С бодра крачка към катастрофата

Време за четене: 10 минути

Снимка: Darla Hueske, Unsplash

Сомалия е нещо, което не е точно държава. Населението на тази територия се предполага (важна дума, защото достоверни статистики няма), че наброява около 15 милиона. След дълга и кръвопролитна гражданска война през 80-те, от Сомалия неофициално се отцепва т.нар. Сомалиленд, автономна област в северозападната част на Сомалия, която де факто е отделна държава и в която се намира над 25% от населението на цялата страна. Там закони няма – обществените отношения се уреждат на база традиционно ислямско право и племенни традиции. Големи части от централната и южна територия на “страната” са под контрола на терористични групировки като ал-Шабаб. Легитимното (ако може да се нарече така) правителство има, по стара средновековна традиция, капацитет за упражняване на влияние над столицата и нейните покрайнини. За кратко през 2008 г. пиратството е най-доходоносният бизнес в Сомалия с годишни приходи от над 150 млн. долара.

Това е страна, в която населението (особено в неговата мюсюлманска част) масово вярва в съществуването на магии и има отделна магьосническа каста – yibir. Страна, в която албиноси се разчленяват и ядат с цел разваляне на тъмни заклинания. В която масово се вярва в специфична форма на вуду, наречена sixir. И също така е страна, която разчита изцяло на Русия и Украйна за вноса си на жито.

 Сомалия не е уникален случай в това отношение. Според данни на Конференцията на ООН за търговия и развитие, на африканския континент има над 20 държави, които разчитат на Русия и Украйна за повече от 50% от житните си запаси. Това, с изключение на Тунис, Египет и Южна Африка, са основно крайно бедни страни, които се намират някъде в здрача на провалената държава и то не от днес или от вчера. Житните дефиците може би нямаше да са толкова ужасяваща перспектива, ако светът не беше изправен и пред друга криза – ескалиращите цени на торовете.

Русия и Беларус са основни производители на всякакви видове торове и изнасят огромни количества от химическите съставки, които са необходими за създаването им. Вследствие на санкциите и на войната, пазарът претърпя драматично сътресение и цената на торовете скочи в пъти. Това по всяка вероятност е само началото. И не, няма вариант за ефикасно обработване на големи площи с естествени торове дори в краткосрочен план; почвите в световен мащаб са изтощени до степен на пълна безполезност и не могат да издържат интензивния цикъл на индустриалната употреба. Т.нар. органична част на почвата (тоест съдържанието на въглероден диоксид) намалява драстично, което е и симптом на процесите на пустинизация, които текат дори в някои части на южна Европа. Няма смисъл да се навлиза в прекалени детайли, изводът е следният – капацитетът на света да изхранва сегашното си население, камоли пък това, което се очаква в рамките на идните десетилетия, се изпарява пред очите ни. Той намаляваше дори преди войната, но руската инвазия забърза този процес, както и много други в глобалната политика и икономика, неимоверно.

Кризата по хранителната верига не може да се подцени на този етап. Тя е комплексна, а много скоро ще се превърне и в същинска каскада от катаклизми. В Америка върлува нов щам на птичи грип (евразийската разновидност на H5N1, която вече е ставала причина за големи епидемии в Азия), който покосява хиляди ферми и води до масови превантивни евтаназии. Ако вирусът стигне до Европа ще утежни допълнително обстановката, създадена от икономическата война с Русия.

Близкият изток не е пощаден по никакъв начин. Кризата там не е спирала вече от години, сушите са ендемични за все по-големи части от региона и предизвикват все повече социална и политическа несигурност. Иран инвестира милиарди в иновативни (но не особено ефективни) проекти за десалинизация на морска вода след множество многохилядни протести и бунтове заради хронични засушавания и недостиг на вода за битова употреба. Сирийската гражданска война също бе до голяма степен следствие от историческа суша, която изобщо не е приключила; лятото на 2021 г. бе най-горещото в Близкия изток, откакто имаме данни. Тук някои ще кажат, че това е част от естествен климатичен цикъл. Или че това е нормално за планетата ни и климатичните промени нямат общо с човешката дейност. Това е напълно ирелевантен семантичен аргумент. Реалността е една и тя е неблагоприятна за човешкото обитание. Близкият изток се превръща в черен казан с похлупак, оставен под горещите лъчи на обедното слънце. Много скоро част от територията на Арабския полуостров ще бъде практически негодна за живот.

Храната, или по-скоро заплахата от нейния недостиг, е рисковизиран проблем. Той пробива своя път през системата на националната сигурност и прави нейната вътрешност достъпна за всички видове традиционни проблеми. Страна, която е в смъртна заплаха от разпад на хранителната си стабилност е в пъти по-вероятно да действа прибързано, агресивно и ирационално. Иран отново е пример в тази насока – това е страна в международна изолация, смазана от санкции, раздрана от етнически конфликти в северните провинции, в необявена война с Израел, деляща граница с Ирак, който, от години върви по ръба на пропастта и трудно може да се нарече стабилна държава. Всички тези традиционни проблеми са или предизвикани директно или сериозно задълбочени от сушата в Близкия изток. И тази суша ще бележи и бъдещето. Иран е в играта на големите вече; той е стратегически партньор на Китай и Русия в региона, централна фигура в оформящото се ревизионистко съглашение, което се противопоставя на западната хегемония. Като такъв, Иран е задължен на първо място да си осигури “жизнено пространство”, както прави Русия в момента, както ще направи и Китай по всяка вероятност в рамките на следващата година. Това означава конфликт с Азербайджан. Иран е основен търговски партньор на Армения. Освен това Азербайджан представлява и чисто символна заплаха за цялостта на Иран – бунтуващото се малцинство в страната е именно азерско. Тръбопроводите на Азербайджан подминават границите на Иран. Това лишава страната от сериозен политически лост в отношенията със Запада. И така нататък. Нищо от това не е спекулация. При последното ескалиране на обстановката в Нагорни-Карабах, официалният канал на Революционната гвардия заяви, че Иран няма да допусне никакви промени в границите на арменските си партньори и ще реагира по военен път. Заплахата от глад и суша ще окрили иранските амбиции поне колкото амбициозното скъсване на Руската федерация със Запада.

 Сушата не е проблем само в Близкия изток. Други конфликти за вода, които си струват следенето – Етиопия и Египет, породен от изграждането на т.нар. Ренесансова язовирна стена от страна на Етиопия, която ще препречи едно от разклоненията на Нил, от което зависи напояването на огромни площи плодородни почви в Египет; китайските язовирни стени, 11 на брой по протежението на река Меконг, която преминава през Лаос, Мианмар, Камбоджа, Тайланд и Виетнам, които дават на Китай нови лостове за контрол и подчинение на съседите си; Баткенска област в Киргизстан, чиито кладенци се превърнаха в причина за сблъсъци с армията на Таджикистан. И това далеч не са феномени, които се ограничават до Третия свят.

Една от големите причини за ескалацията на украинския конфликт бе блокирането на Северния кримски канал, на който полуостровът разчиташе за 85% от питейната си вода. В Америка все по-големи части от страната се превръщат в практически пустини, в които нищо не може да се отглежда. 12 хектара годишно стават напълно неизползваеми и необитаеми само в Калифорния. Дори Европа със своя сравнително умерен климат не е пощадена – над 40% от всички почви на континента имат критично ниско ниво на органично съдържание, а в южните части на Стария континент се появяват полупустини, в които климатът е неестествено сух и валежи има все по-рядко. Най-засегната е Португалия, като други уязвими страни в това отношение са Испания, Италия, Гърция, Кипър и България. При нас проблемът се задълбочава, благодарение на некачествената водна инфраструктура.

Сигурен съм, че има една немалка група хора, която чете всичко това с насмешка, считайки го за поредната екоистерия. Това не е апология на Зелената сделка, важно е да поясня. Зелената сделка е ритуално икономическо самоубийство от страна на единствената част от световната общност, която истински се интересува от екология. Единствената част от световната общност, която е готова на масови лишения в името на това да запази някакво зелено кътче на планетата. Какво ще постигне Европа, скопявайки икономиката си? Ще се постави до още по-голяма степен в зависимо положение и ще се лиши окончателно от потенциал за влияние върху международната политика. Китай и Индия няма да поведат борбата за възстановяване на екосистемата ни. Цялостната културна и социална нагласа спрямо природата извън Европа е меко казано неблагоприятна за всякакви пориви за консервиране. Няма истина в концепцията, че Африка живее по по-”естествен” начин в следствие на своята бедност. Една бърза разходка из който и да е африкански град прави всичко пределно ясно – тези хора живеят, може би, по-близо до природата, но не и в хармония с нея. Не личи дори елементарна концепция за естетика на градската среда от огромните запрашени камари боклуци и човешка смет, които се въргалят безразборно във всяко кътче на дори най-богатите градове на континента. Кайро е огромно открито бунище и всеки, който е стъпвал там знае, че горещите ветрища носят не облекчение, а пластмасови пликове, опаковки от чипсове и пясък. Европа е единствената надежда на зелената инициатива и като такава тя има задължение да запази своето достойнство, да запази своето надмощие и да не се поддава на естествения човешки порив за симулиране на полезно действие при изправяне срещу привидно непреодолимо препятствие.

Маниакалният фокус върху климата е симптом именно на този феномен. Това е трагичното опростяване на един системен проблем, който расте в своите сериозност и мащаби вече повече от столетие. Климатичните промени, преди наречени глобално затопляне, са начинът либералния елит да даде надежда на обикновения човек, че може чрез злободневно лишение и дребни символични жестове да предотврати колапса на екосистемата. Истинските проблеми са цивилизационни. Истинският проблем е необузданата експлоатация на естествени ресурси в преследването на висок жизнен стандарт за растящо в геометрична прогресия население. Истинският проблем е изсичането на вековните гори, унищожаването на биоразнообразието, заличаването на естествени хабитати, асидификацията на световните океани, индустриалното отглеждане на животни. Губи се красотата на живота. Свободата, тази, която се намира в природата и в нейната откровеност, изчезва. Има ли по-тъжна гледка от смазания дух на силния хищник в клетка? Болезненото отчаяние на дивото животно, принизено до това да бъде сочено с пръст и замеряно със солети през студени метални решетки? Мястото на вълка е на свобода. Същото се отнася за човека. Няма да спасим планетата си като спрем да караме колите си в центъра на големите градове. Няма да спасим планетата си като една шепа европейци и американци поставят себе си под периодичен климатичен локдаун, както се загатва вече в много медии и от много общественици, докато Китай, Индия и Русия произвеждат достатъчно въглеродни емисии за цяла една планета. В най-добрия случай подобно мислене е болезнено наивно. В най-лошия – активно вредно и насочено към прикриване на реалните, неотложни проблеми, пред които сме изправени.

Това предупреждение не е самоцел. Не става въпрос за някакво абстрактно морално задължение, макар че това също е важен аспект от въпроса – цивилизованият човек има естетически стандарти и изисквания, цени красотата, цени чистотата. Но има нещо много по-неотложно от това. Физическото ни оцеляване. Има огромна вероятност хранителната криза да предизвика невиждана от години бежанска вълна. Съчетана с човекопотока от Украйна и инфлацията, която до месеци може да излезе изцяло извън контрол, Европа ще бъде притисната между чука и наковалнята. И това няма да бъде временно затруднение. Няма да бъде “криза” в познатия смисъл на думата – това ще бъде каскада от последователни проблеми, които ще се превърнат в новото нормално. Да, този изморен, изтъркан израз от пандемията в момента е истински релевантен. Имаше много реален шанс да се върнем към стария си начин на живот, но това вече е реликва от миналото. Светът до 2019-та година е безвъзвратно загубен, а това, което ни предстои е неизбежно влошаване на жизнените стандарти.

Много анализатори побързаха да прогнозират смъртта на европейската дисидентска десница след началото на войната в Украйна поради пресилената асоциация на по-широкото движение с фигурата и идеологията (ако изобщо може да се говори за такава) на руския президент Владимир Путин. Това е грешка, породена за пореден път от липса на далновидност и прекомерно желание за обявяване на край на омразната витална опозиция, която успя да си стъпи на краката напук на всички очаквания и ограничения. Националната държава се завръща. Защитата на границите ще бъде по-релевантна от всякога. Особено, когато страната е разтърсена от вътрешни кризи, а към територията ѝ се запътват десетки хиляди гладни мигранти от Третия свят. Климатичната миграция ще бъде неподправена катастрофа. Най-вероятно ще бъде и допълнително задълбочена от ревизионистките режими в Изтока, които ще намерят всевъзможни начини за дестабилизация на Запада посредством миграция – границата между Беларус и Полша, както и руското насочване на мигранти към Финландия и Швеция, беше само началото.

Редно е и радетелите на либералния прочит на зелената идея да си помислят за следното нещо: дали тези гладни и измъчени жители на Третия свят, много от тях лишени от всякакво образование или практични умения, ще се интересуват особено от опазването на нашата природа? Дали дърветата за тях ще са повече от нещо, което да бъде отсечено и изгорено? Дали ще се въздържат от това да палят гуми, когато температурите в убежищата им паднат и те усетят за първи път в живота си истински студ, какъвто в тяхната част на света няма? Дали някой от тях ще изхвърля боклуците си разделно, докато зъзне по граници или пред миграционни офиси, очаквайки позволение да продължи нататък по пътя си към обетованата земя в Централна и Западна Европа?

Европа трябва да затвори вратите си и да ги залости. Времето да подпалваме тялото си, за да топли огънят околните мина. След икономическата война с Русия, за дълги години Европа просто няма да има какво да предостави на пришълците от Третия свят. Много е вероятно държавите ни да нямат какво да предложат дори на собствените си граждани. Трябва възможно най-бързо да се откажем от идеята за нормалността. Нея я няма, няма и да я има. Нациите ни се нуждаят от здрава защита. Нуждаят се от населения, които са готови на пълна мобилизация и тотална отбрана. Не става въпрос само за военната заплаха – предизвикателствата на миграцията, глада, инфлацията и сушата ще бележат животите на следващите поколения. Трябва да сме готови да ги посрещнем дори на индивидуално ниво. Да възстановим връзката си със собствената ни земя. Българинът е изключително привилегирован в това отношение: повечето от нас не са твърде отдалечени от провинциалното си минало. Имаме стари домове на село, роднини извън градовете, някакъв спомен от живота, както е бил някога и както може да бъде отново. Имаме технологията и експертизата да създадем здрави децентрализирани общности, които живеят в хармония с корените си, които живеят в хармония със средата си, които са обединени от силна концепция за национална и родова принадлежност без да загърбват и колективното си задължение към взаимната защита.

Има ефикасни и рентабилни решения за отбраната на малки държави – Израел е модел за подражание, когато говорим за компактно население, което е обградено от силни врагове. Системи от офанзивни дронове (като турския Байрактар и израелския Ейтан), съчетани с безпилотни разузнавателни съдове като Херон, подкрепени от Железен купол… всичко това можеше да бъде закупено за цената на фантомните самолети Ф-16, които няма да стигнат до България още години. С последователни инвестиции една малка държава може да бъде превърната в крепост. Финландската доктрина е на повсеместна подготовка за всички катаклизми, бедствия и катастрофи. Спортни зали и плувни басейни се строят по начин, който позволява бързо да бъдат преустроени в убежища и бежански центрове. Населението преминава масова военна подготовка, както и учения за бърза реакция при всякакви типове извънредни сценарии. Всички военни бази са вдълбани в планини и хълмове, под десетки сантиметри гранитно покритие. Формулирани са детайлни планове за евакуация на цивилно население към границите с Швеция и Норвегия. Големите компании в страната участват неколкократно всяка година в срещи с правителството, посветени на обсъждането на потенциални кризи в респективните си сектори; предприемачи и бизнесмени ходят на лекции и упражнения по национална сигурност заедно с генерали и действащи политици. Цялата територия на Финландия е разграфена за тотална военновременна защита. Това е и страната, която е на първо място в световния индекс на щастието.

Сигурността не е грозен милитаризъм с крещяща нацистка естетика. Тя е грижа за родното население, за земята, за семейството, за приятелите. Грижа за самия себе си и подготовка за най-лошото. Европа трябва да спре да се страхува от национализма. Защото той, и то в най-чистия си и човечен вид, а не парадиращ с езическа символика и привичките на футболния хулиганизъм, единствен може да осигури съществуването на тази цивилизация. Защото буреносните облаци вече се роят на хоризонта. 

Сподели
Default image
Расколниколов

Расколниколов е псевдонимът на автора, стоящ зад блога "Просто Приказки". Поради лични съображения предпочита да остане неназован.

Leave a Reply