Първият владетел на Дунавска България е дълбоко свързан със земите на Украйна, в които и днес живеят българи.
Тук трябва да се издигне достоен паметник на кан Аспарух.
Както знаем, така нареченото Възнесенско погребение е открито и изследвано през 1930 г. от археолога Владимир Гринченко (снимка 1, 2, 3) край село Възнесенка, днес квартал на град Запорожие. Определено е от него, като характеризиращо военния и културния бит на Византия от VIII в.
В черновите бележки, които са зачертани с червен молив от цензурата и не са включени в официалния му доклад, той достатъчно задълбочено обосновава българския фактор от VII в. начело с Аспарух, други народи и личности никъде не споменават (снимка 4, 5). Но в публикувания след смъртта на Гринченко официален и дълбоко фалшифициран доклад от 1950 г., неочаквано се появяват славяни, хазари, а след това и българи, но само без името на Аспарух. Вероятно тези корекции са направени от съветски идеологически работници, бдителни цензори от онова време.
За съжаление, много артефакти от това погребение са изгубени, а оцелелите са разпръснати в различни музейни фондове на бившия СССР, в това число и в Украйна (гр. Харков, гр. Днепър, гр. Запорожие).
Така изучаването им е свързано с определени трудности, още повече, че много враждебни към българите политически сили от Русия, Украйна и България открито пречат за да не се разкрие истината за това последното пристанище на Аспарух.
С научното им изследване са се занимавали единствено украинският археолог Владимир А. Гринченко (1930 г.) и българският учен историк-публицист Георги Костов (1989-94г.). Освен тях, научни статии за произхода на този паметник на историята са публикували известният австрийски учен Йохим Вернер, българските учени Станчо Ваклинов, Рашо Рашев, Дориан Александров, З.А. Лвова от Ермитажа в гр. Санкт-Петербург, А.В. Комар от Института по археология при Академията на науките на Украйна, Г.И. Шаповалов от Запорожкия етнографския музей.
Независимо от различните съществуващи научни теории кой е погребан на това място – кан Аспарух, баща му кан Кубрат или Киевският княз Светослав – учените са единни в мнението си, че много от предметите, открити при разкопките, са старобългарски и се отнасят към така наречения Перешчепински кръг, са подобни на откритите в гробницата на кан Кубрат (632-665 г.).
„Също така забелязахме голямо сходство между отделните неща; те са направени сякаш от един майстор, сякаш екструдирани от един печат„, подчертава в доклада си археолог В. Гринченко.
Основният артефакт – сребърният орел (снимки 6, 7), с изписаното на гърдите му шифрованото име на основателя на Дунавска България кан Аспарух и съхраняващ се в Запорожкия краезнавски музей, е пряко свързан с българския владетел и е негов личен знак.
Този факт е научно обоснован от украинецa Омелян Прицак (ру, en)- професор на Харвардския университет в САЩ, при живота един от най големите специалисти по „степните“ въпроси на Евразия. До момента неговото заключение не е оспорвано от никого. Eто интерпретацията му:
„Всичко съвпада: от една страна имаме орела, от друга – името на Аспарух, което също означава „орел“. Няма никакво съмнение, че става дума за основателя на Дунавска България кан Аспарух“.
Сред изгубените артефакти са частично разтопилите се изображения на сребърни лъв и лъвица, едни от най-ранните символи на българската държавност, открити в българскити погребения от Средновековието.
Детайлното изследване на този исторически паметник и достигналия до нас древен апографичен летопис от ХI в. (България) дават началото на историческата версия за старобългарския му произход от VII-VIII в.
Това е моментът на героическата гибел (701 г.) на първия владетел на Дунавска България кан Аспарух в степите на Северното Причерноморие близо до праговете на р. Днепър. От други източници научаваме, че след периода 665-670 г. младият Аспарух заедно с племето си бил прогонен от хазарите от Прикаспийската низина.
Той се придвижил на запад, прегупирайки силите си, отблъснал настъпващите от изток хазари, установил с тях граница по р. Днепър, разширил териториите си до река Днестър, защитил се от Аварския каганат и окончателно се утвърдил тук като върховен вожд на царственото племе уногондури и присъединилите се към него български племена.
В онези времена на VII век точно тук, между остров Хортица на днешният град Запорожие и най-опасното място на реката Днепър – Вълчето гърло, в продължение на стотици километри е имал само един брод за преминаване до безопасния му десен бряг (Крарийски или Кичкаски брод). Това място през всички времена имало огромно стратегическо значение, от което не могли да не се възползват Аспаруховите българи.
От древни времена е известно, че който притежава Днепърските прагове и остров Хортица, той контролира долната част на реката Днепър и митническите такси от горното течение и Черното море, засяга общото корабоплаване и ситуацията в региона. Ето защо Кубрат (632-665 г. снимка 8) през целия период на своето управление обръща такова внимание на това стратегически важно място. И то се оказва спасително за преследваните от хазарите Аспарухови българи (племето уногондури), когато те напуснали Каспийската низина и в най-трудния си период заобиколили Кавказките планини, прекосили река Дон и се насочили през дивото поле към спасителните брегове на Днепър (снимки 9, 10).
Като се има предвид, че безводният и трудно проходим Кримски полуостров можело да се окаже за тях капан, това бил най-краткият им път към Днепър, чийто спасителен десен бряг вече бил недостъпен за преследвачите.
Очевидно това рисковано преселване с кервана от безпомощни жени, деца и старци към Днепър е било един от най-трудните периоди в живота на кан Аспарух и на цялото племе уногондури, чието спасение до голяма степен е зависело от умелата тактика за избягване на пряк сблъсък с хазарите в откритата незащитена степ.
Целият им път – от Каспийско море до Днепър, от Днепър до Балкана, като млечен път е гъсто осеян с изгубени български гробове, по които през хилядолетия, само на едната генетична памет може да бъде възстановена тяхната героична одисея.
Благодарение на това рисковано преселване, последвалия контрол над Кичкаския брод и надеждната защита от южната страна на заливните низини на Днепър, те създали единна отбранителна линия по неговия речния канал срещу нахлуващите от изток хазари в съвременните територии на Запорожка, Днепъровска и Полтавска област. До историческия момент на падането на първото българско царство през XI век тази стратегическа граница е била надеждно контролирана от степните племена на печенегите, съюзници на българите от стари времена (снимки 10 и 11).
Известно е, че на територията на Плиска, първата столица на България, е открито мястото на шатрата на българския владетел – обект от VII в. подобен на Възнесенския.
Ето защо може да се предположи, че в периода на описаните събития на заравненото място на този доминиращ хълм (62×31 м.), където през 1930 г. било разкопано погребението му, е била разположена походната шатра на кан Аспарух и неговия щаб, мястото на което може да е било предварително определено лично от него. Археологът В. Гринченко го описва така:
„Няколко думи трябва да се кажат и за предназначението на самата каменна сграда. Разположена е била в центъра, на най-високата точка на голямо плато, откъдето може да се огледа местност срадиус от 15 километра, вероятно е построена като укрепление за централното командване на щаба на военния отряд. В третата третина на сградата, по-близо до извитата страна, беше открит разрушен кръг изграден от камъни. На това място, както смятаме, се енамирала щабната шатра, както я нарекохме. Входът в шатрата, която заемаше площ от около 29 м2, очевидно беше от западната страна.“
В известната книга на българския историк Вера Мутафчиева „Предречено от Пагане” и филма на Людмил Стайков „Хан Аспарух” (София 1982) е отразена тежката драма на жертвоприношението на любимата на Аспарух, неговия копнеж и желание да се срещнат в другия свят. Не е известно откъде Вера Мутафчиева е взела този драматичен сюжет, но близо до Възнесенското погребение наистина е разкопано женско погребение от VII-VIII в. от конните народи, ориентирано с главата към съвременна България, което би могло да принадлежи към прототипа на жертвената героиня Пагане.
Ето как археологът В. А. Гринченко описва това откритие:
«В долната дупка, на дълбочина 1,35м. от повърхността, е открито погребение на жена на средна възраст. Покойната е положена на гръб с изпънати крака, с глава на югозапад. Ръцете й са изпънати покрай торса, така че китките стигат до бедрените кости. Малко над дланта на лявата й ръка са открити седем мъниста, издълбани от кост; три от тях са релефни напречно. Около китката на дясната ръка бяха открити осем еднакви костни мъниста; около главата вдясно се намират ребра, лопатка и крак на жребче (?). Между тези кости лежаха фрагменти от желязна катарама или пръстен, а около рамото имаше композиция от пет мъниста“[1].
Ако образът на Пагане не е измислен и това наистина е погребението на нейния прототип, то е логично след гибелта Аспарух заедно със свитата му също да бъдат погребани тук. Българите просто не са могли да не го погребат на това станало за тях свещено място, където в най-трудния им период, след подялбата на Кубратова Велика България, благодарение на него отново са се почувствали силни и организирани. Така мястото, първоначално избрано за щаб и наблюдение за околността, с течение на времето се превръща в българска светиня с гробница на българския владетел.
Такова е моето виждане за възникването на този загубен през вековете древен български погребален комплекс. Мисля, че учените някой ден ще намерят по-точни думи за него. Според днешния индустриалния релеф на гр. Запорожие, комплексът се намира в най-високата точка на Възнесенското възвишение, на около три километра от бившия Кичкаски брод, пресичащ река Днепър към остров Хортица, предоставящ през VII в. широка възможност за преглед и контрол за околността на десетки километри (днешна територия на завод „Запорожкокс“, снимка 13).
По всяка вероятност имено през този период Аспарух и неговите първенци са обсъдили с народа си съдбоносното решение за преселване на юг, към земите на Мизия в днешна България, върху които хуно-българите имали наследствени права според мирния договор от 447 г., сключен от владетеля на хуните Атила (Авитохол 396-453 г.) с императора на Източната Римска империя Теодосий II.
Имено в тези днепърски степни простори е поставено началото за раждането на бъдещата Дунавска България, до чието провъзгласяване е имало много години скитания, кървави битки и вдъхновяващи победи. Въз основа на съществуващите протоколи от IV ноемврийски Вселенски събор от 680 г. и факта, че Аспарух е наследил от Кубрат царското племе уногондури, някои български учени смятат, че след победата над византийците при Онгъла той като негов правоприемник преместил центъра на поразената Стара Българска Държава от територията на съвременна Украйна до Балканите и я възродил там до статут Дунавската България.
Този етап от българската история пряко свързва днешния град Запорожие с кан Аспарух. Точно тук е бил първият му опит като племенен вожд, военачалник и далновиден държавник, точно оттук по негова воля българската конница се е насочила към далечния Балкански полуостров, и точно тук в края на живота му е била последната му решаваща и неравна битка.
Независимо от противоречивостта на съществуващите научни теории, българите от цял свят отдавна смятат Възнесенското погребение за своя национална светиня и напълно обосновано подкрепят идеята за издигането на паметник в гр. Запорожие на основателя на нацията кан Аспарух. Този паметник ще отразява първия тропот на копитата на българските коне към Балканския полуостров и зараждането на българската държавност по бреговете на Днепър. Той ще се превърне в пантеон на паметта и на всички неизвестни български погребения, пръснати от Каспийско море до Днепър и Балкана. Въплъщението на тази идея е въпрос на национална чест за всички дунавски българи, особено за нас, живеещите в древните земи на Стара Велика България от VII век.
Бележки
[1] АКАДЕМИЯ НА НАУКИТЕ НА УКРАИНСКА ССР, ИНСТИТУТ ПО АРХЕОЛОГИЯ, КИЕВ – 1950 г., АРХЕОЛОГИЯ. Т.III, В.А.ГРИНЧЕНКО, стр.37-62
моля не се заблуждавайте.. булгарите не са от азиарските турки.. корените ни са местни с завърнали се след 300-400 години племена от Панония. Вижте генетичните маркери… само куманите идват от мястото посочено от вас за пра родина…
Поздрави за усилиата…