Разширяването на НАТО: Какво чу Горбачов?78 мин. време за четене

Снимка: Marek Studzinski, Unsplash

Разсекретените наскоро документи показват, че Бейкър, Буш, Геншер, Кол, Гейтс, Митеран, Тачър, Хърд, Мейджър и Вьорнер са предоставили на съветските лидери гаранции за сигурност срещу разширяването на НАТО. Панелът по славистика разглежда въпроса „Кой на кого какво е обещал по отношение на разширяването на НАТО?„.

Известното уверение на държавния секретар на САЩ Джеймс Бейкър за разширяването на НАТО „нито сантиметър на изток“ по време на срещата му със съветския лидер Михаил Горбачов на 9 февруари 1990 г. е част от каскада от уверения за съветската сигурност, дадени от западните лидери на Горбачов и други съветски официални лица по време на процеса на обединение на Германия през 1990 г. и през 1991 г., според разсекретени американски, съветски, германски, британски и френски документи, публикувани през 2017 г. от Архива за национална сигурност (National Security Archive) към Университета „Джордж Вашингтон“.

Важно е и да посочим, че основната тема в тези преговори е било на практика бъдещето на Източна Европа, доскоро твърдо под влиянието – икономическо, политическо, военно, на СССР. Първа по важност е Източна Германия, после идват другите по-богати страни – Чехословакия, Полша, Румъния. Дискутирана е и бившата съвеска страна Литва, в която по това време има сериозни търкания с Москва. Нашата родна България не е на масата за преговори изобщо – което може би обяснява и оставането на власт на бившата комунистическа партия и забавянето на икономическата трансформация у нас с близо десетилетие. Въпреки това, мога да отбележа, че поради усилията на буквално няколко души български дипломати през 90-те, въпросът за членство на България в НАТО бе поставен и страната ни в крайна сметка стана член на алианса през 2004 г. Но нека не се и залъгваме, че САЩ, Русия, Великобритания или Франция са ни считали са важна към онзи момент страна – документите показват ясно (липсата на) отношение към нас.

Документите показват, че множество национални лидери са обмисляли и отхвърляли членството на Централна и Източна Европа в НАТО от началото на 1990 г. и през 1991 г., че дискусиите за НАТО в контекста на преговорите за обединение на Германия през 1990 г. съвсем не са били ограничени до статута на територията на Източна Германия и че последвалите съветски и руски оплаквания за това, че са били подведени относно разширяването на НАТО, са били основани на писмени съвременни меморандуми и телеконференции на най-високо ниво.

Документите подсилват критиките на бившия директор на ЦРУ Робърт Гейтс за „натискане на разширяването на НАТО на изток [през 90-те години на ХХ век], когато Горбачов и други бяха накарани да вярват, че това няма да се случи“[1]. ключовата фраза, подкрепена от документите, е „накарани да вярват“.

По време на срещата на върха в Малта през декември 1989 г. президентът Джордж Буш е уверил Горбачов, че САЩ няма да се възползват („Не съм скачал по Берлинската стена„) от революциите в Източна Европа, за да навредят на съветските интереси; но нито Буш, нито Горбачов по това време (или в този смисъл западногерманският канцлер Хелмут Кол) са очаквали толкова скорошен разпад на Източна Германия или скоростта на германското обединение[2].

Първите конкретни уверения от страна на западните лидери по отношение на НАТО започват на 31 януари 1990 г., когато западногерманският външен министър Ханс-Дитрих Геншер открива наддаването с голяма публична реч в Туцинг, Бавария, за обединението на Германия. Посолството на САЩ в Бон (вж. Документ 1) информира Вашингтон, че Геншер ясно заявява, „че промените в Източна Европа и процесът на обединение на Германия не трябва да водят до „накърняване на интересите на съветската сигурност“. Следователно НАТО трябва да изключи „разширяване на територията си на изток, т.е. приближаването ѝ до съветските граници“. В телеграмата от Бон е отбелязано и предложението на Геншер територията на Източна Германия да не бъде включвана във военните структури на НАТО дори при обединена Германия в НАТО[3].

Последната идея за специален статут на територията на ГДР е кодифицирана в окончателния договор за обединение на Германия, подписан на 12 септември 1990 г. от външните министри на страните от „Две плюс четири“ (вж. Документ 25). Първата идея за „приближаване до съветските граници“ е записана не в договорите, а в многобройните меморандуми за разговори между Съветския съюз и западните събеседници на най-високо равнище (Геншер, Кол, Бейкър, Гейтс, Буш, Митеран, Тачър, Мейджър, Вьорнер и други), които през цялата 1990 г. и през 1991 г. дават гаранции за защита на съветските интереси в областта на сигурността и за включване на СССР в новите европейски структури за сигурност. Двата въпроса бяха свързани, но не и едни и същи. В последвалите анализи понякога те се смесваха и се твърдеше, че дискусията не е включвала цяла Европа. Публикуваните по-долу документи ясно показват, че това е така.

„Формулата на Туцинг“ веднага се превръща в център на множество важни дипломатически дискусии през следващите 10 дни на 1990 г., които водят до решаващата среща на 10 февруари 1990 г. в Москва между Кол и Горбачов, когато западногерманският лидер постига принципното съгласие на СССР за обединението на Германия в НАТО, стига НАТО да не се разширява на изток. На Съветския съюз ще му е необходимо много повече време, за да работи с вътрешното си мнение (и финансова помощ от западногерманците), преди да подпише официално споразумението през септември 1990 г.

Разговорите преди уверението на Кол включваха изрично обсъждане на разширяването на НАТО, страните от Централна и Източна Европа и как да бъдат убедени Съветите да приемат обединението. Например на 6 февруари 1990 г., когато Геншер се среща с британския министър на външните работи Дъглас Хърд, британският запис показва, че Геншер казва: „Руснаците трябва да имат някакви гаранции, че ако например полското правителство напусне Варшавския договор един ден, то на следващия няма да се присъедини към НАТО.“ (Вж. Документ 2)

След като се среща с Геншер по пътя си към дискусиите със Съветския съюз, Бейкър повтаря точно формулировката на Геншер при срещата си с външния министър Едуард Шеварднадзе на 9 февруари 1990 г. (вж. Документ 4); и още по-важно, лице в лице с Горбачов.

Не веднъж, а три пъти Бейкър изпробва формулата „нито един сантиметър на изток“ с Горбачов на срещата на 9 февруари 1990 г. Той се съгласи с изявлението на Горбачов в отговор на уверенията, че „разширяването на НАТО е неприемливо“. Бейкър уверява Горбачов, че „нито президентът, нито аз възнамеряваме да извличаме едностранни предимства от процесите, които протичат“, и че американците разбират, че „не само за Съветския съюз, но и за други европейски страни е важно да имат гаранции, че ако Съединените щати запазят присъствието си в Германия в рамките на НАТО, нито един сантиметър от сегашната военна юрисдикция на НАТО няма да се разпространи в източна посока“. (Вж. Документ 6)

След това Бейкър пише до Хелмут Кол, който на следващия ден ще се срещне със съветския лидер, с голяма част от същите формулировки. Бейкър докладва: „В края на годината Кохл се съгласи да се присъедини към ЕС, но не и да го направи: „И тогава му зададох следния въпрос [на Горбачов]. Бихте ли предпочели да видите обединена Германия извън НАТО, независима и без американски сили, или предпочитате обединена Германия да бъде обвързана с НАТО, с гаранции, че юрисдикцията на НАТО няма да се измести и на сантиметър на изток от сегашната си позиция? Той отговори, че съветското ръководство реално обмисля всички подобни варианти [….] След това добави: „Със сигурност всяко разширяване на зоната на НАТО би било неприемливо“. Бейкър добави в скоби, в полза на Кол: „По подразбиране, НАТО в сегашната си зона би могло да бъде приемливо“. (Вж. Документ 8)

Добре информиран от американския държавен секретар, западногерманският канцлер разбира ключовата съветска позиция и на 10 февруари 1990 г. уверява Горбачов: „Ние смятаме, че НАТО не трябва да разширява сферата на своята дейност.“ (Вж. Документ 9) След тази среща Кол едва сдържа вълнението си от принципното съгласие на Горбачов за обединението на Германия и като част от хелзинкската формула държавите сами да избират съюзите си, така че Германия да може да избере НАТО. В мемоарите си Кол описва, че се е разхождал цяла нощ из Москва – но все пак е разбирал, че има да плаща цена.

Всички западни министри на външните работи бяха съгласни с Геншер, Кол и Бейкър. След това на 11 април 1990 г. дойде британският външен министър Дъглас Хърд. В този момент източногерманците бяха гласували с огромно мнозинство за дойчмарката и за бързо обединение на изборите на 18 март, на които Кол изненада почти всички наблюдатели с реална победа. Анализите на Кол (обяснени за пръв път на Буш на 3 декември 1989 г.), че разпадането на ГДР ще отвори всички възможности, че трябва да бяга, за да стигне начело на влака, че се нуждае от подкрепата на САЩ, че обединението може да стане по-бързо, отколкото някой е смятал за възможно – всичко това се оказа вярно. Валутният съюз щеше да продължи още през юли, а уверенията за сигурността продължаваха да идват. Хърд подсилва посланието на Бейкър-Генчър-Кол по време на срещата си с Горбачов в Москва на 11 април 1990 г., като казва, че Великобритания ясно „осъзнава важността на това да не се прави нищо, което да накърни съветските интереси и достойнство“. (Вж. Документ 15)

Разговорът на Бейкър с Шеварднадзе на 4 май 1990 г., както Бейкър го описва в собствения си доклад до президента Буш, най-красноречиво описва това, което западните лидери казват на Горбачов точно в този момент: „Използвах вашата реч и признанието ни за необходимостта от адаптиране на НАТО в политически и военен план и от развитие на СССЕ, за да уверя Шеварднадзе, че процесът няма да доведе до победители и победени. Вместо това той ще доведе до нова легитимна европейска структура – такава, която ще бъде приобщаваща, а не изключваща.“ (Вж. Документ 17)

Бейкър го казва още веднъж, директно на Горбачов на 18 май 1990 г. в Москва, като дава на Горбачов своите „девет точки“, които включват трансформация на НАТО, укрепване на европейските структури, запазване на Германия без ядрени оръжия и отчитане на съветските интереси в областта на сигурността. Бейкър започва изказването си така: „Преди да кажа няколко думи по германския въпрос, исках да подчертая, че нашата политика не е насочена към отделяне на Източна Европа от Съветския съюз. И преди сме имали такава политика. Но днес ние сме заинтересовани от изграждането на стабилна Европа и го правим заедно с вас“. (Вж. Документ 18)

Френският лидер Франсоа Митеран не е в умствено сливане с американците, а точно обратното, за което свидетелства изказването му пред Горбачов в Москва на 25 май 1990 г., че „лично той подкрепя постепенното разпадане на военните блокове“; но Митеран продължава каскадата от уверения, като казва, че Западът трябва да „създаде условия за сигурност за вас, както и за европейската сигурност като цяло“. (Вж. Документ 19) Митеран веднага пише на Буш в писмо „шер Джордж“ за разговора си със съветския лидер, че „ние със сигурност няма да откажем да изложим подробно гаранциите, които той би имал право да очаква за сигурността на страната си“. (Вж. Документ 20)

По време на срещата на върха във Вашингтон на 31 май 1990 г. Буш излиза от пътя си, за да увери Горбачов, че Германия в НАТО никога няма да бъде насочена към СССР: „Повярвайте ми, ние не тласкаме Германия към обединение и не ние определяме темпото на този процес. И, разбира се, нямаме никакво намерение, дори и в мислите си, да навредим на Съветския съюз по какъвто и да е начин. Ето защо ние се изказваме в полза на обединението на Германия в НАТО, без да пренебрегваме по-широкия контекст на СССЕ, като вземаме предвид традиционните икономически връзки между двете германски държави. Такъв модел, според нас, отговаря и на съветските интереси“. (Вж. Документ 21)

„Желязната лейди“ също се включва, след срещата на върха във Вашингтон, при срещата си с Горбачов в Лондон на 8 юни 1990 г. Тачър предугажда стъпките, които американците (с нейна подкрепа) ще предприемат на конференцията на НАТО в началото на юли, за да подкрепят Горбачов с описания на трансформацията на НАТО към един по-политически, по-малко заплашителен във военно отношение съюз. Тя казва на Горбачов: „Трябва да намерим начини да дадем на Съветския съюз увереност, че сигурността му ще бъде гарантирана…. СССЕ може да бъде чадър за всичко това, както и форум, който да включи Съветския съюз в дискусията за бъдещето на Европа.“ (Вж. Документ 22)

Според повечето сведения Лондонската декларация на НАТО от 5 юли 1990 г. е имала доста положителен ефект върху обсъжданията в Москва, като е дала на Горбачов значителна амуниция, за да се противопостави на хардлайнерите си на провеждащия се в този момент партиен конгрес. В някои версии на тази история се твърди, че предварително копие е било предоставено на помощниците на Шеварднадзе, докато в други се описва само предупреждение, което е позволило на тези помощници да вземат копието от телеграфната служба и да изготвят съветска положителна оценка, преди военните или хардлайнерите да я нарекат пропаганда.

Както Кол казва на Горбачов в Москва на 15 юли 1990 г., когато двамата постигат окончателното споразумение за обединението на Германия: „Ние знаем какво очаква НАТО в бъдеще и мисля, че и вие вече сте в течение“, визирайки Лондонската декларация на НАТО. (Вж. Документ 23)

В телефонния си разговор с Горбачов на 17 юли Буш искаше да затвърди успеха на разговорите между Кол и Горбачов и посланието на Лондонската декларация. Буш обясни: „И така, това, което се опитахме да направим, беше да вземем предвид Вашите опасения, изразени пред мен и пред други, и го направихме по следните начини: чрез нашата съвместна декларация за ненападение; в поканата ни към Вас да дойдете в НАТО; в нашето споразумение за отваряне на НАТО за редовни дипломатически контакти с Вашето правителство и тези на източноевропейските страни; и нашето предложение за гаранции относно бъдещия размер на въоръжените сили на обединена Германия – въпрос, който знам, че сте обсъждали с Хелмут Кол. Ние също така променихме из основи военния си подход към конвенционалните и ядрените сили. Предадохме идеята за разширена, по-силна СССЕ с нови институции, в които СССР може да участва и да бъде част от нова Европа.“ (Вж. Документ 24)

Документите показват, че Горбачов се съгласява с обединението на Германия в НАТО в резултат на тази каскада от уверения и въз основа на собствения си анализ, че бъдещето на Съветския съюз зависи от интеграцията му в Европа, за която Германия ще бъде решаващото действащо лице. Той и повечето от съюзниците му вярваха, че някаква версия на общия европейски дом все още е възможна и ще се развива успоредно с трансформацията на НАТО, за да доведе до по-всеобхватно и интегрирано европейско пространство, че уреждането на въпроса след Студената война ще вземе предвид интересите на съветската сигурност. Съюзът с Германия не само щеше да преодолее Студената война, но и да обърне с главата надолу наследството на Великата отечествена война.

Но вътре в правителството на САЩ продължаваше друга дискусия – дебат за отношенията между НАТО и Източна Европа. Мненията се различаваха, но предложението на Министерството на отбраната от 25 октомври 1990 г. беше да се остави „отворена вратата“ за членство на Източна Европа в НАТО. (Вж. Документ 27) Мнението на Държавния департамент беше, че разширяването на НАТО не е на дневен ред, тъй като не е в интерес на САЩ да организират „антисъветска коалиция“, която да се простира до съветските граници, не на последно място защото това може да обърне положителните тенденции в Съветския съюз. (Вж. Документ 26) Администрацията на Буш възприе второто становище. И това е, което чуха Съветите.

Още през март 1991 г., според дневника на британския посланик в Москва, британският министър-председател Джон Мейджър лично уверява Горбачов: „Ние не говорим за укрепване на НАТО“. Впоследствие, когато съветският министър на отбраната маршал Дмитрий Язов попитал Мейджър за интереса на източноевропейските лидери към членство в НАТО, британският лидер отговорил: „Нищо подобно няма да се случи“. (Вж Документ 28)

Когато през юли 1991 г. руски депутати от Върховния съвет пристигат в Брюксел, за да се запознаят с НАТО и да се срещнат с генералния секретар на НАТО Манфред Вьорнер, Вьорнер казва на руснаците, че „не бива да допускаме […] изолация на СССР от европейската общност“. Според руския меморандум от разговора „Вьорнер подчертава, че Съветът на НАТО и той са против разширяването на НАТО (13 от 16-те членове на НАТО подкрепят тази гледна точка)“. (Вж. документ 30)

По този начин Горбачов отива към края на Съветския съюз уверен, че Западът не застрашава сигурността му и не разширява НАТО. Вместо това разпадането на СССР е предизвикано от руснаци (Борис Елцин и неговия водещ съветник Генадий Бурбулис) в съгласие с бившите партийни шефове на съветските републики, особено на Украйна, през декември 1991 г. По това време Студената война отдавна е приключила. Американците се бяха опитали да запазят Съветския съюз заедно (вж. речта на Буш „Пилето Киев“ от 1 август 1991 г.). Разширяването на НАТО беше за години напред, когато тези спорове щяха да избухнат отново, а руският лидер Борис Елцин щеше да получи повече уверения.

National Security Archive състави тези разсекретени документи за панелна дискусия, проведена на 10 ноември 2017 г. по повод годишната конференция на Асоциацията за славянски, източноевропейски и евразийски изследвания (ASEEES) в Чикаго под надслов „Кой на кого какво обеща по отношение на разширяването на НАТО?“. В панела участваха:

* Марк Крамер (Mark Kramer) от Центъра „Дейвис“ в Харвард, редактор на Journal of Cold War Studies, чиято статия от 2009 г. във Washington Quarterly твърди, че „обещанието за неразширяване на НАТО“ е „мит“;[4]

* Джошуа Р. Итковиц Шифринсън (Joshua R. Itkowitz Shifrinson) от Училището „Буш“ към Тексаския университет, чиято статия от 2017 г. в „International Security“ твърди, че през 1990 г. САЩ играят двойна игра, като карат Горбачов да вярва, че НАТО ще бъде включен в нова европейска структура за сигурност, и същевременно работят за осигуряване на хегемония в Европа и поддържане на НАТО;[5]

* Джеймс Голджър (James Goldgeier) от Американския университет, който написа авторитетната книга за решението на Клинтън за разширяване на НАТО „Не дали, а кога“ и описа подвеждащите уверения на САЩ пред руския лидер Борис Елцин в статия за WarOnTheRocks през 2016 г.;[6]

* Светлана Савранска и Том Блантън (Tom Blanton) от Архива за национална сигурност, чиято последна книга The Last Superpower Summits: Горбачов, Рейгън и Буш: (CEU Press, 2016 г.) анализират и публикуват разсекретените стенограми и свързаните с тях документи от всички срещи на Горбачов с президентите на САЩ, включително десетки уверения за защита на интересите на СССР в областта на сигурността[7].

Документите

Документ 01

Посолство на САЩ в Бон Поверително писмо до държавния секретар относно речта на германския външен министър: Геншер очертава визията си за нова европейска архитектура.
1 февруари 1990 г.

Източник: Държавен департамент на САЩ. FOIA Reading Room. Дело F-2015 10829

Един от митовете за обсъжданията на обединението на Германия през януари и февруари 1990 г. е, че тези разговори са се състояли толкова рано, когато Варшавският договор все още е съществувал, че никой не е мислил за възможността централноевропейските държави, дори тогава членки на Варшавския договор, в бъдеще да станат членки на НАТО. Напротив, формулата на западногерманския външен министър Туцинг в речта му от 31 януари 1990 г., широко отразена в медиите в Европа, Вашингтон и Москва, изрично засяга възможността за разширяване на НАТО, както и членството на Централна и Източна Европа в НАТО – и отрича тази възможност, като част от маслиновия си венец към Москва. В тази телеграма на посолството на САЩ в Бон, с която се докладва на Вашингтон, подробно са описани и двете предложения на Ханс-Дитрих Геншер – НАТО да не се разширява на изток и бившата територия на ГДР в обединена Германия да бъде третирана по различен начин от останалите територии на НАТО.

Документ 02

Г-н Хърд до сър C. Малаби (Бон). Телеграфен № 85: обаждане на държавния секретар до хер Геншер: Обединението на Германия.
6 февруари 1990 г.

Източник: Документи за британската политика в чужбина, серия III, том VII: Обединението на Германия, 1989-1990 г. (Foreign and Commonwealth Office. Документи за британската политика в чужбина, под редакцията на Патрик Салмън, Кийт Хамилтън и Стивън Туидж, Оксфорд и Ню Йорк, Routledge 2010). стр. 261-264

В последвалото становище на Държавния департамент на САЩ за преговорите за обединението на Германия, изразено в телеграма от 1996 г., изпратена до всички постове, погрешно се твърди, че всички преговори за бъдещето на Германия са ограничили обсъждането на бъдещето на НАТО до конкретните договорености за територията на бившата ГДР. Вероятно американските дипломати са пропуснали ранния диалог между британците и германците по този въпрос, въпреки че и двамата са споделили вижданията си с държавния секретар на САЩ. Както е публикувано в официалната документална история на приноса на Обединеното кралство за обединението на Германия, издадена от британското Министерство на външните работи и Британската общност през 2010 г., този меморандум от разговора на британския външен министър Дъглас Хърд със западногерманския външен министър Геншер на 6 февруари 1990 г. съдържа забележителна конкретика по въпроса за бъдещото членство на централноевропейците в НАТО. Британският меморандум изрично цитира Геншер да казва, „че когато е говорил, че не иска да разширява НАТО, това се е отнасяло и за други държави освен ГДР. Руснаците трябва да имат някакви гаранции, че ако например полското правителство напусне Варшавския договор един ден, то няма да се присъедини към НАТО на следващия“. Геншер и Хърд казват същото на съветския си колега Едуард Шеварднадзе и на Джеймс Бейкър[8].

Документ 03

Меморандум от Паул Х. Нитце до Джордж Буш относно срещата „Форум за Германия“ в Берлин.
6 февруари 1990 г.

Източник: Президентска библиотека на Джордж Х. У. Буш

Тази кратка бележка до президента Буш от един от архитектите на Студената война – Пол Нитце (базиран в едноименното Училище за международни изследвания към Университета „Джон Хопкинс“), отразява дебата за бъдещето на НАТО в началото на 1990 г. Нитце разказва, че лидерите от Централна и Източна Европа, присъстващи на конференцията „Форум за Германия“ в Берлин, се застъпват за разпускането на двата блока на свръхсилите – НАТО и Варшавския договор, докато той (и няколко западноевропейци) не обръщат това мнение и вместо това подчертават значението на НАТО като основа на стабилността и присъствието на САЩ в Европа.

Документ 04

Меморандум за разговор между Джеймс Бейкър и Едуард Шеварднадзе в Москва.
9 февруари 1990 г.

Източник: Държавен департамент на САЩ, FOIA 199504567 (Архив на националната сигурност, колекция Flashpoints, кутия 38)

Макар и силно редактирана в сравнение със съветските сведения за тези разговори, официалната версия на Държавния департамент за уверенията на министър Бейкър пред съветския външен министър Шеварднадзе непосредствено преди официалната среща с Горбачов на 9 февруари 1990 г. съдържа поредица от показателни фрази. Бейкър предлага формулата „Две плюс четири“, в която двамата са германците, а четиримата – следвоенните окупационни сили; противопоставя се на други начини за договаряне на обединението и изтъква аргументите за закрепване на Германия в НАТО. Освен това Бейкър казва на съветския външен министър: „Неутрална Германия несъмнено ще придобие свой независим ядрен потенциал. Обаче една Германия, която е здраво закрепена в променен НАТО, като имам предвид НАТО, който е много по-малко военна организация, а много повече политическа, няма да има нужда от независим потенциал. Разбира се, ще трябва да има железни гаранции, че юрисдикцията или силите на НАТО няма да се преместят на изток. И това би трябвало да стане по начин, който да удовлетворява източните съседи на Германия.“

Документ 05

Меморандум за разговор между Михаил Горбачов и Джеймс Бейкър в Москва.
9 февруари 1990 г.

Източник: Държавен департамент на САЩ, FOIA 199504567 (колекция „Флашпойнти“ на Архива за национална сигурност, кутия 38)

Дори с (неоправданите) редакции от страна на американските служители по класификацията, тази американска стенограма на може би най-известното уверение на САЩ към Съветския съюз относно разширяването на НАТО потвърждава съветската стенограма на същия разговор. Повтаряйки казаното от Буш на срещата на върха в Малта през декември 1989 г., Бейкър казва на Горбачов: „Президентът и аз ясно заявихме, че не търсим едностранно предимство в този процес“ на неизбежното обединение на Германия. Бейкър продължава: „Разбираме необходимостта от гаранции за страните на Изток. Ако поддържаме присъствие в Германия, която е част от НАТО, няма да има разширяване на юрисдикцията на НАТО за силите на НАТО с един сантиметър на изток.“ По-нататък в разговора Бейкър поставя същата позиция като въпрос: „Бихте ли предпочели обединена Германия извън НАТО, която е независима и в която няма американски сили, или бихте предпочели обединена Германия с връзки с НАТО и гаранции, че няма да има разширяване на сегашната юрисдикция на НАТО на изток?“ Разсекретителите на този меморандум всъщност редактират отговора на Горбачов, че наистина такова разширяване би било „неприемливо“ – но писмото на Бейкър до Кол на следващия ден, публикувано през 1998 г. от германците, дава цитата.

Документ 06

Запис на разговор между Михаил Горбачов и Джеймс Бейкър в Москва. (Откъси)
9 февруари 1990 г.

Източник: Архив на фондация „Горбачов“, Фонд 1, Опис 1.

Този запис на Фондация „Горбачов“ за срещата на съветския лидер с Джеймс Бейкър на 9 февруари 1990 г. е публичен и достъпен за изследователите във Фондацията още от 1996 г., но е публикуван на английски език едва през 2010 г., когато излиза томът „Шедьоври на историята“ на настоящите автори от Central European University Press. Документът се фокусира върху обединението на Германия, но включва и откровени обсъждания от страна на Горбачов на икономическите и политическите проблеми в Съветския съюз, както и „безплатните съвети“ на Бейкър („понякога финансовият министър в мен се събужда“) относно цените, инфлацията и дори политиката на продажба на апартаменти, за да се усвоят рублите, които предпазливите съветски граждани са прибрали под дюшеците си.

Засягайки въпроса за обединението на Германия, Бейкър уверява Горбачов, че „нито президентът, нито аз възнамеряваме да извличаме едностранни предимства от протичащите процеси“ и че американците разбират важността за СССР и Европа на гаранциите, че „нито един сантиметър от сегашната военна юрисдикция на НАТО няма да се разпространи в източна посока“. Бейкър се обявява в полза на преговорите „Две плюс четири“, като използва същите гаранции: „Смятаме, че консултациите и дискусиите в рамките на механизма „Две плюс четири“ трябва да гарантират, че обединението на Германия няма да доведе до разпростиране на военната организация на НАТО на изток.“ Горбачов отговаря, като цитира полския президент Войчех Ярузелски: „че присъствието на американски и съветски войски в Европа е елемент на стабилност“.

Ключовата размяна на реплики се осъществява, когато Бейкър пита дали Горбачов би предпочел „обединена Германия извън НАТО, абсолютно независима и без американски войски; или обединена Германия, запазваща връзките си с НАТО, но с гаранция, че юрисдикцията или войските на НАТО няма да се разпространят на изток от сегашната граница“. Така в този разговор държавният секретар на САЩ три пъти предлага гаранции, че ако на Германия бъде позволено да се обедини в НАТО, запазвайки американското присъствие в Европа, то НАТО няма да се разширява на изток. Интересно е, че нито веднъж не използва термина ГДР или Източна Германия и дори не споменава съветските войски в Източна Германия. За опитен преговарящ и внимателен юрист изглежда много малко вероятно Бейкър да не използва специфична терминология, ако в действителност се отнася само за Източна Германия.

Съветският лидер отговаря, че „[в]сичко ще обмислим. Възнамеряваме да обсъдим всички тези въпроси в дълбочина на ниво ръководство. От само себе си се разбира, че разширяването на зоната на НАТО е неприемливо“. Бейкър потвърждава: „Съгласни сме с това.“

Документ 07

Меморандум за разговор между Робърт Гейтс и Владимир Крючков в Москва.
9 февруари 1990 г.

Източник: Президентска библиотека „Джордж Буш“, досиета на НСС „Скоукрофт“, кутия 91128, папка „Горбачов (Добринин) чувствително“.

Този разговор е особено важен, тъй като впоследствие изследователите изказват предположения, че министър Бейкър може да е говорил извън рамките на своята компетентност в разговора си с Горбачов на тема „нито сантиметър на изток“. Робърт Гейтс, бивш главен разузнавателен анализатор на ЦРУ и специалист по СССР, тук казва на своя колега, ръководителя на КГБ, в кабинета му в централата на КГБ на Лубянка, точно това, което Бейкър е казал на Горбачов онзи ден в Кремъл: нито един сантиметър на изток. По това време Гейтс е главен заместник на съветника на президента по националната сигурност, генерал Брент Скоукрофт, така че този документ говори за координиран подход на правителството на САЩ към Горбачов. Крючков, когото Горбачов назначава на мястото на Виктор Чебриков в КГБ през октомври 1988 г., се представя тук като изненадващо прогресивен по много въпроси на вътрешните реформи. Той говори открито за недостатъците и проблемите на перестройката, за необходимостта от премахване на ръководната роля на КПСС, за погрешното пренебрегване на етническите въпроси от страна на централната власт, за „зверската“ система на ценообразуване и за други вътрешни теми.

Когато дискусията преминава към външната политика, в частност към германския въпрос, Гейтс пита: „Какво мисли Крючков за предложението на Кол и Геншер, според което обединена Германия ще бъде асоциирана към НАТО, но при което войските на НАТО няма да се придвижват по-на изток, отколкото са сега? Струва ни се, че това е разумно предложение.“ Крючков не дава директен отговор, но говори за това колко чувствителен е въпросът за обединението на Германия за съветската общественост и предлага германците да предложат на Съветския съюз някои гаранции. Той казва, че макар идеите на Кол и Геншер да са интересни, „дори тези точки от техните предложения, с които сме съгласни, би трябвало да имат гаранции. В преговорите за контрол на въоръженията научихме от американците колко важна е проверката и би трябвало да сме сигурни“.

Документ 08

Меморандум за разговор между Робърт Гейтс и Владимир Крючков в Москва.
9 февруари 1990 г.

Източник: Президентска библиотека „Джордж Буш“, досиета на НСС „Скоукрофт“, кутия 91128, папка „Горбачов (Добринин) чувствително“.

Този разговор е особено важен, тъй като впоследствие изследователите изказват предположения, че министър Бейкър може да е говорил извън рамките на своята компетентност в разговора си с Горбачов на тема „нито сантиметър на изток“. Робърт Гейтс, бивш главен разузнавателен анализатор на ЦРУ и специалист по СССР, тук казва на своя колега, ръководителя на КГБ, в кабинета му в централата на КГБ на Лубянка, точно това, което Бейкър е казал на Горбачов онзи ден в Кремъл: нито един сантиметър на изток. По това време Гейтс е главен заместник на съветника на президента по националната сигурност, генерал Брент Скоукрофт, така че този документ говори за координиран подход на правителството на САЩ към Горбачов. Крючков, когото Горбачов назначава на мястото на Виктор Чебриков в КГБ през октомври 1988 г., се представя тук като изненадващо прогресивен по много въпроси на вътрешните реформи. Той говори открито за недостатъците и проблемите на перестройката, за необходимостта от премахване на ръководната роля на КПСС, за погрешното пренебрегване на етническите въпроси от страна на централната власт, за „зверската“ система на ценообразуване и за други вътрешни теми.

Когато дискусията преминава към външната политика, в частност към германския въпрос, Гейтс пита: „Какво мисли Крючков за предложението на Кол и Геншер, според което обединена Германия ще бъде асоциирана към НАТО, но при което войските на НАТО няма да се придвижват по-на изток, отколкото са сега? Струва ни се, че това е разумно предложение.“ Крючков не дава директен отговор, но говори за това колко чувствителен е въпросът за обединението на Германия за съветската общественост и предлага германците да предложат на Съветския съюз някои гаранции. Той казва, че макар идеите на Кол и Геншер да са интересни, „дори тези точки от техните предложения, с които сме съгласни, би трябвало да имат гаранции. В преговорите за контрол на въоръженията научихме от американците колко важна е проверката и би трябвало да сме сигурни“.

Документ 09

Меморандум за разговор между Робърт Гейтс и Владимир Крючков в Москва.
9 февруари 1990 г.

Източник: Президентска библиотека „Джордж Буш“, досиета на НСС „Скоукрофт“, кутия 91128, папка „Горбачов (Добринин) чувствително“.

Този разговор е особено важен, тъй като впоследствие изследователите изказват предположения, че министър Бейкър може да е говорил извън рамките на своята компетентност в разговора си с Горбачов на тема „нито сантиметър на изток“. Робърт Гейтс, бивш главен разузнавателен анализатор на ЦРУ и специалист по СССР, тук казва на своя колега, ръководителя на КГБ, в кабинета му в централата на КГБ на Лубянка, точно това, което Бейкър е казал на Горбачов онзи ден в Кремъл: нито един инч на изток. По това време Гейтс е главен заместник на съветника на президента по националната сигурност, генерал Брент Скоукрофт, така че този документ говори за координиран подход на правителството на САЩ към Горбачов. Крючков, когото Горбачов назначава на мястото на Виктор Чебриков в КГБ през октомври 1988 г., се представя тук като изненадващо прогресивен по много въпроси на вътрешните реформи. Той говори открито за недостатъците и проблемите на перестройката, за необходимостта от премахване на ръководната роля на КПСС, за погрешното пренебрегване на етническите въпроси от страна на централната власт, за „зверската“ система на ценообразуване и за други вътрешни теми.

Когато дискусията преминава към външната политика, в частност към германския въпрос, Гейтс пита: „Какво мисли Крючков за предложението на Кол и Геншер, според което обединена Германия ще бъде асоциирана към НАТО, но при което войските на НАТО няма да се придвижват по-на изток, отколкото са сега? Струва ни се, че това е разумно предложение.“ Крючков не дава директен отговор, но говори за това колко чувствителен е въпросът за обединението на Германия за съветската общественост и предлага германците да предложат на Съветския съюз някои гаранции. Той казва, че макар идеите на Кол и Геншер да са интересни, „дори тези точки от техните предложения, с които сме съгласни, би трябвало да имат гаранции. В преговорите за контрол на въоръженията научихме от американците колко важна е проверката и би трябвало да сме сигурни“.

Документ 10-1

Записки на Теймураз Степанов-Мамаладзе от конференцията „Открито небе“, Отава, Канада.
12 февруари 1990 г.

Източник: Архив на института Хувър, колекция „Степанов-Мамаладзе“.

Съветският министър на външните работи Шеварднадзе е особено недоволен от бързия ход на събитията, свързани с обединението на Германия, особено когато предварително насрочената среща на външните министри на НАТО и Варшавския договор в Отава, Канада, на 10-12 февруари 1990 г., която трябваше да обсъди договора „Открито небе“, се превръща в широкообхватни преговори за Германия и въвеждането на процеса „Две плюс четириа“ за изработване на подробностите. Помощникът на Шеварднадзе, Теймураз Степанов-Мамаладзе, записва срещите в Отава в поредица от тетрадки, а също така води и по-малко телеграфен дневник, който трябва да се чете заедно с тетрадките, за да се получи най-пълна информация. Тези откъси от бележките и дневника на Степанов-Мамаладзе, които сега се съхраняват в Института Хувър, отразяват неодобрението на Шеварднадзе за бързината на процеса, но най-вече подчертават значението на срещите на 9 и 10 февруари в Москва, на които се чуват западните уверения за съветската сигурност, а принципното съгласие на Горбачов за евентуално обединение на Германия е част от сделката.

Бележките от първите дни на конференцията са много кратки, но те съдържат една важна реплика, която показва, че Бейкър предлага същата формула за гаранции в Отава, както и в Москва: „И ако Обединена Германия остане в НАТО, ние трябва да се погрижим за неразширяване на нейната юрисдикция на Изток“. Шеварднадзе не е готов да обсъжда условията за обединението на Германия; той казва, че трябва да се консултира с Москва, преди да одобри каквото и да е условие. На 13 февруари, според записките, Шеварднадзе се оплаква: „Намира се в глупава ситуация – обсъждаме „Открито небе“, а колегите ми говорят за обединението на Германия, сякаш то е факт.“ От бележките става ясно, че Бейкър много настойчиво се опитва да накара Шеварднадзе да определи съветските условия за обединението на Германия в НАТО, докато Шеварднадзе все още не се е чувствал комфортно от термина „обединение“, а е настоявал за по-общия термин „единство“.

Документ 10-2

Дневник на Теймураз Степанов-Мамаладзе, 12 февруари 1990 г.
12 февруари 1990 г.

Източник: Архив на института Хувър, колекция „Степанов-Мамаладзе“.

Този запис в дневника от 12 февруари съдържа много кратко описание на посещението на Кол и Геншер в Москва на 10 февруари, за което Степанов-Мамаладзе не е писал преди това (тъй като не е присъствал). Споделяйки мнението на своя министър Шеварднадзе, Степанов разсъждава за прибързания характер и недостатъчните съображения, които са били отделени на дискусиите в Москва: „Преди посещението ни тук Кол и Геншер посетиха набързо Москва. И също толкова прибързано – по мнението на Е.А. [Шеварднадзе] – Горбачов прие правото на германците на единство и самоопределение.“ От критична гледна точка този запис в дневника е доказателство, че Съединените щати и Западна Германия наистина са дали на Москва конкретни гаранции за запазване на НАТО в сегашния му размер и обхват. Всъщност дневникът показва още, че поне според Шеварднадзе тези уверения са били равносилни на сделка – която Горбачов е приел, дори и докато е губил време.

Документ 10-3

Дневник на Теймураз Степанов-Мамаладзе, 13 февруари 1990 г.
13 февруари 1990 г.

Източник: Архив на института Хувър, колекция „Степанов-Мамаладзе“.

На втория ден от конференцията в Отава Степанов-Мамаладзе описва трудните преговори за точната формулировка на съвместното изявление за Германия и процеса „Две плюс четири“. Шеварднадзе и Геншер спорят в продължение на два часа за термините „единство“ и „обединение“, докато Шеварднадзе се опитва да забави работата по въпроса за Германия и да накара останалите министри да се съсредоточат върху „Открито небе“. Денят беше доста напрегнат: „През деня между всички тях се водеха активни игри. Е.А. [Шеварднадзе] се срещна пет пъти с Бейкър, два пъти с Геншер, разговаря с Фишер [външния министър на ГДР], Дюма [външния министър на Франция] и министрите на страните от САР.“ Накрая текстът на споразумението беше договорен, като беше използвана думата „обединение“. В заключителното изявление споразумението за американските и съветските войски в Централна Европа също се нарича основно постижение на конференцията. Но за съветските делегати „“Откритото небе“ [беше] все още затворено от буреносния облак на Германия“.

Документ 11

Държавен департамент на САЩ, „Две плюс четири: Предимства, възможни опасения и аргументи за опровержение.“
21 февруари 1990 г.

Източник: Публикация на Държавния департамент по Закона за свобода на информацията, колекция „Флашпойнти“ на Архива за национална сигурност, кутия 38.

Този меморандум, вероятно изготвен от главния помощник на Бейкър Робърт Зелик в Държавния департамент, съдържа откровеното американско виждане за процеса „Две плюс четири“ с неговите предимства за „запазване на американското участие в дебата за обединението (и дори известен контрол върху него)“. Американците се опасяваха, че западногерманците ще сключат своя собствена сделка с Москва за бързо обединение, отказвайки се от някои от основните цели за САЩ, най-вече от членството в НАТО. Зелик посочва например, че Кол е обявил своите 10 точки, без да се консултира с Вашингтон и след сигнали от Москва, както и че САЩ са разбрали за отиването на Кол в Москва от Съветския съюз, а не от Кол. Меморандумът изпреварва възраженията относно включването на Съветите, като посочва, че те вече са били в Германия и е трябвало да бъдат разгледани. Договореността „две плюс четири“ включва Съветския съюз, но не му позволява да има право на вето (което би могло да бъде позволено при процес на „четири сили“ или на ООН), докато ефективен разговор „едно плюс три“ преди всяка среща би позволил на Западна Германия и САЩ, заедно с британците и французите, да изработят обща позиция. Особено показателни са подчертаванията и почеркът на Бейкър в полетата, особено бурната му фраза: „Не сте виждали изкупуване с ливъридж, докато не видите това!“

Документ 12-1

Меморандум за разговор между Вацлав Хавел и Джордж Буш във Вашингтон.
20 февруари 1990 г.

Източник: Президентска библиотека „Джордж Буш“, меморандуми и телеграми

Тези разговори биха могли да се нарекат „образованието на Вацлав Хавел“[10], тъй като бившият дисидент, превърнал се в президент на Чехословакия, посещава Вашингтон само два месеца след като кадифената революция го премества от затвора в Пражкия замък. Хавел ще се радва на бурни овации по време на речта си на 21 февруари пред съвместната сесия на Конгреса и ще проведе разговори с Буш преди и след появата си в Конгреса. Журналистите вече бяха цитирали Хавел, който призоваваше за разпускане на блоковете от Студената война – НАТО и Варшавския договор, и за изтегляне на войските, така че Буш се възползва от възможността да изнесе лекция на чешкия лидер за стойността на НАТО и неговата съществена роля като основа на американското присъствие в Европа. Все пак Хавел два пъти спомена в речта си пред Конгреса надеждата си, че „американските войници не трябва да бъдат разделяни от майките си“ само защото Европа не може да запази мира, и апелира за „бъдеща демократична Германия в процес на обединение в нова паневропейска структура, която би могла да решава за собствената си система за сигурност“. Но след това, говорейки отново с Буш, бившият дисидент явно беше разбрал посланието. Хавел каза, че може би е бил разбран погрешно, че със сигурност вижда стойността на американския ангажимент в Европа. От своя страна Буш повдигна въпроса за възможностите за инвестиции и помощ от страна на САЩ, ако се приеме, че Чехословакия ще сътрудничи по този въпрос.

Документ 12-2

Меморандум за разговор между Вацлав Хавел и Джордж Буш във Вашингтон.
21 февруари 1990 г.

Източник: Президентска библиотека „Джордж Буш“, меморандуми и телеграми (https://bush41library.tamu.edu/)

Този меморандум след триумфалната реч на Хавел пред Конгреса съдържа молбата на Буш към Хавел да предаде на Горбачов посланието, че американците го подкрепят лично и че „няма да се държим по лош начин, като казваме „ние печелим, вие губите“. Подчертавайки това, Буш казва: „Предайте на Горбачов, че … помолих ви да предадете на Горбачов, че няма да се държим по отношение на Чехословакия или която и да е друга страна по начин, който би усложнил проблемите, които той така откровено обсъждаше с мен“. Чехословашкият лидер добавя собственото си предупреждение към американците за това как да се процедира с обединението на Германия и да се отговори на съветската несигурност. Хавел отбелязва пред Буш: „Това е въпрос на престиж. Това е причината, поради която говорих за новата европейска система за сигурност, без да споменавам НАТО. Защото, ако тя прерасне в НАТО, ще трябва да бъде наречена по друг начин, най-малкото заради елемента на престижа. Ако НАТО завладее Германия, това ще изглежда като поражение – една свръхсила завладява друга. Но ако НАТО успее да се трансформира – може би във връзка с процеса от Хелзинки – това ще изглежда като мирен процес на промяна, а не като поражение.“ Буш реагира положително: „Вие повдигнахте добър въпрос. Нашето мнение е, че НАТО ще продължи да играе нова политическа роля и че ще се опира на процеса на СССЕ. Ще помислим как бихме могли да продължим“.

Документ 13

Меморандум за разговор между Хелмут Кол и Джордж Буш в Кемп Дейвид.
24 февруари 1990 г.

Източник: Президентска библиотека „Джордж Буш“, меморандуми и телеграми (https://bush41library.tamu.edu/)

Основното притеснение на администрацията на Буш относно обединението на Германия, когато процесът се ускорява през февруари 1990 г., е, че западногерманците могат да сключат своя собствена двустранна сделка със Съветския съюз (вж. Документ 11) и да пожелаят да изтъргуват членството си в НАТО. По-късно президентът Буш коментира, че целта на срещата в Кемп Дейвид с Кол е била „да задържи Германия в резервацията на НАТО“ и това е определяло дневния ред на този набор от срещи. Германският канцлер пристига в Кемп Дейвид без Геншер, тъй като последният не споделя изцяло позицията на Буш и Кол за пълноправното членство на Германия в НАТО, а наскоро разгневи и двамата лидери, като публично говори за СССЕ като бъдещ европейски механизъм за сигурност[12].

В началото на този разговор Кол изразява благодарност за подкрепата на Буш и Бейкър по време на разговорите му с Горбачов в Москва в началото на февруари, особено за писмото на Буш, в което се заявява твърдата ангажираност на Вашингтон за обединението на Германия в НАТО. Двамата лидери изразяват необходимостта от най-тясно сътрудничество помежду им, за да се постигне желаният резултат. Приоритет на Буш е запазването на американското присъствие, особено на ядрения чадър, в Европа: „ако американските ядрени сили бъдат изтеглени от Германия, не виждам как ще можем да убедим който и да е друг съюзник на континента да запази тези оръжия“. Той се отнася саркастично към критиките, идващи от Капитолия: „Днес в нашия Конгрес има странно мислене, идеи като този дивидент за мира. Не можем да направим това в тези несигурни времена.“ И двамата лидери са загрижени за позицията, която Горбачов може да заеме, и са съгласни, че е необходимо редовно да се консултират с него. Кол предполага, че Съветският съюз се нуждае от помощ и окончателното споразумение за Германия може да бъде „въпрос на пари“. Предусещайки нежеланието си да даде финансов принос, Буш отговаря: „Вие имате дълбоки джобове“. В един момент от разговора Буш изглежда гледа на съветския си колега не като на партньор, а като на победен враг. По повод на това, че в някои съветски кръгове се говори срещу оставането на Германия в НАТО, той казва: „По дяволите с това. Ние победихме, а те не. Не можем да позволим на Съветския съюз да изтръгне победата от челюстите на поражението“.

Документ 14

Меморандум за разговор между Джордж Буш и Едуард Шеварднадзе във Вашингтон.
6 април 1990 г.

Източник: Президентска библиотека „Джордж Буш“, меморандуми и телеграми (https://bush41library.tamu.edu/)

Външният министър Шеварднадзе предава на Буш писмо от Горбачов, в което съветският президент прави преглед на основните въпроси преди предстоящата среща на върха. Икономическите въпроси са на първо място в списъка на Съветския съюз, а именно статутът на най-облагодетелствана нация и търговско споразумение със Съединените щати. Шеварднадзе изразява загриженост от липсата на напредък по тези въпроси и от усилията на САЩ да попречат на ЕБВР да отпусне заеми на СССР. Той подчертава, че те не искат помощ, „ние само искаме да бъдем третирани като партньори“. По повод на напрежението в Литва Буш казва, че не иска да създава трудности на Горбачов по вътрешните въпроси, но отбелязва, че трябва да настоява за правата на литовците, тъй като включването им в състава на СССР никога не е било признато от САЩ. По отношение на контрола върху въоръженията и двете страни посочват някои отстъпления от страна на другата страна и изразяват желание за бързо финализиране на Договора за СНВ. Шеварднадзе споменава предстоящата среща на върха на СССЕ и съветските очаквания, че на нея ще бъдат обсъдени новите европейски структури за сигурност. Буш не противоречи на това, но го обвързва с въпросите за американското присъствие в Европа и обединението на Германия в НАТО. Той заявява, че иска да „допринесе за стабилността и за създаването на цяла и свободна Европа, или както вие го наричате, общ европейски дом. Идея, която е много близка до нашата.“ Съветският съюз – погрешно – тълкува това като декларация, че американската администрация споделя идеята на Горбачов.

Документ 15

Сър Р. Брейтуейт (Москва). Телеграфен N. 667: „Среща на държавния секретар с президента Горбачов“.
11 април 1990 г.

Източник: Документи за британската политика в чужбина, серия III, том VII: Обединението на Германия, 1989-1990 г. (Foreign and Commonwealth Office. Документи за британската политика в чужбина, под редакцията на Патрик Салмън, Кийт Хамилтън и Стивън Туидж, Оксфорд и Ню Йорк, Routledge 2010), стр. 373-375

В телеграмата на посланик Брейтуейт се обобщава срещата между държавния секретар по въпросите на външните работи и Британската общност Дъглас Хърд и президента Горбачов, като се отбелязва „експанзивното настроение“ на Горбачов. Горбачов моли секретаря да предаде благодарността му за писмото на Маргарет Тачър до него след срещата ѝ с Кол, на която според Горбачов тя е следвала насоките на политиката, обсъдени от Горбачов и Тачър в неотдавнашния им телефонен разговор, въз основа на който съветският лидер е заключил, че „британските и съветските позиции са наистина много близки“. Хърд предупреждава Горбачов, че позициите им не съвпадат на 100%, но че британците „признават важността да не се прави нищо, което да накърни съветските интереси и достойнство“. Горбачов, както е отразено в резюмето на Брейтуейт, говори за значението на изграждането на нови структури за сигурност като начин за справяне с въпроса за двете Германии: „Ако говорим за общ диалог за нова Европа, простираща се от Атлантическия океан до Урал, това беше един от начините за справяне с германския въпрос.“ Това би изисквало преходен период, за да се ускори темпото на европейския процес и „да се синхронизира с намирането на решение на проблема с двете Германии“. Ако обаче процесът е едностранен – само Германия в НАТО и без оглед на съветските интереси в областта на сигурността – е много малко вероятно Върховният съвет да одобри такова решение, а Съветският съюз ще постави под въпрос необходимостта от ускоряване на намаляването на конвенционалните си оръжия в Европа. Според него присъединяването на Германия към НАТО без напредък по отношение на европейските структури за сигурност „би могло да наруши баланса на сигурността, което би било неприемливо за Съветския съюз“.

Документ 16

Меморандум на Валентин Фалин до Михаил Горбачов (Откъси)
18 април 1990 г.

Източник: Михаил Горбачев и германский вопрос, под редакцията на Александър Галкин и Анатолий Черняев, (Москва: Вес Мир, 2006), стр. 398-408

Този меморандум от най-висшия експерт на Централния комитет по въпросите на Германия звучи като сигнал за събуждане на Горбачов. Фалин го формулира в прав текст: докато съветската европейска политика изпадна в бездействие и дори „депресия“ след изборите в Източна Германия на 18 март, а самият Горбачов позволи на Кол да ускори процеса на обединение, компромисите му по отношение на Германия в НАТО могат да доведат единствено до изплъзване на основната му цел за Европа – общия европейски дом. „Обобщавайки изминалите шест месеца, трябва да заключим, че „общият европейски дом“, който някога беше конкретна задача, която страните от континента започваха да изпълняват, сега се превръща в мираж.“ Докато Западът сладкодумно убеждава Горбачов да приеме обединението на Германия в НАТО, Фалин отбелязва (правилно), че „западните държави вече нарушават принципа на консенсуса, като сключват помежду си предварителни споразумения“ относно обединението на Германия и бъдещето на Европа, които не включват „дълъг етап на конструктивно развитие“. Той отбелязва, че Западът „интензивно култивира не само НАТО, но и нашите съюзници от Варшавския договор“ с цел да изолира СССР в рамките на „Две плюс четири“ и СССЕ.

Той коментира още, че разумните гласове вече не се чуват: „Геншер от време на време продължава да обсъжда ускоряването на движението към европейска колективна сигурност с „разтварянето на НАТО и СТО в нея“… Но много малко хора … чуват Геншер.“ Фалин предлага да се използват правата на съветската Четворка за постигане на официално правно обвързващо споразумение, равностойно на мирен договор, което да гарантира интересите на съветската сигурност, като „единствения ни шанс да приковем германското обединение към общоевропейския процес“. Той предлага също така да се използват преговорите за контрол на въоръженията във Виена и Женева като лост за въздействие, ако Западът продължи да се възползва от съветската гъвкавост. В меморандума се предлагат конкретни разпоредби за окончателното уреждане на въпроса с Германия, чието договаряне би отнело много време и би осигурило възможност за изграждане на европейски структури. Но основната идея на меморандума е да предупреди Горбачов да не бъде наивен относно намеренията на американските си партньори: „Западът ни преиграва, обещава да зачита интересите на СССР, но на практика стъпка по стъпка ни отделя от „традиционна Европа“.

Документ 17

Джеймс А. Бейкър III, Меморандум за президента, „Срещата ми с Шеварднадзе“.
4 май 1990 г.

Източник: Президентска библиотека „Джордж Х. У. Буш“, досиета на НСС „Скоукрофт“, кутия 91126, папка „Горбачов (Добринин) чувствително 1989 – юни 1990 г. [3]“

Държавният секретар току-що е прекарал почти четири часа в среща със съветския външен министър в Бон на 4 май 1990 г., като са били засегнати редица въпроси, но в центъра на вниманието са били кризата в Литва и преговорите за обединението на Германия. Както и по време на февруарските разговори и през цялата година, Бейкър се постара да даде гаранции на Съветския съюз за включването му в бъдещето на Европа. Бейкър докладва: „Използвах също така вашата реч и признанието ни за необходимостта от адаптиране на НАТО в политически и военен план и от развитие на СССЕ, за да уверя Шеварднадзе, че процесът няма да доведе до победители и победени. Вместо това той ще доведе до нова легитимна европейска структура – такава, която ще бъде приобщаваща, а не изключваща.“ В отговора на Шеварднадзе се посочва, че „нашето обсъждане на новата европейска архитектура беше съвместимо с голяма част от тяхното мислене, въпреки че тяхното мислене все още се развиваше“. Бейкър разказва, че Шеварднадзе „отново е подчертал психологическата трудност, която те имат – особено съветската общественост – да приемат обединена Германия в НАТО“. Проницателно Бейкър прогнозира, че Горбачов няма да „вземе отношение по този вид емоционално натоварен политически въпрос сега“ и вероятно едва след партийния конгрес през юли.

Документ 18

Запис на разговор между Михаил Горбачов и Джеймс Бейкър в Москва.
18 май 1990 г.

Източник: Архив на фондация „Горбачов“, Фонд 1, Опис 1.

Този увлекателен разговор обхваща редица въпроси, свързани с контрола на въоръженията, при подготовката на срещата на върха във Вашингтон и включва обширни, макар и неубедителни дискусии за обединението на Германия и напрежението в Прибалтика, особено противопоставянето между Москва и сепаратистка Литва. Горбачов прави пламенен опит да убеди Бейкър, че Германия трябва да се обедини извън основните военни блокове, в контекста на общоевропейския процес. Бейкър предоставя на Горбачов девет точки за уверение, за да докаже, че позицията му е взета под внимание. Точка осем е най-важната за Горбачов – че Съединените щати „полагат усилия на различни форуми, за да превърнат в крайна сметка СССЕ в постоянна институция, която ще се превърне във важен крайъгълен камък на нова Европа“.

Независимо от това уверение, когато Горбачов споменава необходимостта от изграждане на нови структури за сигурност, които да заменят блоковете, Бейкър изпуска лична реакция, която разкрива много за истинската позиция на САЩ по въпроса: „Хубаво е да се говори за паневропейски структури за сигурност, за ролята на СССЕ. Това е прекрасна мечта, но само мечта. Междувременно НАТО съществува. …“ Горбачов предлага, че ако американската страна настоява Германия да влезе в НАТО, тогава той „ще обяви публично, че и ние искаме да се присъединим към НАТО“. Шеварднадзе отива по-далеч, като предлага пророческо наблюдение: „ако обединена Германия стане член на НАТО, това ще взриви перестройката. Нашият народ няма да ни прости. Хората ще кажат, че в крайна сметка ние се оказахме губещи, а не победители.“

Документ 19

Запис на разговор между Михаил Горбачов и Франсоа Митеран (откъси).
25 май 1990 г.

Източник: Михаил Горбачев и германский вопрос, под редакцията на Александър Галкин и Анатолий Черняев, (Москва: Вес Мир, 2006), стр. 454-466

Горбачов смята, че от всички европейци френският президент е най-близкият му съюзник в изграждането на Европа след Студената война, защото съветският лидер вярва, че Митеран споделя концепцията му за общия европейски дом и идеята за разпускане на двата военни блока в полза на нови европейски структури за сигурност. И Митеран донякъде споделяше това виждане. В този разговор Горбачов все още се надява да убеди своя колега да се присъедини към него в противопоставянето на обединението на Германия в НАТО. Митеран е доста директен, като казва на Горбачов, че е твърде късно да се бори по този въпрос и че няма да даде подкрепата си, защото „ако кажа „не“ на членството на Германия в НАТО, ще се изолирам от западните си партньори“. Въпреки това Митеран предлага на Горбачов да поиска „подходящи гаранции“ от НАТО. Той говори за опасността от изолиране на Съветския съюз в нова Европа и за необходимостта „да се създадат условия за сигурност за вас, както и за европейската сигурност като цяло. Това беше една от водещите ми цели, особено когато предложих идеята си за създаване на Европейска конфедерация. Тя е подобна на вашата концепция за общ европейски дом“.

В препоръките си към Горбачов Митеран по същество повтаря репликите от меморандума на Фалин (вж. Документ 16). Той казва, че Горбачов трябва да се стреми към официално споразумение с Германия, като използва правата си на Четворна сила и използва лостовете на конвенциите за преговори за контрол на въоръженията: „Вие няма да се откажете от такъв коз като преговорите за разоръжаване“. Той намеква, че НАТО не е ключовият въпрос в момента и може да бъде заглушен в по-нататъшните преговори; по-скоро важното е да се осигури съветското участие в новата европейска система за сигурност. Той повтаря, че „лично той е за постепенно разграждане на военните блокове“.

Горбачов изразява своята предпазливост и подозрителност по отношение на усилията на САЩ да „увековечат НАТО“, да „използват НАТО за създаване на някакъв механизъм, институция, своеобразен справочник за управление на световните дела“. Той съобщава на Митеран за опасенията си, че САЩ се опитват да привлекат източноевропейците в НАТО: „Казах на Бейкър: наясно сме с Вашето благосклонно отношение към намерението, изразено от редица представители на източноевропейски държави, да се оттеглят от Варшавския договор и впоследствие да се присъединят към НАТО.“ Ами присъединяването на СССР?

Митеран се съгласява да подкрепи Горбачов в усилията му да насърчи паневропейските процеси и да гарантира, че интересите на съветската сигурност ще бъдат взети предвид, стига да не се налага да казва „не“ на германците. Той казва: „Винаги съм казвал на моите партньори от НАТО: поемете ангажимент да не премествате военните формирования на НАТО от сегашната им територия във ФРГ в Източна Германия.“

Документ 20

Писмо от Франсоа Митеран до Джордж Буш
25 май 1990 г.

Източник: Президентска библиотека „Джордж Буш“, досиета на Скоукрофт, FOIA 2009-0275-S

Верен на думата си, Митеран пише писмо до Джордж Буш, в което описва затрудненията на Горбачов по въпроса за обединението на Германия в НАТО, наричайки ги истински, а не „фалшиви или тактически“. Той предупреждава американския президент да не го прави като свършен факт без съгласието на Горбачов, намеквайки, че Горбачов може да отвърне на удара по отношение на контрола над въоръженията (точно това, което самият Митеран – а по-рано и Фалин – предполага в разговора си). Митеран се застъпва за официално „мирно уреждане в рамките на международното право“ и информира Буш, че в разговора си с Горбачов той „е посочил, че от западна страна със сигурност няма да откажем да уточним гаранциите, които той има право да очаква за сигурността на страната си“. Митеран смята, че „трябва да се опитаме да разсеем притесненията на г-н Горбачов“, и предлага да представи „редица предложения“ за такива гаранции, когато двамата с Буш се срещнат лично.

Документ 21

Запис на разговора между Михаил Горбачов и Джордж Буш. Белият дом, Вашингтон, окръг Колумбия.
31 май 1990 г.

Източник: Архив на Фондация „Горбачов“, Москва, Фонд 1, описа 1.[13]

В тази известна дискусия на „двете котви“ американската и съветската делегация обсъждат процеса на обединение на Германия и особено въпроса за присъединяването на обединена Германия към НАТО. Буш се опитва да убеди своя колега да преразгледа страховете си от Германия, основани на миналото, и да го насърчи да се довери на новата демократична Германия. Президентът на САЩ казва: „Повярвайте ми, ние не тласкаме Германия към обединение и не ние определяме темпото на този процес. И, разбира се, нямаме намерение, дори в мислите си, да навредим на Съветския съюз по какъвто и да е начин. Ето защо ние се изказваме в полза на обединението на Германия в НАТО, без да пренебрегваме по-широкия контекст на СССЕ, като вземаме предвид традиционните икономически връзки между двете германски държави. Такъв модел, според нас, отговаря и на съветските интереси“. Бейкър повтаря деветте уверения, направени по-рано от администрацията, включително и това, че сега Съединените щати са съгласни да подкрепят паневропейския процес и трансформацията на НАТО, за да се премахне съветското усещане за заплаха. Предпочитаната от Горбачов позиция е Германия да е с единия крак както в НАТО, така и във Варшавския договор – „двете котви“ – създавайки един вид асоциирано членство. Бейкър се намесва, като заявява, че „едновременните задължения на една и съща държава към СТО и НАТО миришат на шизофрения“. След като президентът на САЩ поставя въпроса в контекста на споразумението от Хелзинки, Горбачов предлага германският народ да има право да избере своя съюз – което по същество той вече е потвърдил пред Кол по време на срещата им през февруари 1990 г. Тук Горбачов значително надхвърля краткото си време и си навлича гнева на другите членове на делегацията, особено на служителя с германски портфейл Валентин Фалин и на маршал Сергей Ахромеев. Горбачов отправя ключово предупреждение за бъдещето: „ако съветският народ придобие впечатлението, че сме пренебрегнати по германския въпрос, тогава всички положителни процеси в Европа, включително преговорите във Виена [за конвенционалните сили], ще бъдат сериозно застрашени. Това не е просто блъфиране. Просто народът ще ни принуди да спрем и да се огледаме“. Това е забележително признание за вътрешнополитическия натиск от страна на последния съветски лидер.

Документ 22

Писмо от г-н Пауъл (№ 10) до г-н Wall: Тачър-Горбачов меморандум за разговор.
8 юни 1990 г.

Източник: Документи за британската политика в чужбина, серия III, том VII: Обединението на Германия, 1989-1990 г. (Foreign and Commonwealth Office. Документи за британската политика в чужбина, под редакцията на Патрик Салмън, Кийт Хамилтън и Стивън Туидж, Оксфорд и Ню Йорк, Routledge 2010), стр. 411-417

Маргарет Тачър посещава Горбачов веднага след като той се завръща у дома от срещата си на върха с Джордж Буш. Сред многото въпроси в разговора, в центъра на тежестта са обединението на Германия и НАТО, по които, както отбелязва Пауъл, „възгледите на Горбачов все още се развиват“. Вместо да се съгласи с обединението на Германия в НАТО, Горбачов говори за необходимостта НАТО и Варшавският договор да се сближат, да преминат от конфронтация към сътрудничество, за да изградят нова Европа: „Трябва да оформим европейските структури така, че те да ни помогнат да намерим общия европейски дом. Нито една от страните не трябва да се страхува от нестандартни решения.“

Макар че Тачър се изказва против идеите на Горбачов, които се изчерпват с пълноправното членство на Германия в НАТО, и подчертава значението на американското военно присъствие в Европа, тя също така вижда, че „СССЕ може да осигури чадър за всичко това, както и да бъде форумът, който да включи Съветския съюз изцяло в дискусията за бъдещето на Европа“. Горбачов заявява, че иска „да бъде напълно откровен с министър-председателя“, че ако процесите станат едностранчиви, „може да се стигне до много трудна ситуация [и] Съветският съюз ще почувства своята сигурност в опасност“. Тачър отговаря твърдо, че не е в ничий интерес да се застрашава съветската сигурност: „трябва да намерим начини да дадем на Съветския съюз увереност, че сигурността му ще бъде гарантирана“.

Документ 23

Запис на разговора между Михаил Горбачов и Хелмут Кол, Москва (Откъси).
15 юли 1990 г.

Източник: Михаил Горбачев и германский вопрос, под редакцията на Александър Галкин и Анатолий Черняев, (Москва: Вес Мир, 2006), стр.. 495-504

Този ключов разговор между канцлера Кол и президента Горбачов определя окончателните параметри на германското обединение. Кол многократно говори за новата ера в отношенията между обединена Германия и Съветския съюз и как тези отношения ще допринесат за европейската стабилност и сигурност. Горбачов изисква гаранции за неразширяване на НАТО: „трябва да говорим за неразпространение на военни структури на НАТО на територията на ГДР и за запазване на съветските войски там за определен преходен период“. Съветският лидер отбелязва по-рано в разговора, че НАТО вече е започнала да се трансформира. За него обещанието за неразпространение на НАТО на територията на ГДР в духа означава, че НАТО няма да се възползва от съветската готовност за компромис по отношение на Германия. Той настоява също така да бъде „регламентиран статутът на съветските войски в ГДР за преходния период. Той не трябва да виси във въздуха, а се нуждае от правна основа“. Той връчва на Кол съветски съображения за пълноправен съветско-германски договор, който да включва такива гаранции. Той също така иска помощ за преместването на войските и изграждането на жилища за тях. Кол обещава да го направи, стига тази помощ да не се тълкува като „програма за германска помощ на Съветската армия“.

Говорейки за бъдещето на Европа, Кол намеква за трансформацията на НАТО: „Ние знаем какво очаква НАТО в бъдеще и мисля, че и вие вече сте в течение.“ Кол също така подчертава, че президентът Буш е наясно и подкрепя съветско-германските споразумения и ще играе ключова роля в изграждането на нова Европа. Черняев обобщава тази среща в дневника си за 15 юли 1990 г.: „Днес – Кол. Срещат се в имението на Шехтел на улица „Алексей Толстой“. Горбачов потвърждава съгласието си за влизането на обединена Германия в НАТО. Кол е решителен и напорист. Той води чиста, но твърда игра. И това не е примамката (заемите), а фактът, че тук е безсмислено да се противопоставяме, това би било в разрез с течението на събитията, би било в разрез със самите реалности, на които М.С. толкова обича да се позовава“[14].

Документ 24

Меморандум за телефонен разговор между Михаил Горбачов и Джордж Буш
17 юли 1990 г.

Източник: Президентска библиотека „Джордж Буш“, меморандуми и телеконференции ((https://bush41library.tamu.edu/)

Президентът Буш се свързва с Горбачов непосредствено след срещите Кол-Горбачов в Москва и кавказкото отстъпление в Архиз, което урежда обединението на Германия, оставяйки само финансовите договорености за разрешаване през септември. Горбачов не само е сключил сделката с Кол, но и е оцелял и триумфирал на 28-ия конгрес на КПСС в началото на юли, последния в историята на съветската партия. Горбачов описва това време като „може би най-трудния и важен период в моя политически живот“. Конгресът подлага лидера на партията на язвителна критика както от страна на консервативните комунисти, така и от демократичната опозиция. Той успява да защити програмата си и да спечели преизбирането си за генерален секретар, но няма много какво да покаже от ангажиментите си със Запада, особено след като отстъпва толкова много по въпроса за обединението на Германия.

Докато Горбачов се бореше за политическия си живот като съветски лидер, на срещата на върха на Г-7 в Хюстън бяха обсъдени начини за подпомагане на перестройката, но поради противопоставянето на САЩ на кредити или пряка икономическа помощ преди въвеждането на сериозни реформи на свободния пазар, не беше одобрен конкретен пакет от помощи; групата стигна само до разрешаване на „проучвания“ от страна на МВФ и Световната банка. Горбачов контрира, че при наличието на достатъчно ресурси СССР „може да премине към пазарна икономика“, в противен случай страната „ще трябва да разчита повече на държавно регулирани мерки“. В този телефонен разговор Буш разширява уверенията за сигурност на Кол и засилва посланието от Лондонската декларация: „И така, това, което се опитахме да направим, беше да вземем предвид вашите опасения, изразени пред мен и други, и го направихме по следните начини: чрез съвместната ни декларация за ненападение; в поканата ни към вас да дойдете в НАТО; в споразумението ни да отворим НАТО за редовни дипломатически контакти с вашето правителство и тези на източноевропейските страни; и предложението ни за гаранции относно бъдещия размер на въоръжените сили на обединена Германия – въпрос, който знам, че сте обсъждали с Хелмут Кол. Ние също така променихме из основи военния си подход към конвенционалните и ядрените сили. Предадохме идеята за разширена, по-силна СССЕ с нови институции, в които СССР може да участва и да бъде част от нова Европа.“

Документ 25

12 септември Министерска среща „Две плюс четири“ в Москва: Подробен отчет [включва текста на Договора за окончателно уреждане на отношенията с Германия и съгласувания протокол към Договора за специалния военен статут на ГДР след обединението]
2 ноември 1990 г.

Източник: Президентска библиотека „Джордж Х.У. Буш“, досиета на СНС „Кондолиза Райс“, 1989-1990 г. Тематични досиета, папка „Меморандуми и телеграми – СССР [1]“

Служителите в Европейското бюро на Държавния департамент написват този документ, на практика мемокон, и го адресират до висши служители като Робърт Зелик и Кондолиза Райс въз основа на записките, направени от американските участници в заключителната министерска сесия за обединението на Германия на 12 септември 1990 г. Документът съдържа изявленията на всичките шестима министри в процеса „Две плюс четири“ – Шеварднадзе (домакин), Бейкър, Хърд, Дюма, Геншер и Де Майзиер от ГДР – (голяма част от които ще бъдат повторени на пресконференциите им след събитието), както и договорения текст на окончателния договор за обединението на Германия. Договорът кодифицира това, което Буш по-рано беше предложил на Горбачов – „специален военен статут“ за територията на бившата ГДР. В последния момент опасенията на британците и американците, че формулировката ще ограничи спешното придвижване на войски на НАТО там, наложиха включването на „минута“, която оставя на новообединената и суверенна Германия да реши какво да бъде значението на думата „разположена“. Кол беше поел ангажимент пред Горбачов, че само германски войски на НАТО ще бъдат допуснати на тази територия след напускането на Съветския съюз, и Германия се придържаше към този ангажимент, въпреки че „минутата“ имаше за цел да позволи на други войски на НАТО да преминават или да се упражняват там поне временно. Впоследствие помощници на Горбачов като Павел Палаженко се позовават на формулировката на договора, за да твърдят, че разширяването на НАТО нарушава „духа“ на този договор за окончателно уреждане.

Документ 26

Държавен департамент на САЩ, Европейско бюро: Преразгледан стратегически документ на НАТО за обсъждане на срещата на подгрупата
22 октомври 1990 г.

Източник: Президентска библиотека „Джордж Х. У. Буш“, досиета на NSC Heather Wilson, кутия CF00293, папка „НАТО – стратегия (5)“

През 1989 г. администрацията на Буш създава „Подгрупата“, за да преодолее поредица от личностни конфликти на ниво помощник-секретар, които са спрели обичайния междуведомствен процес на разработване на политики за контрол на въоръженията и стратегическите оръжия. Членовете на „Ungroup“, председателствана от Арнолд Кантър от NSC, се ползваха с доверието на шефовете си, но не непременно със съответната официална титла или официален ранг.[15] „Ungroup“ се припокриваше с подобна ad hoc група за европейска стратегия за сигурност и скоро след завършването на обединението на Германия тя стана мястото, където се обсъждаше вътре в администрацията на Буш новата роля на НАТО в Европа и особено отношенията на НАТО със страните от Източна Европа. Страните от Източна Европа, които формално все още бяха във Варшавския договор, но се ръководеха от некомунистически правителства, се интересуваха от това да станат пълноправни членове на международната общност и искаха да се присъединят към бъдещия Европейски съюз и евентуално към НАТО.

В този документ, подготвен за обсъждане на бъдещето на НАТО от подгрупа, съставена от представители на СНС, Държавния департамент, Обединените въоръжени сили и други агенции, се изтъква, че „потенциалната съветска заплаха остава и представлява едно от основните оправдания за продължаването на съществуването на НАТО“. В същото време при обсъждането на потенциалното членство на Източна Европа в НАТО прегледът предполага, че „в настоящата обстановка не е в най-добрия интерес на НАТО или на САЩ тези държави да получат пълноправно членство в НАТО и неговите гаранции за сигурност“. Съединените щати не желаят „да организират антисъветска коалиция, чиято граница е съветската граница“ – не на последно място и поради негативното въздействие, което това може да окаже върху реформите в СССР. Бюрата за връзка на НАТО биха били достатъчни за момента, заключава групата, но отношенията ще се развиват в бъдеще. При отсъствието на конфронтация от времето на Студената война функциите на НАТО „извън зоната“ ще трябва да бъдат предефинирани.

Документ 27

Джеймс Ф. Добинс, Европейско бюро на Държавния департамент, Меморандум до Съвета за национална сигурност: Документ за преглед на стратегията на НАТО за обсъждане на 29 октомври.
25 октомври 1990 г.

Източник: Президентска библиотека „Джордж Х. У. Буш“: NSC Philip Zelikow Files, Box CF01468, Folder „File 148 NATO Strategy Review No. 1 [3]“[16]

Този кратък меморандум идва от Европейското бюро на Държавния департамент като придружителна бележка за информационни документи за насрочената за 29 октомври 1990 г. среща по въпросите на разширяването на НАТО и европейското сътрудничество в областта на отбраната с НАТО. Най-важното е, че документът обобщава вътрешните дебати в администрацията на Буш, най-вече между Министерството на отбраната (по-конкретно кабинета на министъра на отбраната Дик Чейни) и Държавния департамент. По въпроса за разширяването на НАТО OSD „желае да остави вратата отворена“, докато Държавният департамент „предпочита просто да отбележи, че обсъждането на разширяването на членството не е на дневен ред…. Администрацията на Буш на практика възприема становището на Държавния департамент в публичните си изявления, но в следващата администрация ще надделее становището на Министерството на отбраната.

Документ 28

Дневник на посланик Родрик Брейтуейт, 05 март 1991 г.
5 март 1991 г.

Източник: Личен дневник на Родрик Брейтуейт (използван с разрешение на автора)

Британският посланик Родрик Брейтуейт е присъствал на редица уверения, дадени на съветските лидери през 1990 и 1991 г. относно разширяването на НАТО. Тук Брейтуейт описва в дневника си среща между британския министър-председател Джон Мейджър и съветски военни представители, водени от министъра на отбраната маршал Дмитрий Язов. Срещата се провежда по време на посещението на Мейджър в Москва и веднага след срещата му на четири очи с президента Горбачов. По време на срещата с Мейджър Горбачов е изразил опасенията си относно новата динамика в НАТО: „На фона на благоприятните процеси в Европа изведнъж започвам да получавам информация, че определени кръгове възнамеряват да продължат да укрепват НАТО като основен инструмент за сигурност в Европа. По-рано те говореха за промяна на характера на НАТО, за трансформиране на съществуващите военно-политически блокове в общоевропейски структури и механизми за сигурност. А сега изведнъж отново [заговориха] за специална мироопазваща роля на НАТО. Отново говорят за НАТО като за крайъгълен камък. Това не звучи като допълнение към общия европейски дом, който започнахме да изграждаме.“ Майорът отговори: „Смятам, че мислите ви за ролята на НАТО в настоящата ситуация са резултат от неразбиране. Ние не говорим за укрепване на НАТО. Говорим за координацията на усилията, която вече се осъществява в Европа между НАТО и Западноевропейския съюз, която, както се предвижда, би позволила на всички членове на Европейската общност да допринесат за укрепване на [нашата] сигурност.“[17] На последвалата среща с военните маршал Язов изразява опасенията си относно интереса на източноевропейските лидери към членство в НАТО. В дневника Брейтуейт записва: „Майорът го уверява, че нищо подобно няма да се случи“. Години по-късно, цитирайки запис на разговора в британските архиви, Брейтуейт разказва, че майорът отговорил на Язов, че „самият той не предвижда обстоятелства сега или в бъдеще, при които източноевропейските страни ще станат членове на НАТО“. Посланик Брейтуейт цитира и думите на външния министър Дъглас Хърд, който на 26 март 1991 г. заявява на съветския външен министър Александър Бессмертних, че „в НАТО няма планове за включване на страните от Източна и Централна Европа в НАТО под една или друга форма“[18].

Документ 29

Меморандуми на Пол Улфовиц за разговори с Вацлав Хавел и Любош Добровски в Прага.
27 април 1991 г.

Източник: Министерството на отбраната на САЩ, издание на FOIA от 2016 г., Архив за национална сигурност FOIA 20120941DOD109

Тези меморандуми от април 1991 г. представляват книжното тяло на „образованието на Вацлав Хавел“ за НАТО (вж. документи 12-1 и 12-2 по-горе). Заместник-министърът на отбраната на САЩ по политическите въпроси Пол Улфовиц включва тези меморандуми в доклада си до СНС и Държавния департамент за участието си в конференцията в Прага на тема „Бъдещето на европейската сигурност“, проведена на 24-27 април 1991 г. По време на конференцията Улфовиц имаше отделни срещи с Хавел и с министъра на отбраната Добровски. В разговора с Хавел Волфовиц му благодари за изказванията му относно значението на НАТО и американските войски в Европа. Хавел го информира, че съветският посланик Квицински е в Прага и преговаря за двустранно споразумение, а Съветският съюз иска споразумението да включва разпоредба, че Чехословакия няма да се присъединява към съюзи, враждебни на СССР. Улфовиц съветва Хавел и Добровски да не сключват такива споразумения и да напомнят на Съветския съюз за разпоредбите на Заключителния акт от Хелзинки, които постановяват свободата на присъединяване към съюзи по техен избор. Хавел заявява, че за Чехословакия през следващите 10 години това означава НАТО и Европейския съюз.

В разговор с Добровски Волфовиц отбелязва, че „самото съществуване на НАТО е било под съмнение преди една година“, но благодарение на лидерството на САЩ и подкрепата на съюзниците от НАТО (както и на обединена Германия) вече се разбира значението му за Европа, а изявленията на източноевропейските лидери са били важни в това отношение. Добровски откровено описва промяната в позицията на чехословашкото ръководство, „което беше преразгледало радикално възгледите си. В началото президентът Хавел настояваше за разпускане както на Варшавския договор, така и на НАТО“, но след това стига до заключението, че НАТО трябва да се запази. „Извън протокола“, казва Добровски, „ЧССР беше привлечена от НАТО, защото тя осигуряваше присъствието на САЩ в Европа“.

Документ 30

Меморандум на делегацията на Върховния съвет на Русия в щаба на НАТО до Борис Елцин
1 юли 1991 г.

Източник: Държавен архив на Руската федерация (ГАРФ), Фонд 10026, Опис 1

Този документ е важен, тъй като описва ясното послание през 1991 г. от най-високите нива на НАТО – генералния секретар Манфред Вьорнер – че разширяването на НАТО не се осъществява. Аудиторията е делегация на руския Върховен съвет, която в този меморандум докладва на Борис Елцин (който през юни е избран за президент на руската република, най-голямата в Съветския съюз), но без съмнение Горбачов и неговите помощници са чували същото уверение по това време. Новосъздаващата се руска институция за сигурност вече се тревожеше от възможността за разширяване на НАТО, така че през юни 1991 г. тази делегация посети Брюксел, за да се срещне с ръководството на НАТО, да чуе техните възгледи за бъдещето на НАТО и да сподели руските опасения. През май 1990 г. Вьорнер изнесе добре оценена реч в Брюксел, в която твърдеше: „Основната задача на следващото десетилетие ще бъде да се изгради нова европейска структура за сигурност, която да включва Съветския съюз и страните от Варшавския договор. Съветският съюз ще играе важна роля в изграждането на тази система. Ако вземете предвид сегашното затруднено положение на Съветския съюз, който на практика няма останали съюзници, тогава можете да разберете основателното му желание да не бъде изтласкан от Европа.“

Сега, в средата на 1991 г., Вьорнер отговаря на руснаците, като заявява, че и той лично, и Съветът на НАТО са против разширяването – „13 от 16-те членки на НАТО споделят тази гледна точка“ – и че ще говори срещу членството на Полша и Румъния в НАТО пред лидерите на тези страни, както вече е направил с лидерите на Унгария и Чехословакия. Вьорнер подчертава, че „не трябва да допускаме […] изолирането на СССР от европейската общност“. Руската делегация предупреждава, че всяко укрепване или разширяване на НАТО може „сериозно да забави демократичните трансформации“ в Русия, и призовава събеседниците си от НАТО постепенно да намалят военните функции на алианса. Този меморандум за разговора с Вьорнер е написан от трима изтъкнати реформатори и близки съюзници на Елцин – Сергей Степашин (председател на Комитета по сигурността на Думата и бъдещ заместник-министър на сигурността и министър-председател), генерал Константин Кобец (бъдещ главен военен инспектор на Русия, след като е най-високопоставеният съветски военен, подкрепил Елцин по време на преврата през август 1991 г.) и генерал Дмитрий Волкогонов (съветник на Елцин по въпросите на отбраната и сигурността, бъдещ ръководител на Руската смесена комисия по въпросите на военнопленниците и изтъкнат военен историк).

Бележки

[1] Вж. Робърт Гейтс, Университет на Вирджиния, Център „Милър“, Устна история, Президентство на Джордж Буш, 24 юли 2000 г., стр. 101)

[2] Вж. глава 6, „Срещата на върха в Малта през 1989 г.“, в Svetlana Savranskaya and Thomas Blanton, The Last Superpower Summits (CEU Press, 2016), стр. 481-569. Коментарът за Стената е на стр. 538.

[3] За предисторията, контекста и последиците от речта на Туцинг вж. Франк Елбе, „Дипломатическият път към единството на Германия“, Бюлетин на Германския исторически институт 46 (пролет 2010), стр. 33-46. По това време Елбе е началник на щаба на Геншер.

[4] Вж. Марк Крамер, „The Myth of a No-NATO-Enlargement Pledge to Russia“, The Washington Quarterly, април 2009 г., стр. 39-61.

[5] Вж. Джошуа Р. Итковиц Шифринсън, „Сделка или не? The End of the Cold War and the U.S. Offer to Limit NATO Expansion,“ International Security, Spring 2016, Vol. 40, No. 4, pp. 7-44.

[6] Вж. статията на Джеймс Голджър „Не дали, а кога“: The U.S. Decision to Enlarge NATO (Brookings Institution Press, 1999); и James Goldgeier, „Promises Made, Promises Broken? Какво казаха на Елцин за НАТО през 1993 г. и защо това има значение“, War On The Rocks, 12 юли 2016 г.

[7] Вж. също Светлана Савранская, Томас Блантън и Владислав Зубок, „Шедьоври на историята“: The Peaceful End of Cold War in Europe, 1989 (CEU Press, 2010), за разширено обсъждане и документи за преговорите за обединение на Германия в началото на 1990 г.

[8] На 2 февруари 1990 г. Геншер заявява на Бейкър, че съгласно неговия план „НАТО няма да разшири териториалния си обхват до района на ГДР, нито до която и да е друга част от Източна Европа“. Държавен секретар до посолството на САЩ в Бон, „Среща Бейкър-Геншер на 2 февруари“, Президентска библиотека „Джордж Х. У. Буш“, NSC Kanter Files, Box CF00775, Folder „Germany-March 1990“. Цитирано от Джошуа Р. Итковиц Шифринсън, „Сделка или не? The End of the Cold War and the U.S. Offer to Limit NATO Expansion (Краят на Студената война и предложението на САЩ за ограничаване на разширяването на НАТО)“, International Security, Spring 2016, Vol. 40, No. 4, pp. 7-44.

[9] В предишната версия на този текст се казваше, че Кол е „въвлечен в корупционен скандал за финансиране на предизборна кампания, който ще сложи край на политическата му кариера“; този скандал обаче избухва едва през 1999 г., след като изборите през септември 1998 г. изместват Кол от поста. Авторите изказват благодарност на проф. д-р Х.Х. Янсен за поправката и за внимателния прочит на публикацията.

[10] Вж. Andrei Grachev, Gorbachev’s Gamble (Cambridge, UK: Polity Press, 2008), стр. 157-158.

[11] За проницателен разказ за изключително ефективните образователни усилия на Буш с източноевропейските лидери, включително Хавел – както и със съюзниците – вж. Jeffrey A. Engel, When the World Seemed New: Буш и краят на Студената война (Houghton Mifflin Harcourt, 2017 г.), стр. 353-359.

[12] Вж; George H.W. Bush and Brent Scowcroft, A World Transformed (New York: Knopf, 1998), pp. 236, 243, 250.

[13] Публикувано за първи път на английски език в Savranskaya and Blanton, The Last Superpower Summits (2016), pp. 664-676.

[14] Дневник на Анатолий Черняев, 1990 г., в превод на Анна Мелякова и под редакцията на Светлана Савранская, стр. 41-42.

[15] Вж. Michael Nelson and Barbara A. Perry, 41: Inside the Presidency of George H.W. Bush (Cornell University Press, 2014), стр. 94-95.

[16] Авторите благодарят на Джош Шифринсън за предоставеното от него копие на този документ.

[17] Вж. меморандум за разговор между Михаил Горбачов и Джон Мейджър, публикуван в: Михаил Горбачов, Собрание сочинений, кн. 24 (Москва: Вес мир, 2014 г.), стр. 346

[18] Вж. Rodric Braithwaite, „NATO enlargement: Брейтхайт: „Уверения и недоразумения“, Европейски съвет за външна политика, Коментар, 7 юли 2016 г.