Москва е големият победител от приравняването на евроатлантизъм с ляво-либералните политики. Снимка: Felipe Simo, Unsplash
През последното десетилетие терминът евроатлантизъм – който някога означаваше ориентация към демокрация, сигурност и интеграция със Запада – постепенно бе обрасъл с идеологически наративи, които го отдалечиха от първоначалното му значение.
Подмяната дойде както отвън, така и отвътре: евроатлантизмът бе представен не просто като геополитически избор, а като морален пакет от „прогресивни“ теми, често наложени с креслива реторика и нетолерантност към несъгласните.
Когато “евроатлантизъм” означава да замълчиш
Пример за това е дебатът около въвеждането на еврото. Когато през последните години редица десни икономисти – включително бившият финансов министър на Иван Костов Муравей Радев и проф. Красен Станчев от ИПИ – изразиха съмнения относно готовността на България да приеме еврото, те бяха обвинени в “подривна дейност”, а някои медии и политици директно ги приравниха с руски агенти.
Подобна съдба сполетя и икономиста Димитър Чобанов, който в редица интервюта защити идеята за запазване на лева като буфер в икономически турбулентни времена.
Партии като “Възраждане” паразитират върху това изкуствено разделение, но го и използват като доказателство, че всяко отклонение от “линията на Брюксел” бива посрещано със стигматизация. Това улеснява руската реторика, която представя ЕС като нетолерантен и авторитарен съюз, който не търпи национални интереси.
Либералният активизъм като публично лице на Запада
Друга тема, превърната в символична мина, е подкрепата за LGBTI инициативи. Посолствата на САЩ и някои страни от ЕС в София редовно поставят знамена, изобразяващи цветовете на дъгата, на фасадите си – жест, който се възприема от част от обществото не като защита на човешки права, а като демонстративен морален натиск. В публичното пространство често се цитират случаи като този от 2022 г., когато американският посланик Херо Мустафа присъства на гей парада, но не и на събития с каквато и да е друга насоченост.
Тази символна асиметрия засилва усещането, че западната подкрепа е условна – тя важи само ако си правилният тип европеец, тоест либерал по идентичност и прогресивист по убеждения.
Кой спечели?
Точно в тази празнина влиза руската пропаганда с ясното послание: “Западът не ви приема такива, каквито сте, а ви превъзпитава.” Няма нужда да доказват нещо, достатъчно е да цитират български “евроатлантици”, които наричат всеки евроскептик “рубладжия”, всеки консерватор “реакционер” и всеки патриот “фашист”.
Служебното заклеймяване на инакомислещите – било то по темата за валутния борд, по джендър политики или по Зелената сделка – превърна западната ориентация в наказателен кодекс, а не в обществен договор.
Решението: разграничаване, не отказ
Ако България иска да остане стабилна и защитена част от евроатлантическото семейство, тя трябва да върне дебата към реалността: евроатлантизмът е външнополитическа ориентация, а не идеологическа капсула. Може да подкрепяш НАТО, без да вярваш в полово неутрални тоалетни. Може да си за ЕС, но против прибързаното приемане на еврото. Може да защитаваш права, без да водиш културна война срещу мнозинството.
Истинската устойчивост идва от включване на различните гласове в един рационален, демократичен и уважителен разговор. Всичко друго е подарък за Кремъл.
