Скопие. Снимка: dimitrisvetsikas1969
Международната политика, тази безконтролна и анархична система, се диктува от воля и от сила. Това са единствените валути, които носят каквато и да било стойност. Забравете “международния ред, основан върху правила”. Така силният легитимира упражняването на своята сила над по-слабите.
В това няма нищо лошо, но завоалирането залъгва слабите, че те имат шанс чрез сложна мрежа от процедурни хватки да си заслужат нещо. Да получат нещо. Но това никога не е било и никога не би могло да бъде. Универсалното правило на този наш свят, формулирано още от Тукидид в неговата „История на пелопонеската война“, е, че слабият търпи, колкото може, а силният прави, каквото пожелае.
България твърде дълго е в позицията на един страдащ слабак. До известна степен сме се поставили сами в тази незавидна роля на вечна жертва. Тук вече не можем да виним комунистическата историография за някаква призма на безсилието, през която разглеждаме своя свят.
Обективен факт е, че повечето млади българи, родени през последните 30 години, познават единствено една безгласна България, чиято основна функция на международната сцена е да прави концесии, да отстъпва, да подарява, да кима и да приема.
Трудно ще изброим всички кимания през последната година и половина. Няма и да се опитваме. Има едно-единствено, което би трябвало да вълнува всички ни – македонският въпрос.
След дългите уверения на нашите скъпи партньори, че различията между България и Македония ще бъдат изгладени с френско посредничество, се оказа, че всичко това е било фарс. А единственият резултат е изострянето на противоречията в самата Македония. Изостряне за сметка на етническите българи.
Реакцията ни отново е да търпим. Извозваме пребитите си сънародници до болницата сякаш са чували с картофи. А основното занимание на политическата ни класа е да кърши пръсти и да сипе притеснени слова за това как подобни печални събития са попътен вятър за опасните националистически фракции в България.
Лошо е да бъдат бити българи единствено от оптическа гледна точка – как ли ще се отрази това на Възраждане и на ВМРО? Колко ли ще се качи рейтингът на Костадинов? За безродните, постнационални хомункули като Дечев, Комарницки или останалите софийски македонисти, това е дневният ред. Останалото е проформа.
Да правим опит да открием противоречие и двуличие в думите на подобни хора е упражнение в безсмислието. Те оперират на база класическото деление, което Карл Шмит дефинира като “приятели-врагове”. Считат българския национален интерес за зловреден не поради осъзнато отрицание на националното (макар че и такива случаи има), а защото смятат националистите за свой враг, който трябва да бъде стъпкан за сметка на приятелите, на Запада. Противоречие в думите и позициите им в действителност няма. Те по същество не са български политици, това е обслужващ персонал на една мултиетническа федерация, която е в своя зародиш. Затова нека не се залъгваме, че словесните еквилибристики ще им направят впечатление. Те продадоха националния интерес на България срещу една хартийка, която дори не бе преведена на родния им език.
Време е да отхвърлим парадигмата на българското безсилие. Докато Европа и Щатите продължават духа на комунистическите социални и държавнотворчески експерименти от ерата на Сталин, местните им компрадори са повече от щастливи да преповтарят идеологическите им тези и да помагат за окончателното разрушаване на българската държава.
Ако не искаме да сме просто една от многото икономически зони на новата европейска държава, ако не искаме българинът да изглежда, звучи и да се държи като един автентичен, скопен и безсилен Нов Европейски Човек, то е време да обърнем погледа си към Македония. Там е спасението на българската нация, там е изкуплението на годините ни на страхливо потъпкване на всичко, за което дедите ни са се борили.
“А земя се с кръв печали, земя не се ражда.”
Цялото говорене за “нашето място в европейското семейство”, за пътя ни на развитие, за цивилизационния ни избор, е кухо, лишено от смисъл. Ние не можем да направим никакъв избор. Руснаците ни смятат за мекотели, западняците ни третират като изтривалка. Единственият цивилизационен избор, който България е направила, е този на овчедушното отрицание на собствената воля за сила.
Македония представлява може би последната възможност този процес на дегенерация на жизнената сила на нацията ни да бъде не просто спрян, но и преобърнат. Това е нашата възможност да поискаме нещо най-сетне. Да вземем от света, вместо да чакаме решение номер 513 на Европейската комисия.
Да, говоря за предявяване на териториални претенции към Македония. Говоря за струпване на техника по границата с това комунистическо недоразумение, което се е загнездило върху историческите ни земи като тумор.
Българският национален идеал, неговото изпълнение, минава през реанимирането на мъжкия дух на нацията ни. Ние не посмяхме да се опълчим дори на руснаците, когато целият западен свят ни подкрепяше.
Лаем като страхлив пинчер, а след това антропоморфните хамстери Петков и Василев дават интервюта в чужди издания, в които се хвалят за това как са се крили, докато изнасят оръжие. Има ли по-добър пример за състоянието на българската нация от този?
Не можем да бъдем западняци, защото сме твърде страхливи. Не можем да бъдем евразийци, защото нямаме смелост. България е скована в своя панически страх от небитието. Ние изчезваме и го знаем. Но все още леем сълзи и сополи, опитвайки се да се договорим със Смъртта, да я убедим да ни даде отсрочка.
Отсрочка няма да има. Тук и сега е моментът. Няма да има по-удачен, колкото и да ни се иска. Ако някой ще гарантира съществуването на България, това ще бъде нашето поколение. И то трябва да насочи поглед отново към Македония с плам за завоевание. Единствено тогава България ще може да погледне останалите живи нации на този свят в очите и да заяви своето присъствие.
Не може да става дума за цивилизационни избори преди това. Сиромахът не е в позиция да преговаря с царя. Международната система не е демократична, българският глас обективно има по-ниска стойност. За да променим това, ние трябва да покажем, че все още имаме виталната енергия да вземем това, което ни принадлежи. Трябва българинът отново да пожелае борбата.
