Политическата система на Третата Българска държава започва с основната роля на Народното събрание. Снимка: сградата на парламента към 1883 г.
Въпросът за формирането на бъдещата политическа система, е основополагащ за създаването и бъдещето на новата българска държава. Първите изложения на идеи за структура на управление, а и изборност в бъдещата българска държава, биха могли да се забележат още в някои, записани съждения на Раковски и Левски. Подобно развитие може да се търси и в идеята за изборност в спорните епархии във фермана на султан Абдул Азис за създаването на Българска Екзархия от 27.02.1870 година. На тях им е дадено правото сами да изберат дали да се присъединят, към новосъздадената Българска Екзархия или да останат в лоното на цариградската патриаршия.
Въпреки това основните и фактически постановки за уредбата на бъдещата българска държава са изложени в текстовете на окончателния договор от Берлинския конгрес на 01.07.1879 година. В тях се постановява, че разликата във вероизповеданието, на който и да е български гражданин не може да се превърне в препятствие по отношение, на заемани от него държавни длъжности и публични служения.
Освен това всички права, включително и на изповядване на различни религиозни култове, са гарантирани от текстовете в този документ.
Другата основна идея, излязла от Берлинския договор е, че България ще представлява конституционна монархия. Съвсем естествено тези основни постановки стават темел на структурните текстове в бъдещата българска конституция. За тази цел в клаузите на договора се предвижда в историческата столица на Второто Българско Царство да се съберат първенците на българския народ, които след дебати и гласувания да приемат основния закон на своята държава, който всъщност представлява държавната конституция.
Учредителното събрание е свикано на първото си заседание на 10.02.1879 година. Само по себе си то представлява твърде пъстра смесица от представители. Едни от тях са бивши хъшове и поборници за извоюването на българската свобода. Други са стари дейци за българската църковна независимост, а трети са младежи от западноевропейските и руски университети.
Виждал съм фотографии на представителите пред стария конак в Търново, които са мюсюлмански духовници и представляват своите общности в първото българско Велико Народно Събрание, наречено „Учредително”.
Временната администрация, начело на която е княз Дондуков като представител, на победилата страна във войната, постановява събирането на 229 депутати. Пет от тях са представители на организации с национално значение като българското настоятелство в Одеса, Рилският манастир и други.
Деветнайсет са назначени лично от княз Дондуков, а сто и седемнайсет депутати получават „мандат по право”, понеже са чиновници във временната администрация. Само осемдесет и осем от всички 229 са избрани на пряк избор. На заседанията на Учредителното събрание присъстват делегати, от останалите под турска власт части от българския етнически ареал. Този жест има символично значение, за да се подчертае стремежът на българския народ към обединение на всички зами, в които живеят българи в една държава.
За председател е избран първият български Екзарх Антим Първи.
Подпредседатели са Петко Каравелов и Тодор Икономов. В първите заседания под давлението на руските представители е прието да не се бойкотира Берлинския договор със своите решения за разпокъсването на българското етническо землище. Решено е само да се напише протестна нота от страна на Учредителното Събрание към великите сили относно тези решения, след което заседанията да продължат с работа и обсъждания по приемането на новата конституция.
По руски маниер проектът за нова конституция е наречен „Органически устав”. За изготвянето му са взети предвид румънската и сръбската конституции. Той предвижда бъдещо запазване на модела на избиране на народни представители, както те са избрани за Учредителното събрание. Въпреки че се предвижда създаването на държавен съвет в Органическия устав е заложена силна централизирана власт на монарха.
След съставянето на устава, комисията, съставена от руското правителство решава да промени първоначалния проект, съставен от Сергей Лукиянов и Марин Дринов. Промените се изразяват в това, че се дават повече правомощия на законодателната власт и се дава по-голяма свобода за сдружаване на гражданите. По този начин в бъдеще руската дипломация би могла да лавира между различните политически парламентарни фракции, за да притежава силно влияние в бъдещото княжество, чрез което да обслужва своите имперски интереси.
Промененият Органически устав е представен за разглеждане и обсъждане в Учредителното Събрание.
В това обсъждане на Органическия Устав за пръв път по западен модел естествено се оформят две основни, спорещи фракции. Това са партиите на либерали и консерватори. Начело на консерваторите стоят доктор Константин Стоилов, Григор Начович, Тодор Икономов, Димитър Греков и други. Като ръководителите на либералите се открояват Петко Славейков, Петко Каравелов и Драган Цанков.
Консерваторите се борят за установяване на силна централизирана власт, в лицето на българския Княз, както и да се ограничи местната власт. Опитват се да въведат образователен, имуществен и възрастов ценз, на който кандидатите за депутати да отговарят, както и да бъде установено двукамарно парламентарно управление.
Доводите на консерваторите за тези решения са неубедеността им в готовността на българския народ да притежава по-разширени правомощия за пряко участие в държавното управление. Лично според мен тези опасения се оправдават, в последвалите исторически събития, та чак до наши дни. Представителите на либералната партия изразяват точно противоположни възгледи.
Окончателният текст на българската конституция е приет на 16.04.1879 година.
Усещайки историческия момент, в който се намират, народните представители отхвърлят наименованието Органически Устав. Те именуват основния закон в своята нова държава „Конституция на българското Княжество”. Това отново е направено в знак за несъгласие с решенията на Берлинския договор, който оставя две трети от българското землище извън пределите на новата държава. Новосъздадената българска конституция добива гражданственост под името „Търновска конституция”.
Това е съвсем нормално, като се има предвид, че Учредителното събрание, което я е гласувало е свикано в старопрестолния град. Според нейните текстове князът на Княжество България е „върховен представител и глава на държавата.”. Член четвърти от Конституцията гласи, че: „Българското Княжество е наследствена и конституционна монархия с народно представителство.”[1]
Освен това: „Княжеското достойнство е наследствено в мъжка низходяща права линия на първия избран Княз.”[2]
Конституцията предвижда процедури, които да се следват при случаи на прекъсване на династията. Тя предвижда такива и,когато наследникът е малолетен и установява правила за избиране на регенти. Нейните текстове уреждат отношенията между княжеската институция и останалите държавни институции, особено тези с Народното Събрание.
В нея е определена държавната издръжка на Княза и Престолонаследника. Търновската конституция дава извънредни правомощия на Княза в определени случаи, както и възможност за собствена законодателна инициатива. Едно от най-силните правомощия на монарха е да налага вето върху проектите за закони , излезли от решения на Народното Събрание, както да свиква и да разпуска сесиите му.
Министерският съвет работи под прякото ръководство на Княза, който има право да назначава и освобождава министрите. Търновската конституция дава силни правомощия на Княза по отношение на външната политика на държавата, като върховен неин представител, както и по отношение на съдебната власт.
На Княза е отдадена възможността да се разпорежда и като върховен военен главнокомандващ, комуто са подчинени всички чинове в новата българска войска.
След всички тези детайли, бих могъл да определя Търновската конституция като твърде интересен за времето си документ. Неговите текстове установяват силни княжески позиции по отношение на управлението на страната в почти всички сфери, като същевременно индивидуалните права и свободи на гражданите са гарантирани.
Учредителното Събрание, наречено и Велико Народно Събрание, пристъпва към избирането на Княз на Княжество България още на втория ден от своите заседания. Първоначалните възможни кандидатури са седем, но основните са три от тях. Те принадлежат на пруския принц Ройс, принц Александър фон Батенберг и принц Валдемар Датски. В крайна сметка на 26.06.1879 година принц Александър Батенберг полага клетва като бългаарски Княз.
Неговата кандидатура е предпочетена, поради силното застъпничество на руската дипломация. Той е внук и кръщелник на руския цар Александър Втори, а освен това е взел участие в освободителната руско-турска война от 1877-78 година.
Руската външна политика залага на тези факти и разчита, че младият Княз ще изпълнява раболепно нейните нареждания. Съвсем скоро става ясно, че това съвсем няма да бъде така.
След като заема българския престол Княз Александър Батенберг често изразява амбициите си да промени Търновската конституция в още по-консервативна посока. Желанието му да получи повече правомощия се увенчава с успех през 1881 година. Тогава второто Велико Народно Събрание гласува възможността Князът да получи специални правомощия в управлението на страната.
Общо взето амбициозността на българския Княз се оказва крайно неприемлива за руските имперски интереси. Неговата инициативност и енергичност при постигането и защитата на българското Съединение на Княжество България с Източна Румелия го определя като основен враг на руската дипломация, а и на свой братовчед Александър Трети.
Руските имперски интереси изявяват своята мощ и чрез организиран от руското представителство в България преврат, Княз Батенберг се принуждава да абдикира от българския престол. Тези събития предполагат избирането на нов владетел на България и регентството се заема с тази си отговорна задача.
По този начин след известни трудности, на българския престол встъпва принц Фердинанд Сакс-Кобург-Гота.
След доста сериозни и дълготрайни перипетии той успява да се утвърди на българския престол, като дори постига признаване на властта си от страна на Русия. Връх в дипломатическите си постижения Княз Фердинанд извоюва с обявяването на независимост на Княжество България от Османската империя и утвърждаването му като царство.
След двете национални катастрофи, Цар Фердинанд е принуден да абдикира. Това според мен е напълно основателно , понеже по време на своето управление той има основна роля и в постъпленията за реализирането на едно или друго действие, както и в постигането или непостигането на трайни и сигурни договори с нашите съюзници.
В сравнителен план, отношението на двамата първи владетели на Третата българска държава към другите държавни институции се различава. Въпреки въвеждането на „Режима на пълномощията”, чрез който Княз Александър Първи съсредоточава в ръцете си на практика и трите власти, той успява във важните моменти да е диалогичен с останалите институции. Това довежда до успешното провеждане на най-съществения български акт след освобождението, а именно Съединението на България. От друга страна новият Княз Фердинанд Първи успява с време и постоянство да се освободи от доминацията на кабинетите на Стефан Стамболов.
Князът, а по-късно и Цар Фердинанд по-скоро впряга работата на законодателната и съдебната власти в своето русло, отколкото като Княз Александър да се опитва да ги превземе изцяло.
Цар Фердинанд е особено ревнив към ръководителите на военното и външното министерства. Успява да наложи силно свое влияние в тях, като често изпада в конфликт с тези министри. Разбира се самият Цар не самостоятелно довежда до двете национални катастрофи, но така или иначе той поема вината чрез своята абдикация, а политическите партии сякаш остават встрани от неговия крах.
Що се отнася до българския парламентаризъм, Търновската конституция предвижда два вида народни събрания-Велико Народно Събрание и Обикновено Народно Събрание.
Обикновеното Народно Събрание е съставено от по един представител на десет хиляди души население.
„Представители се избират за три години. Избиратели са всички български граждани, които имат възраст по-горе от 21 години и се ползват от граждански и политически правдини. Избираеми за представители са всички български граждани, които се ползват с граждански и политически правдини и са на възраст по-горе от 30 години и да са книжовни. Представителите представляват не само своите избиратели, но и целий народ. За това те не могат да приемат от своите избиратели никакви задължителни за себе си инструкции. На представителите се дава пълна свобода да обсъждат нуждите на България според собственото си убеждение и съвест.”[3]
Депутатите в двата вида събрания могат да бъдат разследвани само по обвинения в криминални престъпления и то, след като самото събрание се произнесе положително за това. Само депутати, не по-малко от една четвърт от общия брой народни представители, могат да предлагат закони за разглеждане и гласуване. Предвижда се и възможността освен явни, гласуванията да бъдат и тайни.
Народното Събрание гласува бюджет всяка година, като в извънредни случаи съветът на министрите има възможност да изразходва извънбюджетни средства, като има задължението в определен срок да ги представи в парламента.
Великото Народно Събрание се свиква само в много кратък списък от необходимости.
„За да обсъжда въпроси за отстъпване или разменяване на някоя част от територията на Княжеството. Тия въпроси се решават по вишегласие на две трети от членовете на събранието.
За да измени или прегледа Конституцията. Решението на тия предмети изисква вишегласие от две трети от всички членове на събранието.
За избиране на нов Княз в случай, ако би царовавший Княз да се помине, без да остави подиря си Наследник. Избирането става по вишегласие на две третини от членовете, които са в събранието.
За избиране регенти, кога Наследникът на престола е непълновръстен. Избирането става по вишегласие на членовете, които са в събранието.”[4]
Търновската конституция е доста демократична, спрямо доста от другите европейски конституции, по отношение на избирателните права на жените.
В нея няма разлика между половете, но практиката показва далеч по-консервативен поглед по отношение на половото равноправие.
След освобождението в Княжество България се налага мажоритарната избирателна система, но в края на XIX век все повече се говори за пропорционална система. Мажоритарната система предполага управляващата партия да запазва или увеличава броя на своите представители в следващия парламент, а партиите, които са в опозиция са в твърде неизгодно положение.
Пропорционалната система по-правдиво разпределя представителството на различните партии, според електората, който ги е избрал, но пък по този начин се обезличава самото народно представителство. Дори в днешни дни виждаме основната слабост на тази система, понеже по този начин в парламента са представени повече на брой партии. От това следват много трудности при съставянето на правителство.
Много малко от съставите на Народните Събрания изпълняват пълния си мандат.
Това се дължи на твърде голямата зависимост на парламента от монарха и изпълнителната власт. В крайна сметка все пак българският парламент си остава най-демократичната институция в младата българска държава. Въпреки своите слабости и неглижирането му в определени периоди, все пак Народното Събрание играе съществена роля в създаването и утвърждаването на парламентарните традиции, по примера на старите европейски демокрации.
Що се отнася до изпълнителната власт, то според Търновската конституция тя е поверена на Министерския съвет. По-горе имах възможността да споделя, че той има възможност да я упражнява единствено под пряката зависимост от княжеското одобрение. Освен това владетелят има право да назначава и освобождава министрите. Основните правомощия на Министерския съвет според Търновската конституция са следните:
„Кога се случи Князът да се помине без наследник, Министерский съвет поема управлението на Княжеството и вътре в един месец свиква Народното Събрание за избиране на Княз.
Министерский съвет поемва управлението на Княжеството и тогава, когато Князът преди смъртта си не отреди Регентство. Великото Народно Събрание за избирание регенти трябва да бъде свикано такожде вътре в един месец.
Ако смъртта на Княза овдовялата Княгиня остане непразна, то докле тя роди, управлението на Княжеството принадлежи на Министерский съвет.
Ако би да се помине някой от регентите, то Министерский съвет свиква Великото Народно Събрание, за да избере нов регент наместо починалий, по определения ред в т. 2.
Министерский съвет в оние случаи, що се споменуват в точки 1-4 от тоя член, като поемва управлението на Княжеството, обявява това с прокламация към народа.
Докле Министерский съвет управлява Княжеството, он не може да менява министрите.
Членовете на Министерский съвет, когато временно управляват Княжеството, добиват само министерската си заплата.”[5]
Търновската конституция първоначално определя шест министерства с различен ресор.
Те биват на войната, на финансите, на вътрешните работи, на народното просвещение, на външните работи и изповеданията и на правосъдието.
Вече имах възможност да спомена, че най-големите демократични постижения на Търновската конституция се изразяват във формулирането на гражданските права и задължения на всеки български поданик. В общи линии в текстовете се посочва, че в България законите важат за всички, граждани на Княжеството и всички, които живеят в него.
Също така не се допуска разделение на гражданите по признак на съсловност на различни общества. Допуска се разделение единствено при това, че политически права притежават само поданиците на Княжество България, а от всички други права се ползва, всеки живущ в него. Има един член от Конституцията който е емблематичен за нея и на който искам да обърна особено внимание. Той е с номер 61 и гласи:
„Никой в българското Княжество не може нито да купува, нито да продава человечески същества. Всякой роб от какъвто пол, вяра и народност да бъде, свободен става, щом стъпи на българска територия.”[6]
По този повод в Троян и троянско през поколенията се носи следната история. По време на приемането на Търновската конституция, троянските народни представители били в тази фракция, която подкрепяла идеята точно този член от основния закон да бъде повлиян от белгийската конституция. Поради тази причина групата на тези депутати придобила гражданственост под наименованието „Белгийци”. От това време, та чак до днес, възрастните хора от околните градове и села се обръщат към гражданите на Троян с нарицателното име „Белгийци”.
Интересен момент от текстовете в Конституцията представлява формулировката, че българското Княжество е неразделна част от българския духовен и религиозен ареал.
Тези изречения запазват връзката на Княжеството с Българската Екзархия, чието землище все още не изцяло се намира в пределите на държавата. В началото на този текст споменах и че свободата на вероизповеданията е гарантирана от българската конституция. Всепак в нея изрично е записано, че източното православие е основната и доминираща религия в Княжеството.Тук е редно отново да спомена, че Търновската конституция е подписана от представители на всички вероизповедания в Учредителното Събрание. Това допълнително показва толерантния дух, в който тя е сътворена. По подобен начин са гарантирани собствеността и животът на всички граждани и живущи в Княжеството, както и свободата на словото и печата.
Понеже правото на гражданите за свободно сдружаване също е гарантирано от основния закон, политическите партии се формират почти веднага след първите заседания на Учредителното събрание. Това положение обособява българската политическа система в Княжеството като естествен приемник на демократичните политически порядки , на утвърдените парламентарни държави.
След 1886 година двупартийният модел на либерали и консерватори се разбива. В последното десетилетие на XIX век, многопартийната система се утвърждава в българския парламентарен живот. Това, както е благоприятно за представителността, така и отслабва самите партии, които губят своята тежест и нямат възможността да формират самостоятелно правителство без коалиционни партньори или най-малкото без съдействието на владетеля.
Партиите имат централно ръководство и местни партийни структури.
По-късно местните партийни структури развиват собствени ръководства, които ги представят в централното партийно управление. Отделно от това основните, парламентарно представени фракции се грижат да поддържат свои вестници, чрез които да разпространяват своята доктрина.
Партиите участват на парламентарни и местни избори. Колкото и странни коалиции да са принудени да правят партиите на парламентарно ниво, поради не голямата представителност на всяка една от тях, още по странни и изоставени от принципи съюзи са принудени те да правят на местно ниво.
Бих могъл да обобщя, че колкото и да приемаме устоите на парламентарната демокрация от старите парламентарни държави, все пак основните идеологии се установяват у нас в един „побългарен” вариант. Нито либерализмът, нито консерватизмът са изцяло във вида, в който са познати по света. Това всъщност според мен важи за всяка отделна страна! Идеологиите се изменят според нашите условности и според това кой ги проповядва у нас.
Също така забелязвам, че доста от основните проблеми на парламентарната демокрация, които сме изпитвали като общество, в началото на своята модерна политическа битност като народ, изпитваме и до момента. За това би било много полезно за нашите настоящи и бъдещи управници да четат българската и световна история, за да могат да бъдат адекватни в действията си, не само за своите тесни кръгове, а и за своя български народ!
Бележки
[1] Палангурски М., Държавнополитическата система на България. Велико Търново: Слово, 1995, с. 15
[2] Палангурски М., Държавнополитическата система на България. Велико Търново: Слово, 1995, с. 15
[3] Палангурски М., Държавнополитическата система на България. Велико Търново: Слово, 1995, с. 24
[4] Палангурски М., Държавнополитическата система на България. Велико Търново: Слово, 1995, с. 25, 26
[5] Палангурски М., Държавнополитическата система на България. Велико Търново: Слово, 1995, с. 32
[6] Палангурски М., Държавнополитическата система на България. Велико Търново: Слово, 1995, с. 37
