Откриването на български културен център в старопрестолния Охрид бе едно от големите събития на тази година. За мен беше чест и удоволствие да бъда поканен и да присъствам на този знаменателен ден и бих искал да споделя повече за това какво се случи, кои, колко и какви хора бяха против откриването на клуба и защо тяхната съпротива, макар и отчаяна, е обречена на загуба.
Обезбългаряването на този регион е продължило десетилетия и първо е започнало именно от културата.
Освен политическите убийства, мъчения, репресии срещу всеки, заявил българския си произход, жертва става и всичко, носещо българската култура. Книги биват горени, училища затваряни, стенописи и паметници събаряни, замаскирани и скривани. Затова и сега, в наши дни, борбата трябва на първо място да бъде на културно ниво.
Така решихме, така и направихме. С майка ми, която е от македонски род, подготвихме една торба с художествена литература на българската литературна норма. Други хора пък носеха специално отпечатани исторически книги. Така още от откриването си културният център вече разполага с малка, но много богата библиотека, която е от полза за всеки един град.
Пътят от София до Охрид, дори с кола, е прекалено дълъг заради лошото му състояние. Връзката с България и така важния на думи Коридор 8 е изцяло пренебрегната за сметка на добре поддържаната магистрала „Приятелство“, свързваща Скопие с Белград на север и със Солун и Атина на юг.
Така разстоянието от едва 244 км. се изминава за цели три часа и половина, ако няма забавяне на границата.
Отделно, отсечката е в покъртително състояние, липсват мантинели, маркировка, а първата табела, която насочва пътуващите към София в цялата страна, е едва на последния възможен изход.
Пътуващите все пак стигнахме до Охрид, като по пътя ясно се виждаше в кои населени места кой от двата големи местни етноса доминира по това, че надписите (двуезични по Конституция) масово биват задраскани на другия език.
Охрид обаче, по думите на местните, е „център на българщината в Македония“ и това беше видно още с влизането. Архитектурата на старите къщи, десетките средновековни български храмове, крепостта на цар Самуил – всичко това изпълва сърцето с един особен копнеж. Търсейки квартирата си, попаднахме и на табелата на клуба, който трябваше да открием на сутринта. Разхождайки се, срещнахме доста познати и всички местни, с които контактувахме, бяха повече от доброжелателни. Естествено, каквито плакати имаше разлепени из града за протеста против откриването, бяха бързо премахнати.
На сутринта настроението в клуба беше празнично.
Имаше надути балони, имаше подготвени местни специалитети и напитки, библиотеката се запълваше. Първите признаци за нещо неприятно дойдоха от разговора ми с председателя на клуба, г-н Томе Блажески, който ми сподели, че са получавали множество заплахи, включително към свои близки.
Заради заплахите на откриването нямаше и свещеник, който да освети делото, нямаше и момичета с носии, какъвто е бил първоначалният план. Другият проблем за клуба, който е по-сериозен, е че в последният момент застрахователят е отказал вече платената застраховка с призив „застраховайте се откъдето ви е клубът“ и така поставяйки клуба в опасност да пострада, както пострада българският клуб в Битоля, подпален преди известно време.

Въпреки това клубът за минути се напълни и препълни с хора от града, дошли от други градове, както и няколкото коли хора, които бяхме дошли от България.
В един момент пред клуба рязко се събра тълпа от стотина души, които бяха особено, нека си го кажем, незаплашителна гледка. Средната им възраст беше около 70 години, вееха югославско знаме, знамена със сърпове и чукове и червени звезди, вееха знамето със звездата на Вергина и плакати, които бяха меко казано безсмислени или направо смешни. Единствено надуването на вувузели и непрекъснатото скандиране правеха тази иначе наистина карикатурна тълпа да изглежда като нещо страшно или опасно за пред камерите на медиите.
Някои от демонстрантите носеха плакати с надписи против България и лозунги против ЕС, който поддържа „фашистичките барања на Бугарија“. Протестът официално е подкрепен лично от лидерът на най-голямата опозиционна партия ВМРО-ДПМНЕ Християн Мицкоски. Въпреки това повечето хора на протеста бяха възрастни хора, организирани и докарани от проруската и проюгославска партия „Левица“ на Димитър Апасиев.
Впрочем, интересно е да се отбележи, че до преди няколко години „Левица“ са били типичната левичарска група, защитаваща феминизъм, ЛГБТ права, права на малцинствата и прочие западни леви тези, които не са особено популярни. С преминаването към хардлайнерски русофилски и югоносталгични позиции, те постигат вече значително по-голяма електорална тежест от около 50 000 гласа.

Мицкоски и Апасиев са главните организатори на протестите против френското предложение за започване на преговори за членство на РСМ в ЕС, тъй като, според тях, то било твърде „про-българско“.
Според тях всяко едно отстъпление от доктрината на македонизма и пропагандираните от него лъжи го приближава до неминуемия крах, който очаква всяка подобна конструкция, тотално отричаща фактите.
Въпреки няколкото хвърлени яйца и дори камъни, няколко човека останахме. Решихме, че на такава сляпа омраза да се отговаря с омраза е безсмислено и решихме до отговорим с любов. Получи се особено смешна ситуация, в която ние скандираме „Обичаме ви!“ и „Да живее Македония“, а отсрещната страна, която съвсем ясно чува какво казваме, полудява от яд и ни обижда и псува още по-зверски. Единственото обяснение, което мога да направя е, че тези възрастни хора са жестоко излъгани.
Част от причината те и родителите им да се откажат от българските си корени и самосъзнание не е било насилие, или тояга. Имало е и морков – в Югославия македонските българи са живеели значително по-богато и по-свободно от нас. Те са имали правото на частна собственост, на собствен бизнес, имали са силни паспорти, с които са пътували по света – и тези материални придобивки са затъпили някак съзнанието, че нещо не е точно така.

Историята обаче обича да се преобръща
Днес в България сме значително по-богати – през 2022 г. имаме 13,101 долара БВП на глава от населението, при 6,863 за РС Македония, или два пъти разлика в наша полза. Днес нашият паспорт е в пъти по-силен и ни дава свободата да пътуваме много повече, отколкото дори в най-силните си години е давал югославският. И има и нещо други – тези възрастни югоносталгици, освен всичко останало, плачат и по безвъзвратно отминалата си младост. Затова аз не мога да съзя моите събратя твърде жестоко, а мога само да ги обичам – защото „омразата повдига раздори, А любовта покрива всички погрешки.“
Когато приключи откриването на клуба, чиято лента бе прерязана от българския посланик и от дарилия средства за откриването меценат д-р Милен Врабевски от фондация „Българска памет“, събралите се към 150-200 души тръгнахме на шествие по улиците на Охрид към ресторант, в който се държаха речи, в продължение на часове се водеха дискусии, пяха се песни и като цяло, бе един чудесен завършек на културното събитие.

Иначе, извън протестиращите от „Левица“, докарани с автобуси, местните в Охрид бяха настроени изключително положително към нас.
Непрекъснато ни спираха да ни питат откъде сме и научавайки откъде сме, получавахме или хубав разговор – бил той с един дядо по пътя към Самуиловата крепост, или млади хора, които споделят колко харесват Банско и Слънчев бряг и как ходят там редовно, или служителят в църквата „Св. София“, който ни пусна безплатно при вход 3 евро, научавайки, че сме българи.
Същото добро отношение видяхме и на другите места из Република Северна Македония, където спирахме. С други думи, отношението към българите от България е повече от прекрасно. Проблем за властта в тази страна обаче са онези българи, които живеят там, работят, плащат данъци, но не искат да участват в измислянето на история, каквото е македонистката идеология. Заради тези наши събратя, ние сме задължени да не спираме да им даваме пълната си подкрепа – емоционална, психологическа, материална и физическа.