Отляво надясно – комунистическият диктатор на НРБ Тодор Живков, Джефри Епстийн и съпругата му Гилейн Максуел и нейният баща, личният приятел на Живков, Робърт Максуел (יאן לודוויג היימן בנימין הוך), носещ на рождения си ден тениска с надпис „Крал на България“.
Американското, британското, френското и редица западни общества бяха разтърсени от публикуваните документи по делото с Джефри Епстийн, който е организирал детскта проституция, с която да купува власт и влияние сред западните лидери. Сигурно е съвпадение, че по същото време и в България научаваме за една хижа, в която възрастни сектанти са вземали много пари от родители и са нападали сексуално деца.
Но десетилетия преди Епстийн да има някаква връзка с България, неговият тъст е бил изключително близък с ръководителя на БКП Тодор Живков и вероятно е помогнал за изнасянето на тонове откраднати пари. Съвпадение е, че малко по-късно той и другият вероятен участник Андрей Луканов рязко престават да са живи, а Тодор Живков умира от старост.
Митът за „мафията след 1989 г.“
В българския публичен разказ организираната престъпност обикновено се представя като страничен продукт на хаотичния преход след 1989 г. Според този наратив мафията е възникнала в условията на „безвластие“, срутена държава и икономически вакуум. Този разказ обаче не издържа на проверка.
Западни анализи и журналистически разследвания още през 90-те години сочат, че България е била център на организирана престъпност още по време на комунистическия режим. Разликата е, че тази престъпност не е съществувала въпреки Народна Република България, а чрез нея и под нейна опека. Каналите, изградени тогава, не изчезват след 1989 г. – те се трансформират, легализират и се вписват в глобални криминално-финансови мрежи.
Според международни журналистически разследвания, цитирани от Radio Free Europe/Radio Liberty, Foreign Policy и други западни медии, чрез мрежа от съвместни предприятия и финансови схеми, свързвани с Робърт Максуел, от България в края на комунистическия период са били изнесени около 2 милиарда щатски долара – средства, асоциирани с управляващия елит на БКП около Тодор Живков и Андрей Луканов.
За мащаба на тази сума е показателно следното сравнение: при средна месечна заплата в България през 1989 г. от около 274 лева, или приблизително 55 долара, тези 2 милиарда долара се равняват на над 36 милиона средни месечни заплати, или на повече от 3 милиона годишни заплати.
С други думи, това е ресурс, еквивалентен на почти годишния доход на цялата работеща страна в навечерието на прехода – изнесен именно в момента, когато режимът се разпада, а обществото е оставено да плати цената.
ДС и Кинтекс: когато държавата е престъпната структура
По време на управлението на БКП, особено в късния период на Тодор Живков, България развива широка мрежа от задгранични търговски дружества. Формално те служат за заобикаляне на ембарга и набавяне на валута. Реално обаче част от тях функционират като държавно организирана престъпност.
Най-известният пример е „Кинтекс“ – официална оръжейна фирма, която според международни анализи използва същите канали не само за нелегален износ на оръжие, но и за:
- трафик на наркотици,
- трафик на хора,
- контрабанда на антики и произведения на изкуството.
Тези дейности не са отклонение или корупция „по места“. Те са интегрирани в държавния апарат, под контрола на Държавна сигурност. В този модел разграничението между „организирана престъпност“ и „престъпност от бели якички“ е безсмислено – престъплението има дълбоки корени в самата държава и нейната политика.
Живковата върхушка и институционалният чадър
Върхът на тази система е политическото ръководство на БКП. Тодор Живков, неговият апарат и най-близкото му обкръжение не е необходимо да бъдат представяни като „гангстери“ в криминалния смисъл на думата.
По-важното е друго: те създават и поддържат система, в която контрабандата, тайните операции и незаконните финансови потоци са инструмент на държавната политика.
Фигури като Митко Балев символизират именно тази зона на сливане между партийна власт, служби и задкулисна икономика. Решенията не се документират публично, отчетността е вътрешнопартийна, а контролът – репресивен. Това е идеална среда за възникване на канали, които по-късно ще се превърнат в основа на посткомунистическата мафия.
Андрей Луканов и изнасянето на държавата
Краят на 80-те години не означава край на системата. Напротив – той бележи нейната трансформация. Ключова роля в този процес играят фигури от висшия ешелон на БКП, сред които Андрей Луканов.
Според международни журналистически разследвания и публикации в западни медии, чрез съвместни предприятия и сложни финансови схеми от България са изнесени милиарди долари във валута. Тези средства не „изчезват“, а се превръщат в стартов капитал за нови икономически елити след 1989 г.
Така преходът не разгражда старите мрежи. Той ги превръща от тайни в легални, от партийни – в корпоративни, от държавни – в „частни“.
От национални канали към глобални мрежи
Тук анализът излиза извън България. Каналите, изградени по време на Студената война, не са изолирани. Те са част от международна система за трафик, пране на пари и влияние, в която участват посредници, финансисти, разузнавателни служби и сенчести бизнесмени.
В този контекст не е без значение, че България се появява в кореспонденции и документи, свързани с Джефри Епстийн, станали публични години след смъртта му. Тези документи не доказват директна лична връзка между Епстийн и Тодор Живков или ръководството на БКП. Подобно твърдение би било спекулативно и некоректно.
Но те са показателни за друго: за устойчивостта на определени географии, канали и посреднически мрежи, които продължават да функционират десетилетия след формалния край на комунистическите режими. България не се появява като „нов играч“, а като територия с дълга история на задкулисни операции.
Интервюто на Робърт Максуел с Тодор Живков
Изключително интересно е, че освен лично приятелство между двамата, Максуел е работил и за изпирането на имиджа на Народна Република България пред света и лично този на нейния диктатор. В Последователен курс на миролюбие и сътрудничество. Отговори на Другаря Тодор Живков на въпросите на Робърт Максуел, президент на издателска фирма „Пергамон прес” от 1981 г. то е публикувано на български, но текстът не е публичен. Намерих обаче англоезична версия, от международния комунистически сайт Marxists.org. За да не изчезне случайно, си позволявам да кача файла и тук.
Интервюто е част от сборник с произведения на другаря Тодор Живков, публикуван през ноември 1981 г. във Великобритания от англо-американското издателство Pergamon Press. Книгата, публикувана в поредицата „Лидери на света”, е озаглавена „Тодор Живков – държавник и строител на Нова България”. Главен редактор е Робърт Максуел.
РОБЪРТ МАКСУЕЛ: Уважаеми г-н президент, как обяснявате факта, че заемате най-високата политическа и държавна длъжност в страната си от толкова дълго време?
ТОДОР ЖИВКОВ: Не е лесно да отговоря на този въпрос. Надявам се, че не очаквате от мен да оценявам собствените си политически и бизнес качества – нека оставим това за бъдещето. Вероятно знаете, че от половин век съм в редиците на Българската комунистическа партия. Около десет години и половина се борих на предната линия в нейната трудна културна борба – борба в годините на нелегално движение и в периода на въоръжена съпротива срещу фашистката диктатура. След победата на социалистическата революция изпълнявах задачите, които Партията ми възлагаше.
През 1954 г. бях избран за първи секретар на Централния комитет на Партията. Историческото априлско пленум на Централния комитет на Българската комунистическа партия през 1956 г. отново ме одобри за поста първи секретар на Централния комитет и бях преизбиран на този пост на всички следващи конгреси. 12-ият конгрес на Българската комунистическа партия възстанови традиционната длъжност генерален секретар на Централния комитет на партията и ме избра за нея. Винаги съм изпитвал вътрешна благодарност и синовна отговорност за високото доверие, което ми бе оказано; винаги съм се стремил да давам колкото се може повече енергия и знания в цялата си работа и поведение, за да оправдая това доверие.
Лично аз разглеждам избора ми за генерален секретар на Централния комитет на Българската комунистическа партия като нова отговорна задача, като задължение да работя още по-активно и целенасочено за превръщането в реалност на решенията на XII партиен конгрес, за триумфа на неговата Априлска линия и за изграждането на зряло социалистическо общество в моята родина.
РОБЪРТ МАКСУЕЛ: Какво мислите за възможността да се пенсионирате и да си починете заслужено след толкова години усилия за вашата страна и вашата партия?
ТОДОР ЖИВКОВ: Честно казано, тази възможност не ми е занимавала често ума. Но мисля, че е напълно естествено за всеки човек, който в процеса на активна работа постепенно наближава определена възраст. Имам трима внуци, знаете, и естественото желание да им отделям повече внимание и грижи не ми е чуждо. Бих искал също да имам повече свободно време, за да чета и препрочитам книгите на любимите си автори. Но отново, има някои писмени и неписмени закони на нашата партия, които трябва да спазвам като съвестен и дисциплиниран комунист. Има правило, наследено от периода на борбата за социална свобода, което гласи, че докато тази борба продължава, за комуниста-революционера няма и не може да има почивка. Той трябва да остане на поста си, докато е жив и пълен с енергия.
След победата на социалистическата революция пенсионирането на комунистите се превърна в доста относителна ценност. Дори след пенсионирането си по-голямата част от комунистите продължават да работят, докато все още могат да споделят своите знания, организационен и житейски опит в полза на партията и обществото. Никой не ги принуждава да правят това, а е нещо като самоналожена дисциплина. Именно поради това в устава на нашата партия не са предвидени възрастови ограничения – нито за членство, нито за изпълнителна работа.
Говорейки за биологичните ограничения, за умствените и физическите способности за адекватна работа, които със сигурност са били предвидени при определянето на пенсионната възраст, те вероятно са научно обосновани. Но до голяма степен те са само аритметична средна стойност.
Цялото интервю можете да прочетете на английски в прикачения файл. Видно е близкото и приятелско отношение между дватама.
БСП, приемствеността и липсата на разрив
След 1989 г. БКП се преименува в БСП, но липсва реална институционална и кадрова лустрация. Много от икономическите и силови елити на прехода произлизат пряко от структурите на ДС и партийния апарат. Това не означава автоматична вина, но означава приемственост.
Когато днес България се сблъсква с хронична корупция, срастване между политика и бизнес и уязвимост към външни влияния, това не е историческа случайност. Това е резултат от недемонтирана система, чиито корени са в Живковата държава.
България като предупреждение
Историята на българската организирана престъпност не започва с мутрите от 90-те и не свършва с тях. Тя започва с една тоталитарна държава, която превръща престъплението в инструмент на политика, и продължава с преход, който отказва да скъса с това наследство.
Появата на България в международни скандали и документи – включително около фигури като Джефри Епстийн – не бива да се използва за сензационни обвинения, а като повод за трезв анализ кои хора са на власт днес и какво са работели родителите и дедите им по времето на Народната република. Анализ на това как държавно създадени мрежи могат да надживеят идеологии, режими и поколения.
В този смисъл България не е изключение. Тя е предупреждение.
