Колективната идентичност на българина

Време за четене: 5 минути

Завръщането на тялото на цар Самуил в София е силен знак за живителността на българската идентичност. Снимка: Георги Драганов

---

Българският фейбук е freakshow на талази.

Освен индивидуална личност всеки човек има и колективна. Освен Маугли – Маугли има недоразвита и фалшива идентичност на „вълк“. Затова Маугли умира на 10-годишна възраст, не е в състояние да развие нова колективна идентичност, закъснял е и умира. Без колективна идентичност не може да се развие индивидуалната ни персона. Така сме устроени.

Горното не са мои мисли, а добре известни концепции на Емил Дюркейм, създателя на социологията, който си представя социологията като инструмент за изучаване на колективните личности – с характерите им, особеностите им и, ами, заболяванията им, защото колективните личности според Дюркейм също страдат от заболявания. Според Дюркейм има колективни личности, които са душевно болни (примерно германците в началото на XX век).

Да се каже направо: българската колективна личност в момента е душевно болна. Тя е луда. Т.е. като индивиди българите са нормални хора, но като колективна личност България е колективен луд. Няма да го обяснявам, темата е сложна и дълга и никак не е за Facebook.

Концепцията за колективните личности, поставена от класика на социологията, през времето е допълнена от Марсел Маус, Радклиф-Браун, Бронислав Малиновски, съвременника на Дюркейм Макс Вебер, Клод Леви-Строс – легион им е името. В по-късни времена към концепцията важни добавки към концепцията за колективния луд имат Лакан и Майкъл Салинс. Фройд и Юнг също имат забежки там, но много по-малки, отколкото бихме предположили.

В антропологията се явявам ученик на Салинс по причина, че преподавателката ми е била негов докторант. Та, пиша по темата от първа ръка.

На база на горното, с риск да обидя някого, твърдя, че разбирането на редовия български социолог или културолог по отношение на неща като национална идентичност, политика на паметта, колективна личност и колективна идентичност е кошмарно профанно, а дрънкането на културтрегерската група в България по отношение на минало, политика на паметта и колективна идентичност предизвиква у мен остри позиви за повръщане и има за резултат непрекъсната вътрешна борба в мен да си затворя Facebook акаунта, да прекратя всякаква социална и професионална дейност в България и да стана овчар.

След горното въведение, по същество:

Има два вида идентичности. Индивидуална и колективни. Индивидуалната я маркираме с името си и с това, което наричаме себе си. Колективните ни идентичности са повече от една, но националната идентичност е базовата. Нея я маркираме с публичните паметници и материалното културно наследство в частта му, която считаме за съществена.

Да кажеш, че „нациите са измислица на XIX век“, е често повтаряно малоумие на профанни и недоучени културтрегери, възпроизвеждащи клишета, от които си нямат хал-хабер и са ги чували от пета ръка. Да кажеш, че народите са измислица на XIX век, е все едно да кажеш, че индивидите преди XIX век не са имали колективна идентичност.

Стоп. Няма такова нещо като индивид без колективна идентичност.

Без колективна идентичност изобщо не се развива индивид, най-много да се развие някой Маугли, който да вие с вълците. Справка – ромското малцинство в България.

Както индивидуалната личност се формира от спомените ни за себе си, колективната ни идентичност се формира от наличните ни спомени за колектива, на който принадлежим. Тези спомени, тази памет, имат нужда от външен носител, иначе няма да съществуват.

Материалният носител на колективната ни памет наричаме мемориал. Да си помислим за етимологията: мемори (памет) – мемориал, или, да го кажем на български – паметник, което идва от, ами, памет. Тоест, народите на миналото ни, които са имали прекрасна представа за това що е паметник и каква е функцията му – като физически носител на колективната памет (без която няма колективна идентичност), някак си са разбирали ситуацията с нуждата от материални носители на колективната памет и въобще функцията на колективната памет далеч по-ясно от нас.

За последното Марсел Маус пише в изобилие – паметникът като тотемен стълб на племето в дивите ни времена, продължили стотици хиляди години, около който племето се събира всяка нощ с една елементарна цел – за да не забрави кое е.

Всички съвременни паметници и мемориали са съвременни проекции на племенния тотемен стълб, който десетки хилядолетия е поддържал и осигурявал колективна идентичност и оттам – единството на племето.

Заради това са ни нацвъкани десетките паметници на царе и всевъзможни хора, които според племето ни са играли определена роля в колективната му идентичност. Без тях няма такива.

Заради това, заради тоя напълно вграден в нас инстинкт, са нацвъкани и десетките паметници на Самуиловци, Александър-Македонсковци и т.н. в Северна Македония.

Така функционира идентитетот – той изобщо не може да се формира без паметници. Така сме устроени.

Поради това кой да има паметник и кой не е въпрос на държавна политика – винаги е било и навсякъде. Защото има подборка кое влиза в националната памет, а кое остава отвън – това са маркерите, които формират колективната ни идентичност и колективните ни ценности.

Тоя колективен характер може да бъде напълно различен според подборката на това кое трябва да има паметник (т.е. материална изява на спомен, която е пред очите ни), кое е маловажно и може да бъде забравено, кое не се вписва в колективната ни идентичност.

Това, че музеите и школските читанки са хранители на държавно санкционираната колективна памет, е очеизвадно вярно.

Ако има десет читанки по история с десет различни исторически разказа в тях (да не забравяме, че миналото е констелация от факти – но кои факти влизат в констелацията, а кои не, избираме ние и според избора ни могат да се получат драматично различни съзвездия от факти), при десет различни разказа за миналото в България ще се формират десет различни идентичности, което, естествено, ще доведе до шизофренно разстройство на колективната личност – феномен, който тъжно наблюдаваме в наши дни и който ни прави във ФБ и колективния ни разговор да изглеждаме като селския луд на Европа.

Разбира се, има и по-зле от нас – тука гледам на юг-югозапад, но това не е весело.

При една непоносимост на шизофренно изградените личности, битуващи в едно и също тяло, най-лошият резултат е гражданска война. Според Дюркейм.

По Фройд е малко по-друго. Там, във Фройд, Бог е изява на колективната душа на един народ или, по-скоро, народната душа е вместилището, съдът, в който живее Живият Бог. Но това е по Фройд, не съм фройдист. Казвам го, за да си припомним какво се има предвид под „Глас Народен – Глас Божи“.

Но последното е отплесване.

Пътищата за формирането на колективната идентичност са неведоми. Те работят тихо и незабележимо. Нищо не се случва съзнателно. Паметниците си вършат работата и без да ни казват, нито да насилват някой да приема тезите им.

Паметниците не са почитание към герои от миналото – тяхната цел е настоящето и бъдещето, там им е смисълът – в ролята на вместилище на паметта на колективната личност, формираща единството на колектива. Те са материалното му тяло (Клод Леви-Строс).

Върховен символ на държавния и народния суверенитет през Средновековието и Античността е царят.

Царската фигура е суверенът и еманацията, фокусът на колективната идентичност, поради което паметниците особено много обичат царе. Царски саркофаг с царски останки, които са, на всичкото отгоре, най-старите запазени царски останки на Балканите, в църквата „Света София“, на някой, недвусмислено назовавал се за „Цар на българите“ („От Бога“, при това, т.е. по Фройд – вместилище на колективната душа на даден народ), е като златен депозит в швейцарска банка за колективната ни идентичност, колективната памет и колективната душа на България.

По-сигурна и надеждна инвестиция от това няма.

Няма никакво значение какво казваме и какво ще кажем утре за останките на цар Самуил. За това съм готов да си заложа всичките пари. Просто знам как работи колективната памет и как се формира колективната идентичност.

Тя работи невидимо и без изобщо да я забелязваме през повечето време.

Мога да го обясня по-подробно, но не виждам голям смисъл – вървиш по улица, която се казва Х (някакво важно име за колективната ни памет), спираш на площад Игрек (който носи второ важно за колективната ни памет име), погледът ти пада, без да съзнаваш, на паметника Зет, докато вървиш, и т.н. И с една разходка, повторена хиляда пъти, Маугли се превръща в човек, тоест придобива национална и колективна идентичност, която е трудно изкоренима.

Така че празните приказки за цар Самуил са злоби на деня, които ще отминат, а останките на царя ни в „Света София“ са най-сигурният депозит на колективната ни идентичност и бъдещето ѝ, който можем да си представим. И много малко от това разбираме в момента, както и ефекта от него.