксизъм и стиропорния снобизъм?
– Много лесно може да се познае кога едно събитие е стойностно и кога не. Ако участникът в това събитие има сетива за Светия Дух, той за секунди ще усети къде е въвлечен. Преди години заведох мой приятел, голям актьор от Амстердам на концерт на ансамбъла „Св. Йоан Кукузел“. След няколко песнопения, холандецът се наведе към ухото ми и прошепна:
– Жорж, защо пеят така самовлюбено и еснафски?…
Горките певци! С този въпрос, един холандец, който не разбираше грам български, а още по-малко т.нар, църковно-славянски, постави абсолютно точно „диагноза“ на целия концерт.
Тези изпълнения не бяха изпълнени с мисъл за Бога, нито дори с молитвено настроение, не бяха издигнати, извисени, възвишени, а точно такива, каквито ги определи холандецът – самовлюбени.
Казвам това, за да сме наясно, че дори концерт с богослужебна музика може да бъде превърнат в светско събитие от сив поток, но тогава Божият Дух отсъства.
В същото време може да бъдеш на фотографска изложба, но фотографът е работил искрено, с любов и мъдрост и ако сърцето и душата ти до такава степен потънат във фотосите, че забравиш за околния свят и почувстваш, че страданието, радостта, животът предизвикват у теб сълзи на състрадание, сълзи от радост и съучастие в живота от снимките, значи е снизходила Божията Благодат на Светия Дух, удостоявайки събитието с присъствието си. Такова събитие си заслужава да го посетиш.
VIII. Как се справяте с трудностите, които среща един човек, посветил живота и душата си на музиката в днешно време – в общество, което нехае за музикалните си творци и е насочило поглед към развратния комерсиализъм, предоставян от звукозаписните продуцентски компании; сред зависти и предателства; сред разочарования и обиди, как успявате да продължите творческата си дейност?
– Когато писател, поет, композитор или художник иска да се преизпълни с творческо вдъхновение, никога не би му минало през ума да се обърне към партия, към лидер, или към някаква институция!
Обществото, което е организирано така: да нехае за творците си, рано или късно (в повечето случаи много късно) разбира каква съдбоносна грешка е сторило. За съжаление тези процеси на „общестено осъзнаване“ се проточват с десетилетия и през това време много творци живеят и гаснат в тежки условия и страдания. Не се раждат често интелигентни, културни Държавници – Народопсихолози, които могат да анализират миналото и настоящето и да приложат най-полезната превантивна терапия за бъдещето. Надали ще се повтори „златният век“… Но, да се надяваме!…
Днес твърде развращаваща роля играят т.нар. електронни медии, социални мрежи, звукозаписни компании и какво ли още не. Колкото до зависти, предателства, разочарования и обиди – те са някакъв стимул за пишещия да търси свое си обежище в някаква въображаема емигрантска земя, а понякога тя не е и въображаема.
Аз съм бил и в двата вида емиграция, но вярата ми в благородното и духовно извисено бъдеще на нашия народ все ме връщат в нашето Родно землище. Тук можеш да пишеш изцяло потопен в онзи Божествен Дух, който се стеле над нас и ни обгръща със Своята Любов.
Тук това се случва по много по-особен начин, отколкото в чужбина. Дано Българите развият такива сетива, чрез които да усещат изливащата се над нас Любов и Благодат. Амин.
От нас се иска непоклатима вяра и неоспоримо упование, за да улесним действията на Божия Дух и да синхронизираме процесите, които желаем да настъпят тук, с процесите, които се развиват в космическото Битие и предпочитаните обиталища.
