Македонисти нападнаха в гръб, през нощта и при числено превъзходство македонския българин Християн Пендиков, секретар на местния български културен клуб и доброволец към „Червения кръст“. Единствената причина за това нападение не е нещо, което той е направил или казал, а неговата идентичност, неговата същност, неговата етническа принадлежност. Този позорен и мерзък акт доведе до абсолютно безпрецедентна вълна на солидарност към него и към другите македонски българи.
Нападениято срещу Християн дойде ден, след като предупредихме за увеличаващ се брой на заплахи срещу нашите събратя от другата страна на границата. Докато институциите успеят да вземат мерки, стана и този брутален инцидент, който почти завърши със смъртта на невинен човек.
Атаката срещу него обаче сякаш събуди нещо в инстинкта ни за общност и самосъхранение. Обществото ни, брутално разделено и насъскано на съставните си части до там, че вече три години да сме в безпрецедентна политическа безтегловност, правилно съзря в това удар, който не може да бъде игнориран.
Около мен различни хора зажужаха, говореха – „Кога и къде правим протест?“, „Какво да направим?“, „Към кого да се обърнем?“. Лутането бързо приключи, бе насрочен протест пред седалището на Европейската комисия в София – тъй като тези нападения срещу македонските българи и културните ни клубове зачестиха ужасно много именно след огромния, координиран и безмилостен натиск от страна на Брюксел да вдигнем ветото, без правата на нашите да бъдат защитени в Конституцията и законите на РС Македония.
Решено бе, че е разумно този протест да е безпартиен, да бъде граждански и на него да не се допускат никакви лични дрязги, неразбирателства и всичко друго. Важното бе да покажем на Християн Пендиков и на другите македонски българи, че не са оставени сами, че мислим и действаме за тях и че ще шумим и работим, докато македонската и българската държава, както и европейските институции, не им гарантират тяхното здраве и живот.
На организирания протест се случи политическо чудо, без да преувеличавам. Събраха се хора, организации и партии, които са противници – както политически, така и в личен план. Хора, които съвсем буквално се мразят, бият, нападат, псуват и по нито една друга тема не мелят заедно, застанаха заедно на улицата – в името на Християн Пендиков.
И за да не бъда голословен, ще разкажа накратко какво се случи днес. На улицата имаше членове на ГЕРБ и Демократична България, на ВМРО и на Възраждане, на БНС и Национална съпротива, ултраси на „Левски“ и на ЦСКА, имаше ултралиберали и консерватори, националисти и комунисти, нацисти и анархо-комунисти, про- и анти- Украйна, про- и анти- Русия, про- и анти-еврото. Буквално целият политически спектър беше пратил свои представители и всички, макар и с малко мрънкане и недоволство „защо тези другите са тук“ бяха заедно на улицата.
Имаше моменти, в които русофили се възмущаваха, че на сградата на Европейската комисия се вее украинското знаме, а до тях стояха хора с тениски „София – Киев – Свобода“ и бойци от „Азов“. Не мога да ви опиша колко точно десетки такива лични конфликити бяха потушени, защото дълбоко в себе си знаеха колко е важно това, което правим.
Някои бяха настроени по-агресивно, чуваха се и призиви за вендета за нападнатия наш. Безспорно, тримата нападатели трябва да бъдат строго наказани за безумните си действия, но нека бъде справедливо и с мисъл за бъдещето.
Затова и се взе решение, спонтанно, да отидем с шествие до Македонския културен център в София. Не знаете, че има такъв? Мнозина не знаеха. И въпреки дългото си съществуване от десетилетия, той никога не е бил нападан по начина, по който съответните български клубове бяха нападани през последните две години.
Решихме, че трябва да сме по-добри. Затова взехме червени рози – червени, като пролятата кръв на Християн Пендиков, и ги сложихме на вратата на клуба. Припомнихме на нашите братя от другата страна на границата, че каквито и да се чувстват, те са наши братовчеди, наша кръв и ние ги обичаме и че в края на краищата любовта и истината ще победят.
Ние, като общество, трябва да удвоим и утроим усилията си за културните центрове в Македония. Трябва да пращаме книги, списания, вестници, да има българска телевизия, кино, сериали, всяка седмица да гостуват български театри, актьори, художници. Или, както пеем всяка година на 24 май, „духовно покори страните, които завладя със меч!“
Едно огромно благодаря на организаторите от гражданските дружества-организатори – Клуб „Родолюбие и отечествознание“, Куберовъ воинъ, Фондация “Общность Съ Идеалъ”, „Български родителски централен комитет“, „Българи от Македония“, подкаст „Консервите“, както и на партиите, които пратиха свои представители и се държаха мъжки и на място, преглътвайки различията си в началото на предизборна кампания.
Искам да приключа този текст както приключихме и събитието – с призив за човечност. Различията трябва да водят до конструктивни спорове, основани на факти, а не до това човешки животи бъдат застрашавани.
