Корица на юбилеен сборник от материали за църковното честване на 1100 години от кончината на св. Константин Кирил Философ, Синодално издателство, 1971 г.
На 24 май за пореден път върви медийно оплакване, че от Русия отричат българската свързаност на делото на светите братя Кирил и Методий и българската роля за съхранението и разпространението на глаголицата, а впоследствие и на кирилицата. Истината е, че немалка заслуга за тези изопачавания и откровени кражби на история има самата българска наука, която до 2020 г., когато ВМРО успя да наложи промяна във формулата, упорито наричаше 24 май „Ден на българската просвета и култура и на славянската писменост“.
Да, втора година честваме 24 май като „Ден на българската писменост, просвета и култура“, но бедата вече е сторена и като че ли е непоправима, защото със старата формулировка ние самите дадохме поле на неограничено брокерство с историческата истина. Но отбългаряването на делото на светите братя Кирил и Методий не е само руска практика, а и чешко-словашка. По второто направление ние свенливо мълчим, било защото то не е толкова нагло, а вероятно и за да не създаваме дрязги в рамките на Евросъюза.
Парадоксално, един чужденец, унгарският българист Петер Юхас, се опита преди повече от 20 години да свърши това, което българската наука не свърши за повече от столетие, като показа, че защитаването на историческата територия е по-важно от защитаването на търговска марка. Ето какво пише Юхас в книгата си „Кирил и Методий в Българската Моравия“, София, 2000 г. за това как след векове забвение в Чехия изведнъж се сещат колко важни са за тях светите братя Кирил и Методий и делото им:
Обсебването на историята на Великоморавия и идентифицирането й с територията на Северното Моравско маркграфство през средните векове е било естествено явление, затова методите си на средновековни хронисти Далимил и Пулкава, на които главната им цел е била изграждането на престижа на чешката държава, поставят в служба на политическите стремежи на Ян Люксембургски, възкачил се и на чешкия престол през 1310 г. Люксембургската династия (1310–1437) е преследвала една основна цел: да разшири територията и властта си за сметка на съседните княжества и графства. Естествено за идеологизирането на направените териториални разширения е било нужно морално оправдание, което в случая може да бъде следното: завоеванията се извършват в името на древно историческо право и в интерес на историческата справедливост…
Апостолските имена на солунските двама братя се включват в чешкото духовно наслество и се възвеличават още от най-старата Чешка хроника на Козма Пражки. През следващите векове хронистите свързват тяхното дело с чешкото минало, с чешките исторически събития. Образите им органично врастват в съзнанието на чешкия и словашкия народ и играят важна роля при националното им възраждане.
Ян Хус (ок. 1372–1415 г.) по завета на създателите на първата славянска азбука и първия славянски литературен език прилага чешкия език във всички сфери на теологията. На Базелския събор (1432 г.) Ян Рокицана заявява, че чехите имат право на собствена, независима църква още от времето на Методий. Ян Коменски (1592–1670) в “История на тежките лутания на чешката църква” (1648, 1655 г.) посвещава първата глава на Методий. Различните канционали от XVII–XVIII в., сред които е най-известен Сватовацлавският канционал (1683 г.) на Матей Вацлав Щейнер, получава огромната си популярност от дивните образи на Кирил и Методий. През XVIII в. имената на солунските братя с уважение били включени и в училищните пиеси. В Оломоуц през 1664 и 1690 г., а в Бърно през 1682 г. била играна написаната на латински драма за тях. В края на XVIII и през първата половина на XIX в. в епохата на националнокултурното възраждане в Чехия и Словакия апостолските имена на двамата братя заемат важно място във възраждането на нациите. Кирило-Методиевото дело се превръща в символ на национална сплотеност в борбите на чешкия и словашкия народ. Като поетичен отглас на тези стремежи прозвучава поемата “Дъщерята на Славия” (1824 г.) от Ян Колар, който играе голяма, може да се каже революционна роля, в националното възраждане….
В Чехия през XIX в. на равнището на европейската наука излизат трудовете на основоположниците на славянската филология (Й. Добровски, П.Й. Шафарик, Ф. Палацки, Й. Перволф, И. Поливка и др.) за живота и дейността на Кирил и Методий и играят важна роля при разчупване на религиозния култ към тях. Докато Франтишек Сушил (1818–1887 г.) свързва апостолската и учителската им дейност предимно с чешката Моравия и се опитва да използва имената им за обединяване на западните славяни под егидата на католицизма, в трагедията на известния революционер и писател Йозеф Вацлав Фрич “Светопулк и Ростислав” (1857 г.) първите борби за независимост на чехите започват именно по времето на Ростислав и Светополк. Стиховете на Ян Соукуп “Велехрадки” за легендарната столица на Моравия стават популярни патриотични химни. Сватоплук Чех пък претворява делото на славянските апостоли в патриотичната си ода “Кирил и Методий” (1885), с която осмисля идеята си за чешкия характер на Кирилово-Методиевото дело. В ораторията на Ярослав Връхлицки “Света Людмила”, посветена на създаването на чешката държава, Методий направо благославя чешкия народ. Кирил и Методий са поставени в основата на чешкото държавно начало и в “Старинни чешки предания” (1894 г.) от Алоис Гераак. Светите братя неусетно стават чешки и словашки първоучители. Такава роля играят и в драматичната трилогия “Велика Моравия – Воймир, Ростислав и Сватоплук” от Франк Волман (1888–1969 г.).
Тази традиция в Чехия и Словакия продължава да живее до ден днешен. Тук ще се спра само на някои от проявите в живота на съвременната чешка и словашка литература, свързани с дейността на Кирил и Методий, защото те са твърде известни. Книгите на чешките белетристи Арнош Венечек (“Мечът на Ростислав”, 1967 г.), Франтишек Неужил (“Регенсбургски присъди”, 1984) и на словашкия белетрист Людо Зубек (“Империята на Сватоплук”, 1969 г.), които се обръщат към славните години на Великоморавия като към историята на тяхната държава, са нови доказателства за това, че т.нар. традиционно схващане за Моравия, което не почива на никакви достоверни писмени свидетелства, получава нова роля както в чешкия, така и в словашкия обществен и културен живот. Образите на Кирил и Методий, преминали от църковния култ в художествената литература и народното въображение, се превръщат в национални митове“.
Използвайки и анализирайки огромен брой извори, Петер Юхас прави следните изводи:
1. Велика Моравия не се е намирала на територията на днешна Словакия, а между реките Сава, Драва, Тиса и Българска Морава – река Margus по римско време. Нито един от старите автентични текстове от IX–X век не локализира Моравия в днешна Словакия, а единствено в Южна Панония. По тази причина в латиноезичните извори от IX–X век постоянно се говори за народ Маргенци и за князе на Маргенците. Най-категоричното сведение в този смисъл е на Константин Багренородни, който изрично заявява, че Мегали Моравиа (Велика Моравия) се намирала между реките Драва и Сава.
2. Ростислав, който поканил светите братя Кирил и Методий, бил княз на славяните по река Маргус (Българска Морава), тоест на Моравци, Браничевци, Тимочани и Ободрити и на други племена, разположени западно от Белград. Затова Франкските анали наричат Ростислав Rex Margorum.
3. Мястото на Моравската мисия на Кирил и Методий е било в южната, Българска Моравия, а не в северната на територията на днешна Словакия. Южна (Велика) Моравия е била разделена на две части – източната й част до Сирмиум (Срем) на запад е била в състава на България с вероятно автономен статут, докато останалата част, намираща се между Драва, Сава и Тиса е била васална ту на българите, ту на германците. Тази политическа ситуация се била оформила след 827 г., когато кан Омуртаг поставил свои управители над славяните по течението на Сава, Драва, Тиса и Българска Морава. По тази причина, когато в 852 г. в Майнц пред император Людовик Немски се явила една българска делегация, в нейния състав имало и пратеници на българските васали моравците. В актовете на Цариградския църковен събор от 879 г. се споменава името на Агатон Моравски, епископ на Моравската епархия на България. В същите актове моравският княз Светополк фигурира като член на българско пратеничество.
4. Преди 873 г. епископската епархия на Методий е била в град Сирмиум (Срем), известен като “седалището на св. Андроник”. По това време Сирмиум е бил в границите на България. След 873 г., когато великоморавският княз Светополк предприема настъпление към Среден Дунав и завзема Малка Моравия (днешна Словакия и част от Чехия), Методий се премества там като епископ.
