Река Аму Даря в течението ѝ в днешен Иран. Снимка: Amir Deljouyi, Unsplash
Защо обаче Ибн Хордадбех и Йакут ал Хамави локализират старите български земи южно от река Аму Даря (Окс), в древната област Тохаристан, известна преди това като Бактрия, докато Михаил Сирийски и Вардан Аревелци посочват като български територии, намиращи се на север от реката? Разминаването се дължи на това, че тези автори са разполагали със сведения за различни групи българи.
Българите южно от река Аму Даря се появяват като част от и в рамките на преселението на огромни маси хора, известни в китайските източници под името „юеджи“. Античните автори ги наричат с имената „асиани“, „пасиани“ и „тохари“. „Юеджите/тохарите“ са били население с европеидни расови черти и вероятно говорещо на някакъв източноирански диалект или диалекти.
Във втората половина на II век пр.Хр. азиатските хуни нанасят жестоко поражение на „юеджите/тохарите“.
Голяма част от тях напускат старите си земи в днешната китайска провинция Гансу и се преселват западно от планините Тян Шан и Памир. Там нашествениците-бежанци атакуват и унищожават изнемощялото Гръко-бактрийско царство, основано от наследниците на Александър Македонски.
Съгласно китайските сведения, след завземането на Бактрия от юеджите през последната третина на ІІ век пр.Хр. тя била разделена на 5 княжества. В първата половина на І век сл. Хр. Куджула Кадфиз, владетелят княжеството Гуйшуан (Кушан), завоюва останалите княжества и създава Кушанската империя, чието политическо и културно ядро стават земите на древната Бактрия.
Империята била мултиетническа държава и в продължение на двеста години скривала под общия етикет „Кушан“ различните племена и народи, които я населявали. Това продължава до 30-те години на III век, когато под ударите на персите Кушанската империя започва да се разпада.
По това време от нейните развалини за първи път на историческата сцена в Средна Азия излиза и името БУРДЖАН, традиционното персийско название на българите.
Повече за това прочетете в „Българите в Азия според „Книгата на пътищата и страните“ на Абул Касим Ибн Хордадбех“. Ибн Хордадбех и Йакут ал Хамави поместват страната Бурджан южно от Аму Даря, в Бактрия (Тохаристан), защото тези бурджани/българи се появяват там в хода или като следствие на голямото преселение на юеджите/тохарите от втората половина на II век пр.Хр., за което стана дума по-горе.
Михаил Сирийски и Вардан Аревелци обаче пишат за българи не южно, а северно от река Аму Даря (виж „Страната на българите“ североизточно от Самарканд“ и Планината Имеон и „скитите“ на Михаил Сирийски“).
Тоест не в Бактрия/Тохаристан, а в Согдиана. Тези българи проникват в Средна Азия много по-късно, отново от днешен Северозападен Китай, но този път в състава на преселението на т.нар. хионити, които мнозина изследователи отъждествяват с хефталитите.
През втората половина на IV век хионитите нахлуват в Средна Азия от изток-североизток и довършват остатъците от Кушанската империя, васал на персите по онова време. Те проникват дълбоко на юг и се установяват на териториите северно и южно от река Аму Даря.
През V век сл. Хр. хефталитите (хионитите) създават мощна империя с ядро земите на някогашната Кушанска империя. Тяхната империя е известна още и като Империя на белите хуни (всъщност хионити, а не хуни), които, както съобщава Прокопий Кесарийски, рязко се отличавали от европейските хуни по нрави и физически облик. След първоначалните си победи хионитите/хефталитите бързо се превръщат в заплаха за самата Персия. През следващите близо 200 години хефталитският дамоклиев меч ще виси над източните персийски граници редом с римската/византийската заплаха по западните им граници.
За мащабите на новото преселение от IV–V век може да се съди косвено по данните от китайските източници за числеността на населението на градовете-държави в съседната Таримска котловина. Например през първата четвърт на III век градът-държава Кашгар има 30-хилядна войска. В първата четвърт на V век обаче бройката на кашгарската армия се е сринала до 2 хиляди души. Още по-драстична е ситуацията с Куча, най-мощната град-държава в Таримския басейн. През 383 г. против Куча е хвърлена 70-хилядна китайска армия.
Половин век по-късно обаче, по времето на император Тхай-ву (424–452 г.), пълководецът Ван Ду-гуй атакува Куча само с 1000 конници, а насреща му излизат едва 3000 кучийски войници. Тези и други подобни сведения са свидетелство, че между втората половина на IV и първата половина на V век земите на днешната китайска провинция Синдзян преживяват внезапен демографски упадък.
Казано с прости думи, европеидното по раса и индоевропейското по език тамошно население просто някъде изчезва.
По същото време обаче писмените паметници започват да споменават за хионити (хефталити) западно от Тян Шан и Памир. Логично е да се заключи, че „липсващото население“ на днешен Западен Китай се е преместило на територията на днешните Киргизстан, Таджикистан, Узбекистан и отчасти Афганистан. В състава на масовото преселение от IV–V век трябва да се търсят и северните българи Михаил Сирийски и Вардан Аревелци.
За южните и северните българи в Средна Азия, макар и не точно под името „булгар“, съобщава и още един източник.
Става дума за разширената версия на географията „Ашхарацуйц“, за чийто автор се смята живелият през VII век арменски математик, астроном и географ Ананиа Ширакаци (Ананий от Ширак), починал около 685 г.
В главата „Азия“ се споменава народът БУЛХ, един от 15-те стари и цивилизовани народа южно от река Аму Даря. В същата глава обаче се казва, че северно от реката живеят и 43 нови народа „с варварски имена“, сред които са хепталите (хефталитите) и народът БУШХ, което е всъщност неправилен запис/препис на името БУЛХ [Աշխարացոյց Մովսեսի Խորենացւոյ յաւելածովք նախնեաց. Ասիա, ԻԹ, Վենետիկ, 1881].
Булхите, но отново в неправилната форма като „Бушхи“ или „Буши“, са споменати в „Ашхарацуйц“ и като народ, обитаващ през VII век степта между устието на Волга и Кавказ. Още преди 40 години съветският археолог и историк Вилхелм Гадло директно отъждестви тези европейски буш(х)и с българите, но пропусна да ги забележи на изток, в Согдиана и Тохаристан [В. А. Гадло. Этническая история Северного Кавказа (ІV–Х вв.). Ленинград, 1979].
По ирония на съдбата нахлуващите през IV–V век „нови“ или „северни българи“ най-вероятно са се сблъскали южно от Аму Даря със „старите“ или „южните българи“, които по това време влизат в състава на една кратко просъществувала къснокушанска държава на територията на днешен Афганистан, известна като Кидаритско царство. Нещо повече.
В една добавена към средноарменския превод на хронографията на Михаил Сирийски глава присъства пасаж (липсващ в оригинала), в който се споменава за някой си Бушх, сиреч Булх. Той бил вожд на 43-те варварски народа от географията „Ашхарацуйц“.
Според добавката тези народи „нямали никаква религия, дивели се на Слънцето и по тази причина за магиите си използвали някакви плъстени идоли“. В следващите изречения се разбира, че след като овладели Средна Азия, племената на вожда Бушх/Булх покорили и Персия. Зад този разказ се крият реални събития, свързани с гибелта на персийския цар Пероз във войната му против хефталитите от 484 г., в резултат на която персите са принудени чак до 546 г. да изплащат ежегоден данък на хефталитите под формата на специално сечени монети с хефталитска тамга върху тях.
След като около 466 г. хефталитите разгромяват Кидаритското царство, една част от населяващите го „стари“ или „южни българи“ бяга към Кавказ, където арменската география „Ашхарацуйц“ ги споменава като Чдар-болкар, тоест Кидар-болкар.
Друга част от тези българи се изтегля към планините на Каракорум и Балтистан в днешен Северен Пакистан, където през първата половина на VI век възниква държавицата Болор. Точно тя е споменатата в „Ашхарацуйц“ като старите Булхи, едни от 15-те цивилизовани народа на Средна Азия. Страната Болор оцелява поне до края на XIII век, въпреки че населението й вече етнически нямало връзка със старите българи.
Що се отнася до „новите“ или „северните“ българи, установили се в Средна Азия между втората половина на IV и първата половина на V век, в един момент те също поемат по пътя на миграцията към Източна Европа.
Тази миграция или нейната финална фаза е регистрирана от Михаил Сирийски с неговия разказ за изселването на 30 хиляди „скити“ към Кавказ и Балканите през зимата на 586/587 г.
Тези българи напускат земите си най-вероятно заради участието им в голямото въстание от 581 г. на народите от Согдиана против тюркското господство, потушено окончателно към 588 г.
Поредица БЪЛГАРИТЕ И СРЕДНА АЗИЯ
1. Българите в Азия според „Книгата на пътищата и страните“ на Абул Касим Ибн Хордадбех
2. Планината Имеон и „скитите“ на Михаил Сирийски
3. „Страната на българите“ североизточно от Самарканд
Убийството на Хашоги или не си създавайте идоли